Неудържимата армия

XXV

Веранк ги чакаше с Церк пред вратата на ханчето. Вечерта беше приятна, облаците се бяха отдалечили и отишли да изливат дъжда си другаде. Двамата мъже бяха извадили столове и пушеха в нощта. Веранк изглеждаше спокоен, но Адамсберг не се заблуждаваше. В момента римското лице на лейтенанта, закръглено, плътно и уютно, изрисувано гладко, без каквато и да било издатина, представляваше неразчленима маса от нямо действие и упорство. Данглар набързо му стисна ръката и изчезна в къщата. Минаваше един през нощта.

— Можем да се поразходим из полето — предложи Веранк. — Остави си тук телефоните.

— Искаш да видиш как кравите ще се размърдат? — попита Адамсберг и си взе цигара. — Да ти кажа, тук, за разлика от у нас, кравите едва се помръдват.

Веранк направи знак на Церк да ги придружи и изчака да се отдалечат достатъчно, за да спре пред оградата на една нива.

— Има ново обаждане от министерството. Което не ми харесва.

— Кое не ти харесва?

— Тонът. Агресивността. Задето Мо си остава неуловим. Мо няма пари, снимката му е разпространена навсякъде, къде би могъл да отиде? Това казват.

— Те са си агресивни от самото начало. Какво друго в тона?

— Хихикане, ирония. Мъжът, който се обади, не беше голям акъллия. Говореше като човек, който е толкова горд, че знае нещо, че е неспособен да го прикрие.

— Например?

— Например нещо срещу теб. Не мога да разтълкувам хихикането и сдържаното удоволствие, но определено имам чувството, че са си въобразили нещо.

Адамсберг протегна ръка за огънче.

— Нещо, което и ти си въобразяваш ли?

— Това не е важно. Аз знам само, че синът ти е с теб тук и че е дошъл с друга кола. Те също го знаят, както можеш да предположиш.

— Церк пише репортаж за гнилите листа. За шведско списание.

— Да, много любопитно.

— Той си е такъв, винаги се възползва от случая.

— Не, Жан-Батист, Армел не е такъв. Не видях гълъба в къщата. Какво направихте с него?

— Отлетя.

— Аха, добре. Но защо Церк е взел друга кола? Нямаше ли достатъчно място в багажника за трите ви сака?

— Накъде биеш, Луи?

— Опитвам се да те убедя, че те са си въобразили разни неща.

— Че ти смяташ, че са си въобразили.

— Например че Мо е изчезнал по твърде мистериозен начин. Че прекалено много гълъби са отлетели. Мисля, че Данглар знае това. Майорът не умее да се прикрива. Откакто Мо избяга, той прилича на засрамена кокошка, която мъти щраусово яйце.

— Прекалено си въобразяваш. Да не ме мислиш за способен да направя такава глупост?

— Мисля те. Впрочем не съм казал, че е глупост.

— Карай нататък, Луи.

— Струва ми се, че скоро ще се появят тук. Не знам къде си прибрал Мо, но мисля, че трябва да му смениш мястото още тази вечер. Да го преместиш бързо и надалеч.

— И как да го направя? Ако ти, аз или Данглар напуснем града, това ще е сигнал. Ще ни заключат след час.

— Синът ти — каза Веранк и погледна към младежа.

— Да не искаш да го замеся в тази история, Луи?

— Той вече е замесен.

— Не. Нямат истинско доказателство. Но ако го хванат на волана с Мо, отива направо зад решетките. Ако си прав, ще сме принудени да предадем Мо. Ще го отведем на стотина километра оттук и той ще се остави да го заловят.

— Ти сам го каза: пипнат ли го съдиите, няма начин да се отърве. Отсега се знае.

— Какво предлагаш?

— Церк да тръгне още тази вечер. През нощта има по-малко засади. И част от тях не работят добре. Момчетата са уморени.

— Съгласен съм — каза Церк. — Остави — каза той, задържайки Адамсберг. — Ще го отведа. Къде да отида, Луи?

— Познаваш Пиренеите не по-зле от мен, познаваш и пътищата за Испания. От там потегляш към Гренада.

— После?

— Укриваш се до второ нареждане. Нося ти адреси на хотели. Два номера за колата, регистрационен талон, пари, две лични карти, една кредитна. Когато се отдалечите достатъчно оттук, паркирайте на някоя отбивка и Мо да си подстриже косата, та да заприлича на добро момче.

— Косата му е доказателство, че не е подпалил мерцедеса — каза Церк. — В момента му е дълга.

— И какво от това? — попита Адамсберг.

— Нали знаеш, че го наричат Момо Късия фитил?

— Защото когато подпалва колите, използва къси фитили, които са опасни. Така тръпката е по-гол яма.

— Така е, затова винаги си опърля и косата. И после се бръсне до кожа, за да не си личи.

— Добре, Армел — намеси се Веранк. — Само че бързаме. Къде си го скрил, Жан-Батист? Далече ли?

— На три километра оттук — каза Адамсберг, леко объркан. — Два, ако минем през гората.

— Да вървим тогава. Докато момчетата се приготвят, ще изтрием отпечатъците.

— Точно когато беше започнал да рисува — каза Церк.

— И точно когато братята Клермон като че ли се измъкват — додаде Адамсберг и стъпка цигарата си с пета.

— А гълъбчето? Какво ще правим с гълъбчето? — попита Церк, внезапно разтревожен.

— Ще го отведеш в Гренада. Нали така казахме.

— Не, другото. Какво ще правим с Елбо?

— Ще ни го оставиш. Ще ви издаде, ако е с вас.

— Трябва да се маже с дезинфектиращ мехлем под крилата на всеки три дни. Обещай ми, че ще го правиш, обещай, че няма да забравиш.

Към четири сутринта Адамсберг и Веранк гледаха след отдалечаващите се светлини на колата, а гълъбът гукаше в клетката си в краката им. Адамсберг бе напълнил термоса с кафе за сина си.

— Надявам се, че не ги изпроводи без причина тихо пророни Адамсберг. — Надявам се, че не ги изпращаш на заколение. Ще трябва да карат цяла нощ и цял ден. Ще са капнали.

— Безпокоиш се за Армел?

— Да.

— Ще се справи. Начинание дръзко предприе / младежът със смело сърце.

— Как са ме заподозрели за Мо?

— Прекалено бързо стана всичко. Добре го изигра, но прекалено бързо.

— Нямаше време, нямах избор.

— Знам. И игра прекалено сам. Не вярвай, че сам ще постигнеш целта / само другар ще те извади от калта. Трябваше да ми се обадиш.