Неудържимата армия

XVIII

Членовете на Бригадата отново се събраха в Съборната зала, под вентилаторите, които работеха на пълен режим. Беше неделя, но нарежданията от министерството да се действа като в спешна ситуация отменяха всички почивки и отпуски до разрешаването на случая Мохамед. Данглар по изключение бе дошъл още от сутринта и определено приличаше на човек, победен от живота, без да се е опитал да му окаже съпротива. Всички знаеха, че лицето му ще се разведри чак по обяд. Адамсберг се бе направил, че чете докладите за проверките в Сите де Бют, които бяха продължили до 2:20 през нощта без всякакъв резултат.

— Къде е Виолет? — попита Есталер, докато разнасяше първите чаши кафе.

— Под прикритие у единия Клермон-Брасьор. Уредила си е назначение.

Ноел възхитено подсвирна.

— Никой от нас не бива да споменава за това, нито да влиза във връзка с нея. Официално тя е в Тулон, на петнайсетдневен курс за ускорено обучение по информатика.

— Как е успяла да се промъкне вътре? — попита Ноел.

— Имала е такова намерение и го е конкретизирала.

— Стимулиращ пример — забеляза Воазне с нега в гласа. — Ако можеше да конкретизира и нашите намерения…

— Забравете това, Воазне — каза Адамсберг. — Ретанкур не може да служи за пример никому, тя използва качества, които не могат да се възпроизведат.

— Без всякакво съмнение — сериозно потвърди Мордан.

— Така че сваляме наблюдението и минаваме на друго.

— Но нали продължаваме да гоним Мо? — попита Морел.

— Естествено, това е приоритетната ни задача. Но някои от вас трябва да са на разположение. Отиваме в Нормандия. Възложен ни е случаят в Ордебек.

Данглар живо вдигна глава и лицето му се набръчка от неудоволствие.

— Вие ли ни го издействахте, господин комисар? — попита той.

— Не. Капитан Емери е оплел конците. Определил е две убийства като самоубийство и произшествие и са му отнели случая.

— А защо ни го прехвърлят на нас? — попита Жюстен.

— Защото бях на мястото, когато откриха първия труп и когато нападнаха втората жертва. Защото капитан Емери настоява. Защото не е изключено да ни се отвори възможност оттам да се промъкнем в крепостта на Клермон-Брасьорови.

Адамсберг лъжеше. Той не вярваше в могъществото на граф Д’Ордебек. Емери се бе опитал да го подмами и да му предостави повод. Адамсберг отиваше там, защото сблъсъкът с Неудържимата армия го привличаше неустоимо. И защото мястото щеше да е превъзходно скривалище за Мо.

— Не виждам връзката с Клермонови — каза Мордан.

— Там има един стар граф, който би могъл да ни отвори вратите. Въртял е бизнес с Антоан Клермон.

— Да допуснем — каза Морел. — Как изглежда тази история? За какво става дума?

— Имаме убийство на мъж и опит за убийство на възрастна жена. Смятат, че няма да оцелее. Оповестени са и още три убийства.

— Оповестени ли?

— Да. Защото тези престъпления са пряко свързани с нещо като смрадлива кохорта, древна история.

— Кохорта от какво?

— От въоръжени мъртъвци. Мотае се по ония места от векове и отвлича виновните живи.

— Чудничко — каза Ноел. — Старае се да върши нашата работа в известен смисъл.

— Дори се престарава, защото ги убива. Данглар, обяснете им набързо какво представлява Неудържимата армия.

— Не съм съгласен да се намесваме в тази история — изръмжа майорът. — Сам се сте забъркал в нея, а на мен никак не ми харесва, ама никак.

Данглар вдигна ръце в знак на отказ, като се питаше защо изпитва такова отвращение към случая Ордебек. Два пъти бе сънуват Армията на Елекен, откакто я беше описал на Церк и Адамсберг. И сънищата не му се бяха понравили — в тях се бореше срещу смътното чувство, че е обречен на гибел.

— Разкажете все пак — каза Адамсберг и внимателно се взря в майора, зад чиито възражения отгатваше страх.

В душата на Данглар, който беше автентичен атеист без следа от мистицизъм, суеверието все пак можеше да си проправи доста широк път сред вечно зеещите бездни на тревожните му мисли.

Данглар сви рамене с привидна увереност и по обичая си се изправи, за да изложи средновековната ситуация пред служителите на Бригадата.

— Давайте по-накратко. Данглар — помоли го Адамсберг. — Няма нужда да цитирате текстовете.

Излишна препоръка — експозето на Данглар продължи четирийсет минути, разсейвайки полицаите от тежката реалност на случая Клермон. Само Фроаси се измъкна за няколко минути, за да похапне бисквити с пастет — отсъствие, предизвикало няколко съучастнически кимвания. Всички знаеха, че е прибавила към колекцията си заешки пастет с парченца кладница, които изкушаваха някои от колегите й. Когато Фроаси отново седна на масата, красноречието на Данглар вече задържаше цялото внимание на членовете на Бригадата, особено когато описваше страшната гледка на Армията на Елекен — страшна в буквалния смисъл, тоест вдъхваща страх.

— Лина ли е убила ловеца? — попита Ламар. — И ще очисти всички, които е разпознала във видението си?

— Изпълнява заповеди един вид — добави Жюстен.

— Може би — намеси се Адамсберг. — В Ордебек разправят, че в семейство Вандермот до един са смахнати. Само че там всички жители са под влиянието на Армията. Която броди по ония места от твърде отдавна. И това не са първите й жертви. Никой не се чувства комфортно с тази легенда и много хора истински се боят от нея. Ако още една посочена жертва умре, градът ще изпадне в паника. Още по-зле ще е с четвъртата жертва, защото тя няма име.

— Така че много хора могат да си се представят като четвърта жертва обади се Мордан, който си водеше бележки.

— Тези, които се чувстват виновни за нещо ли?

— Не, тези, които наистина са виновни за нещо — уточни Адамсберг. — Мошениците, мръсниците, незаподозрените и ненаказани убийци, които преминаването на Елекен може да ужаси далеч повече, отколкото някоя полицейска хайка. Защото там са убедени, че Елекен знае, че Елекен вижда.

— Обратното на това, което си мислят за ченгетата — отбеляза Ноел.

— Да допуснем — каза Жюстен, както винаги загрижен за точността на изказа, — че дадено лице се бои да не е четвъртата жертва, посочена от Елекен. Четвъртия „сграбчен“, както ги нарекохте. Не виждам защо това би го накарало да убива останалите „сграбчени“.

— Напротив — обясни Данглар. — Според една по-малко разпространена традиция този, който осъществи плановете на Елекен, може да избегне съдбата си.

— В замяна на услугите му — изкоментира Мордан, който, в качеството си на колекционер на приказки и легенди, винаги когато чуеше някоя нова история, си я записваше.

— Платен агент в известен смисъл — заключи Ноел.

— Това е идеята, да — потвърди Данглар. — Но тя е скорошна, от началото на XIX век. Другата опасна хипотеза е някое лице, без да смята, че ще бъде „сграбчено“, да повярва в обвиненията на Елекен и да пожелае да изпълни волята му. За да въздаде истинна справедливост.

— Какво е могла да знае Лео?

— Няма как да отгатнем. Била е сама, когато е открила тялото на Ербие.

— Какъв е планът? — попита Жюстен. — Как ще се организираме?

— Няма план. От известно време нямам възможност да кроя планове за каквото и да било.

Открай време, мислено го поправи Данглар. Отвращението на майора към операцията Ордебек усилваше агресивността му.

— Аз ще тръгна с Данглар, ако няма нищо против, и при необходимост ще поискам помощ от някой от вас.

— Значи, съсредоточаваме се на Мо.

— Точно. Намерете ми го. Поддържайте непрекъсната връзка с управленията в страната.

След като закри заседанието, Адамсберг дръпна Данглар настрана.

— Елате да видим в какво състояние е Лео — каза му той. — И ще имате напълно основателна причина да застанете на пътя на Неудържимата армия. И на пътя на безумеца, който изпълнява желанията на Господаря Елекен.

— Не е разумно — поклати глава Данглар. — Някой трябва да ръководи Бригадата тук.

— Кое ви плаши, Данглар?

— Нищо не ме плаши.

— Напротив.

— Добре де — призна Данглар. — Имам чувството, че Ордебек ще е лобното ми място. Това е. Че ще е последният ми случай.

— Мили боже, Данглар, защо?

— Два пъти го сънувах. Сънувах и един кон само с три крака.

Данглар потръпна и почти му се пригади.

— Елате да седнете — каза Адамсберг и полека го задърпа за ръкава.

— Язди го черен мъж — продължи Данглар. — Удря ме, аз падам, умирам и това е всичко. Знам, господин комисар, ние не вярваме на сънища.

— Тогава?

— Тогава аз всъщност задвижих нещата, като ви разказах историята за Неудържимата армия. Иначе щяхте да си останете на вашата незадържана армия и всичко щеше да спре дотам. Обаче аз отворих забранената кутия ей така, за удоволствие, от много ерудиция. Предизвиках я. Затова Елекен ще ми види сметката там. Той не обича да се майтапят с него.

— Сигурно не обича. Не го виждам като майтапчия.

— Не се шегувайте, господин комисар.

— Не говорите сериозно, нали, Данглар? Не вярвате в тази история, нали?

Данглар разтърси меките си рамене.

— Разбира се, че не. Но лягам и ставам с тези мисли.

— За първи път се боите от нещо друго, освен от себе си. С което враговете ви стават двама. Твърде много, Данглар.

— Какво предлагате?

— Да тръгваме за натам следобед. Ще вечеряме в ресторанта. И ще пием добро вино.

— А ако пукна?

— Тогава ще му мисля.

Данглар се усмихна и вдигна променен поглед към комисаря. „Тогава ще му мисля“. Този отговор му допадаше, тъй като рязко слагаше край на жалбите му, сякаш Адамсберг бе натиснал копчето „стоп“ и изключил страховете му.

— В колко часа? — попита майорът.

Адамсберг погледна часовниците си.

— Елате у нас след два часа. Поискайте от Фроаси два нови мобилни телефона и издирете името на някой добър ресторант.

Когато комисарят се прибра, къщата беше излъскана, кафезът на Елбо готов, саковете почти пълни. Церк тъкмо тикаше в сака на Мо цигари, книги, моливи, кръстословици. Мо го наблюдаваше, сякаш гумените ръкавици, които носеше, му пречеха да помръдне. Адамсберг знаеше, че статусът на издирван от полицията, на преследвано животно, още през първите дни парализира естествените телесни реакции. След месец човек внимава да не вдига шум, докато ходи, след три месеца започва да сдържа дишането си.

— Купих му и ново йо-йо — обясни Церк. — Не е толкова качествено като неговото, но не можех да отсъствам твърде дълго. Лусио ме замести, като се настани в кухнята с радиото си. Ти знаеш ли защо мъкне със себе си това радио, което само пращи? Нищо не се разбира.

— Защото обича да чува човешки гласове, но не и това, което казват.

— Аз къде ще бъда? — плахо попита Мо.

— В една барака извън града, наполовина от бетон, наполовина от дъски, чийто обитател беше убит съвсем неотдавна. Така че е запечатана от жандармерията. По-добро убежище няма и да намериш.

— Но какво ще правим с печатите? — попита Церк.

— Ще ги сваляме и слагаме. Ще ти покажа как става. Тъй или инак, жандармерията няма никаква причина да ходи там.

— Защо е бил убит стопанинът? — попита Мо.

— Един вонящ местен великан го е нападнал, тъй нареченият Елекен. Не се безпокой, на теб нищо няма да ти се случи. Защо си купил цветни моливи, Церк?

— В случай че иска да рисува.

— Хубаво. Ще искаш ли да рисуваш, Мо?

— Не, не мисля.

— Хубаво — повтори Адамсберг. — Мо тръгва с мен в служебната кола, в багажника. Пътуването ще трае около два часа и вътре ще е много горещо. Ще имаш вода. Ще издържиш ли?

— Да.

— Ще чуваш гласа на още един човек, на майор Данглар. Не се бой, той е в течение на бягството ти. Всъщност сам се досети и аз нищо не можех да направя. Но още не знае, че те взимам с нас. Ще узнае обаче съвсем скоро, Данглар е блестящ ум, той предусеща и отгатва почти всичко, дори смъртоносните намерения на Господаря Елекен. Ще те оставя в празната къща, преди да влезем в Ордебек. Церк, ти идваш с другата кола и останалата част от багажа. Понеже знаеш да си служиш с фотоапарат, ще кажем, че си дошъл на стаж по фотография и в същото време работиш на свободна практика по поръчка, която налага да обикаляш наоколо и да правиш снимки. Примерно за шведско списание. Трябва да измислим обяснение за отсъствията ти. Освен ако не се сещаш за нещо по-добро?

— Не — просто отвърна Церк.

— Какво би могъл да снимаш?

— Пейзажи? Църкви?

— Банално. Измисли друго. Някакъв сюжет, който обяснява присъствието ти на полето или в гората, ако те изненадат там. Оттам ще минаваш, за да отидеш при Мо.

— Цветя? — каза Мо.

— Изгнили листа? — предложи Церк.

Адамсберг постави пътните чанти до вратата.

— Защо искаш да снимаш изгнили листа?

— Нали ти искаш да снимам нещо.

— Но защо „изгнили листа“?

— Пожълтели, есенни, изгнили. Защото има какво да се снима. Знаеш ли какво става в изгнилите листа? Само в десет квадратни сантиметра изгнили листа? Вътре ще намериш насекоми, червеи, ларви, газове, спори на гъби, птичи изпражнения, корени, микроорганизми, семена. Правя репортаж за живота в изгнилите листа за „Свенска Дагбладет“.

— „Свенска“ какво?

— Шведски вестник. Нали това искаше?

— Да — отвърна Адамсберг и погледна часовниците си. — Мини с Мо и багажа през Лусио. Аз ще паркирам зад къщата му и щом дойде Данглар, ще те предупредя, че тръгваме.

— Радвам се, че отиваме там — каза Церк с наивната нотка, която често се долавяше в изговора му.

— Кажи го на Данглар. Той никак не се радва.

Десет минути по-късно Адамсберг излизаше от Париж по западната магистрала, майорът седеше до него и си вееше с карта на Франция, Мо лежеше свит в багажника с възглавница под главата.

След четвърт час комисарят се обади на Емери.

— Тъкмо тръгвам — каза му той. — Не ме очаквай преди два часа.

— Ще се радвам да те видя. Кучият син от Лизийо е бесен.

— Мисля да се настаня в ханчето на Лео. Някакви възражения?

— Никакви.

— Добре. Ще я предупредя.

— Няма да те чуе.

— Въпреки това.

Адамсберг прибра телефона и натисна газта.

— Необходимо ли е да карате толкова бързо? — попита Данглар. — Половин час по-рано или по-късно…

— Карам бързо, защото е горещо.

— Защо излъгахте Емери, че ще пристигнем след два часа?

— Не задавайте толкова въпроси, майоре.