Неудържимата армия

XVII

Съседът Лусио спря Адамсберг, който минаваше през малката градинка, за да се прибере вкъщи.

— Ола, омбре — поздрави старецът.

— Ола, Лусио.

— Една хубава бира ще ти дойде добре в тази жега.

— Не сега, Лусио.

— И не при тези неприятности.

— Защото имам неприятности?

— Естествено, омбре.

Адамсберг никога не пренебрегваше изявленията на Лусио, затова изчака в градината старият испанец да се върне с две студени бири. Понеже Лусио редовно пикаеше върху дънера на бука, Адамсберг имаше чувството, че тревата в основата на дървено съхне. Или може би беше от горещината.

Старецът отвори двете бутилки — никога не ползваше кенове — и му подаде едната.

— Едни типове душат насам — каза Лусио между две глътки.

— Тук ли?

— Аха. Уж случайно минават. Обаче колкото повече се правиш, че минаваш случайно, толкова по̀ си личи, че минаваш нарочно. Двама бяха, от ония, дето си тикат носовете навсякъде. Такива като тях никога не ходят с изправена или с наведена глава като останалите. Очите им шарят навсякъде, все едно че се разхождат по туристическа улица. Ама нашата улица не е туристическа, а, омбре?

— Не е.

— От тия с носовете бяха и твоята къща ги интересуваше.

— Разузнават.

— И отбелязват кога синът ти излиза и влиза. Може би, за да узнаят кога няма никой.

— От тия с носовете — прошепна Адамсберг. — Които някой ден ще свършат, задушени със среда от хляб.

— Защо искаш да ги задушаваш със среда от хляб?

Адамсберг разтвори ръце.

— Нека да ти кажа — подзе Лусио. — Щом такива типове се опитват да влязат в дома ти, значи, имаш неприятности.

Адамсберг духна в бутилката си, за да изсвири — което не можеш направи с ламаринена кутия, справедливо отбелязваше Лусио, — и седна на дървения сандък, който съседът му бе инсталирал под бука.

— Някоя щуротия ли си направил, омбре!

— Не съм.

— С какво си се захванал?

— Със забранени територии.

— Крайно неразумно, амиго. В случай на необходимост, ако има нещо или някой за приютяване, знаеш къде е резервният ми ключ.

— Да. Под ведрото с чакъла зад плевнята.

— По-добре си го сложи в джоба. Но ти решаваш, омбре — додаде Лусио и се отдалечи.

Вечерята беше сервирана върху изцапаната от Елбо мушама, Церк и Момо го чакаха да се прибере. Церк бе сготвил спагети с риба тон и доматен сос — вариант на ориза с риба тон и домати, който бе предложил преди няколко дни. Адамсберг понечи да му каже да разнообрази менюто, но веднага се отказа, нямаше смисъл да критикува непознатия си син заради някаква риба тон. Особено пък пред непознатия Мо. Церк поставяше малки парченца риба до чинията си и Елбо ги кълвеше ентусиазирано.

— Много по-добре е — каза Адамсберг.

— Да — потвърди Церк.

Адамсберг никога не се притесняваше, когато настъпеше мълчание, и не притежаваше компулсивния инстинкт да го нарушава на всяка цена. Ни най-малко не се чувстваше неловко. Синът му като че ли бе оформен по същия тертип, а Мо беше твърде впечатлен, за да подхване разговор. Иначе беше от другия отбор.

— Да не сте диаболист? — попита той с тъничко гласче.

Адамсберг го изгледа в недоумение, докато с мъка дъвчеше рибата си. Няма нищо по-плътно и сухо от тона, за това мислеше комисарят, когато Мо му зададе въпроса.

— Не разбрах, Мо.

— Обичате ли да играете на диаболо?

Адамсберг отново поля ястието си с доматен сос и реши, че да си диаболист и да играеш на диаболо трябва да означава за младежите от квартала на Мо „да играеш с дявола“.

— Понякога се налага — отвърна той.

— Но не играете професионално?

Адамсберг спря да дъвче и отпи глътка вода.

— Мисля, че не говорим за едно и също. Какво разбираш под „диаболо“?

— Играта — обясни Мо и се изчерви. — Двойния гумен конус, който завъртате на въженце с помощта на две пръчици — добави той, имитирайки жеста на играча.

— Ясно, диаболо — потвърди Адамсберг. — Не, не играя на диаболо. Нито на йо-йо.

Мо отново заби нос в чинията си, разочарован от проваления си опит, и затърси друг клон, на който да се закачи.

— Наистина ли държите на него? Искам да кажа, на гълъба.

— И на теб, Мо, са ти завързали краката. И ти си едно ранено гълъбче.

— Кои са ми ги завързали? — попита Мо.

— Силните на деня, на които си им паднал на мушката.

Адамсберг стана, повдигна единия край на окачената за вратата завеса и се загледа в притъмняващата градина. Лусио седеше на стола си с вестник в ръка.

— Ще трябва да помисля малко — каза той и тръгна да обикаля около масата. — Двама навлеци са се мотали днес насам. Не се безпокой, Мо, имаме малко време, навлеците не са дошли за теб.

— Ченгета?

— По-скоро свързани с министерството. Искат да разберат какво ми се върти из главата по повод на братята Клермон-Брасьор. Има една история с връзки за маратонки, която ги безпокои. Ще ти обясня по-късно, Мо. Това е единственото им слабо място. Изчезването ти ги е хвърлило в паника.

— Какво търсят насам? — попита Церк.

— Ще им се да проверят дали нямам документи, които да доказват, че неофициално разследваме братята. Тоест да влязат в къщата, докато ни няма. Мо не може да остане тук.

— Тази вечер ли трябва да си тръгне?

— По всички пътища има патрули, Церк. Трябва да помислим малко — повтори той.

Церк дръпна от цигарата си намръщено.

— Ако дебнат на улицата, няма как да качим Мо в кола.

Адамсберг продължаваше да обикаля масата, откривайки у сина си възможности за бързо действие и дори за прагматизъм.

— Ще минем от страната на Лусио и оттам на задната улица.

Адамсберг застина на място и се заслуша в шума на смачкана трева, който идеше отвън. Веднага след това на вратата се почука. Мо вече бе станал с чиния в ръка и се бе оттеглил към стълбището.

— Ретанкур — обяви силният глас на лейтенанта. — Може ли да вляза, господин комисар?

Адамсберг вдигна палец, за да насочи Мо към избата, и отвори. Къщата беше стара и лейтенантът се наведе, за да не се удари в горния праг на вратата. Кухнята изглеждаше по-тясна, когато Ретанкур беше вътре.

— Важно е — каза тя.

— Вечеряли ли сте, Виолет? — попита Церк, целият светнал при вида на лейтенанта.

— Няма значение.

— Ще претопля яденето — каза Церк и веднага се отправи към фурната.

Гълъбът заподскача по масата и застана на десет сантиметра от ръката на Ретанкур.

Май ме позна. Изглежда възстановен.

— Да, но не лети.

— Не е ясно дали причината е физическа или психическа — уточни Церк много сериозно. — Изнесох го в градината, но той взе да кълве и си остана там, сякаш не помнеше, че може да лети.

— Хубаво — каза Ретанкур и седна на най-здравия стол. — Промених плана ви за проследяването на братята Клермон.

— Не ви харесва ли?

— Не. Прекалено е класически, прекалено дълъг, рискован и без надежда за успешен край.

— Възможно е — призна Адамсберг, който знаеше, че от предишния ден насам е взимал само спешни и вероятно необмислени решения.

Критиките на Ретанкур никога не го обиждаха.

— Друга идея ли имате? — попита той.

— Да. Да се внедрим. Няма друг начин.

— И този е класически — отвърна Адамсберг, — но е неприложим. Къщите са недостъпни.

Церк постави пред Ретанкур стоплените спагети с тон. Адамсберг предположи, че Виолет ще се справи със спагетите, без дори да забележи.

— Малко вино да имаш? — попита тя. — Не ставай, знам къде е, слизам.

— Не, аз ще сляза — бързо каза Церк.

— Почти недостъпни, вярно е, затова играх вабанк.

Адамсберг леко потръпна.

— Трябваше да ме уведомите, лейтенант — каза той.

— Вие казахте, че ви подслушват — възрази Ретанкур и налапа огромна хапка риба, без ни най-малко да се затрудни. — Апропо, донесох ви чисто нов мобилен телефон и резервен чип. Принадлежал е на укривателя на Лагарен Острия, ама все тая. Той е мъртъв. Имам и лично послание за вас, което донесоха в Бригадата. От дивизионния.

— Какво сте направили, Ретанкур?

— Нищо особено. Представих се в дома на Клермонови и обясних на портиера, че съм чула, че има вакантно място. Не знам защо, но, изглежда, впечатлих портиера, който не ме изгони веднага.

— Не се съмнявам — съгласи се Адамсберг. — Но сигурно ви е попитал откъде имате тази информация.

— Естествено. Дадох му името на Клара дьо Вердие, казах, че тя е приятелка на дъщерята на Кристоф Клермон.

Ще проверят информацията, Ретанкур.

— Може би каза лейтенантът, като си наля от бутилката, която Церк бе отворил. — Много ти е вкусна вечерята, Церк. Могат да проверяват колкото си щат, информацията е вярна. И е вярно, че има свободно място. В тези големи къщи има толкова много персонал, че винаги е налице някаква дребна служба. Особено като се има предвид, че Кристиян, Спасител 1, е известен с лошото си отношение към подчинените си. Има непрекъснато текучество. Тази Клара е била приятелка на брат ми Брюно и веднъж я отървах от една история с въоръжен грабеж. Обадих й се, ще потвърди, ако стане нужда.

— Сигурно — каза Адамсберг, леко замаян.

Адамсберг повече от всеки друг уважаваше могъщата и анормална способност на Ретанкур да взема решения и да действа по всякакви задачи, с всякакви цели и на всякакъв терен, но му се завиваше свят винаги когато се сблъскаше с нея.

— Така че — рече Ретанкур, докато обираше останалия сос със залък хляб, — ако не възразявате, утре започвам.

— Уточнете, лейтенант. Портиерът пусна ли ви вътре?

— Естествено. Прие ме главният секретар на Кристиян, Спасител 1, крайно неприятно шефче, което отначало не беше разположено да ми даде работата.

— Каква е работата?

— Управление на домашното счетоводство с компютър. Значи, аз изтъкнах качествата си малко по-живо и в крайна сметка онзи ме назначи.

— Явно не е имал избор — тихо изрече Адамсберг.

— Предполагам, че не.

Ретанкур допи чашата си и шумно я тропна на масата.

— Не е много чиста мушамата — отбеляза тя.

— Това е от гълъба. Церк чисти колкото може, но изпражненията му разяждат найлона. Питам се какво толкова съдържат птичите изпражнения.

— Киселина или нещо подобно. Та какво правим? Приемам ли бачкането или не?

През нощта Адамсберг се събуди и слезе в кухнята. Беше забравил донесената от Ретанкур бележка от дивизионния, която още се търкаляше на масата. Прочете я, усмихна се и я изгори в камината. Брезийон му възлагаше случая в Ордебек.

И сблъсъка с Неудържимата армия.

В 6:30 събуди Церк и Мо.

— Господарят Елекен ни се е притекъл на помощ — каза той.

— Виолет също — каза Церк.

— Също, но тя винаги го прави. Заемам се със случая в Ордебек. Бъдете готови да заминем през деня. Преди това изчистете хубаво къщата, измийте с белина банята, изперете чаршафите на Мо, обършете навсякъде, където е пипал. Ще го изведем с моята служебна кола и ще го скрием там. Церк, иди изкарай колата ми от гаража и купи една клетка за Елбо. Парите са на бюфета.

— Върху криле на гълъб остават ли отпечатъци? Елбо няма да е доволен, ако му изтрия тялото с парцала.

— Не, него не го чисти.

— И той ли тръгва?

— Тръгва, ако ти тръгнеш. Ако приемеш. Ще си ми необходим там, за да храниш другия гълъб в скривалището му.

Церк кимна утвърдително.

— Още не знам дали ще тръгнеш с мен или с колата ми.

— Трябва да помислиш още малко ли?

— Да, и трябва да мисля бързо.

— Не е лесно — рече Церк, изцяло оценил трудността.