Неудържимата армия

LIV

Лина не беше отишла на работа, равновесието в дома на Вандермотови бе нарушено от новината за арестуването на капитан Емери, представител на силите на реда. Все едно че църквата на Ордебек се бе обърнала с покрива надолу. След като прочете доклада на Адамсберг основно преработен от Веранк, — майор Бурлан се бе решил да се обърне към прокурора, който нареди временно задържане под стража. Всички в Ордебек знаеха, че Луи-Никола Емери е затворен в килия в Лизийо.

Но най-главното беше, че графът връчи на семейство Вандермот тържествено писмо, с което ги информираше за истинския произход на Иполит и Лина. Сторило му се било, обясни той на Адамсберг, че е по-малко недостойно децата му да го научат от него, а не от слуховете, които, както обикновено, щяха да бъдат бързи и зложелателни.

При завръщането си от замъка Адамсберг ги завари да се лутат из трапезарията по обяд, безредно, като топки за билярд, които се удрят една в друга върху неравното сукно, и да разговарят прави, докато се въртят около голямата нераздигната маса.

Пристигането на Адамсберг като че ли мина незабелязано. Мартен ситно чукаше нещо на дъното на хаванче, а Ипо, обикновено глава на семейството, обикаляше из стаята, като влачеше показалеца си по стените, сякаш чертаеше невидима линия. Детска игра, каза си Адамсберг. Ипо преизграждаше своето съществуване и имаше още много да работи по въпроса. Антонен наблюдаваше напрегнато бързото движение на по-големия си брат, като непрекъснато се местеше, за да не попадне на пътя му. Лина инатливо седеше на един стол и изчопляше с нокът парченца от боята с такава страст, сякаш от това зависеше животът й. Само майката не помръдваше, свита във фотьойла си. Целият й вид — наведената глава, стиснатите тънки крака, прегърналите тялото ръце — крещеше за срама, който я смазваше и от който не знаеше как да се изтръгне. Всички вече знаеха, че е спала с графа, че е мамила бащата и че в Ордебек щяха безкрайно да коментират този факт.

Без да поздравява, тъй като не смяташе, че са способни да го чуят, Адамсберг се приближи най-напред до майката и постави букетче цветя на коленете й. Което, изглежда, увеличи смущението й. Тя не се чувстваше достойна да получава цветя. Адамсберг настоя, хвана ръцете й една подир друга и ги постави върху дръжките. После се обърна към Мартен.

— Би ли ни направил кафе?

Тази реплика и преминаването на „ти“ като че ли привлече разконцентрираното внимание на семейството. Мартен остави чукчето и се отправи към кухнята, като се чешеше по главата. Адамсберг сам извади от бюфета чашите и ги разположи на мръсната маса, след като събра част от съдовете в единия ъгъл. После един по един ги покани да седнат. Лина последна прие и щом се настани, веднага зачопли с нокът боята по крака на стола. Адамсберг не смяташе, че има дарба на психолог, и бе обзет от мимолетно желание да избяга. Взе кафеника от ръцете на Мартен и напълни всички чаши, занесе една на майката, която отказа и продължи да седи с ръце, впити в букета. Комисарят имаше чувството, че никога досега не беше пил толкова кафе. Ипо също отблъсна чашата и си отвори една бира.

— Майка ви се страхуваше за вас — започна Адамсберг — и беше абсолютно права.

Видя как погледите се свеждат. Всички наведоха глави към пода, сякаш се вглъбяваха, преди да чуят неделната меса.

— Ако никой от вас не е способен да я защити, кой би го направил?

Мартен протегна ръка към чукчето, но се въздържа.

— Графът я е спасил от лудостта — опита се да обясни Адамсберг. — Никой от вас не може да си представи какъв ад е бил животът й. Валре ви е закрилял, всичките, дължите му признателност. Попречил е Ипо да бъде застрелян като куче. И за това му сте длъжници. Тя ви е спасила чрез него. Не е могла да го направи сама. Действала е като майка. Това е всичко.

Адамсберг не беше сигурен в това, което говореше, не знаеше дали майката е щяла да полудее или не, дали бащата е щял да стреля по Иполит, но не беше сега моментът да се разсъждава по-обстойно.

— Графът ли е убил бащата? — попита Ипо.

Главата на семейството наруши мълчанието — това бе добър знак. Адамсберг пое въздух и съжали, че Церк или Веранк не са наоколо, та да си вземе една цигара.

— Не. Никога няма да узнаем кой е убил бащата. Може би Ербие.

— Да — намеси се Лина. — Възможно е. Имаше една ужасна сцена седмица преди това. Ербие искаше пари от баща ми. Много крещяха.

— Разбира се — каза Антонен и най-после отвори широко очи. — Ербие сигурно е знаел за Ипо и Лина, сигурно е шантажирал Вандермот. Баща ми никога не би понесъл целият град да го узнае.

— В такъв случай — възрази Ипо — трябваше бащата да е убил Ербие, а е станало обратното.

— Тъй или инак — потвърди Мартен, — ако Лина е видяла Ербие в Неудържимата армия, значи, че е бил извършил престъпление. За Мортанбо и Глейо знаехме, за Ербие — не.

— Точно така — заключи Ипо. — Ербие е разбил тавата на бащата.

— Сигурно е било така — одобри Адамсберг. — Всичко се обяснява и главното, всичко свършва.

— Защо казвате, че майка ми е била права да се страхува? — попита Антонен. — Емери не нас е убил.

— Но е щял да ви убие. Това е било крайната му цел — да убие Ипо И Лина и да прехвърли вината върху някой жител на Ордебек, побъркал се от страх от Неудържимата армия.

— Като през 1777-а.

— Точно. Но смъртта на виконта го е забавила. Пак Емери го е бутнал от прозореца. Но сега всичко свърши — каза той и се обърна към майката, чието лице като че ли се отпускаше, сякаш след като действията й бяха обявени и дори защитени, тя можеше малко да излезе от ступора си. — Времето на страха свърши — настоя комисарят. Край също с проклятието, което е тегнело върху клана Вандермот. Убийствата имат поне един положителен ефект — ще знаят, че никой от вас не е убиец, че всички сте жертви.

— Така че вече никого няма да впечатляваме — каза Ипо с разочарована усмивка.

— Може би е жалко — каза Адамсберг. — Ти се превръщаш в човек с пет пръста.

— Добре че мама е запазила краищата — въздъхна Антонен.

Адамсберг постоя още час, преди да се сбогува, хвърляйки последен поглед на Лина. На излизане прегърна майката през раменете и я помоли да го изпрати до пътя. Женицата плахо остави цветята и грабна един леген, като обясни, че ще използва случая да прибере прането.

Адамсберг помагаше на майката да сваля прането от опънатото между ябълките въже, да го сгъва и да го поставя в легена. Не виждаше никакъв деликатен начин да повдигне въпроса.

— Ербие би могъл да убие мъжа ви — тихо каза той. — Как мислите?

— Това би било хубаво — прошепна женицата.

— Но не е вярно. Вие сте го убили.

Майката изпусна щипката и сграбчи въжето с две ръце.

— Само ние двамата знаем, госпожо Вандермот. Има давност от престъплението и никой никога няма да се занимава с него. Не сте имали избор. Или вие, или те двамата. Искам да кажа, двете деца на Валре. Щял е да ги убие. Спасили сте ги по единствения възможен начин.

— Как разбрахте?

— Всъщност трима души са в течение — вие, аз и графът. Случаят е бил потулен, защото графът се е намесил. Потвърди ми го тази сутрин.

— Вандермот искаше да убие децата. Беше научил чии са.

— От кого?

— От никого. Беше отишъл с багера да занесе в замъка дървени плоскости и Валре му помагал да ги разтовари. Графът се закачил за зъбците на кофата и ризата му се разкъсала. Вандермот видял гърба му. Видял петното.

— Още някой знае обаче, поне наполовина.

Жената обърна уплашеното си лице към Адамсберг.

— Лина — подзе той. — Видяла ви е да го убивате, когато е била малка. Затова е изтрила дръжката. После е поискала всичко да се изличи, всичко да потъне в забрава. Затова е получила първата криза скоро след това.

— Каква криза?

— Първото й видение. Видяла е Вандермот, сграбчен от Неудържимата армия. Така Господарят Елекен е станал виновен за престъплението, а не вече вие. После е продължила да поддържа тази безумна идея.

— Нарочно?

— Не, за да се защити. Но ще трябва да се освободи от кошмара.

— Няма да може. Тези неща са по-силни от нас.

— Може би вие ще й помогнете, като й кажете истината.

— Никога — отвърна женицата и отново се вкопчи във въжето.

— Някъде на дъното на съзнанието си Лина подозира истината. А щом Лина я подозира, и братята й я подозират. Това ще им помогне да разберат, че вие сте го направили и защо.

— Никога.

— Изборът е ваш, госпожо Вандермот. Представете си последствията. Глината на Антонен ще се втвърди, Мартен ще престане да гълта насекоми, Лина ще се освободи от виденията си. Помислете, вие сте майката.

— Най-досадна е тази глина — каза тя със слаб глас.

Толкова слаб, че Адамсберг нямаше никакво съмнение — ако в този миг духнеше и най-лек вятър, тя щеше да се разпръсне като пухените парашутчета на глухарчето. Дребна, крехка и объркана женица, която бе грабнала брадвата и разцепила на две главата на мъжа си. Глухарчето е смирено и много издръжливо растение.

— Две неща няма да се променят — продължи Адамсберг. — Ипо ще продължи да говори наопаки. И Армията на Елекен ще продължи да минава през Ордебек.

— Но това е сигурно — каза майката по-твърдо. — Това няма нищо общо.