Нощта на бухала

14

Най-трудната седмица от всяка година беше седмицата, предхождаща годишнината от смъртта на дъщеря й. Тази година тя бе още по-тежка за нея.

Двадесет години, помисли си Алис Съмърс. Две десетилетия. Карън щеше да бъде на четиридесет. Щеше да стане лекар, най-вероятно кардиолог. Това беше мечтата й, когато започна да следва медицина. Вероятно щеше да е омъжена и да има куп деца.

Алис Съмърс си представяше внуците, които никога нямаше да има. Момчето, високо и русо, като Сайръс. Винаги бе вярвала, че той и Карън щяха да се оженят. Единственото нещо, с което Сам Дийган я ядосваше, бе непоколебимата му вяра, че Сайръс е убил Карън.

А дъщеричката им? Каква щеше да бъде тя? Сигурно щеше да прилича на Карън, реши Алис. С фини кости, синьо-зелени очи и черна като катран коса. Разбира се, никога нямаше да узнае това.

О, Господи! Върни времето назад! Изтрий и поправи онази безумна нощ! Това беше молбата, която бе повтаряла хиляди пъти през годините.

Сам Дийган й бе казал, че не вярва Карън да се е събудила, когато убиецът е влязъл в стаята й. Но Алис продължаваше да си задава въпроси. Дали беше отворила очи? Дали бе усетила присъствието му? Дали бе видяла ръката, вдигната над нея? Дали бе почувствала ужасните удари на ножа, отнел живота й? Дали бе усетила болка при проникването му?

Това бяха неща, за които можеше да говори със Сам, макар че никога не беше ги споделяла със съпруга си. Остави го да вярва, че единственото им дете е било пощадено и не е изпитало този миг на ужас и болка.

Тези и подобни мисли минаваха през главата на Алис години наред. Когато се събуди в събота сутринта, болката и скръбта й малко поутихнаха, защото си спомни, че Джийни Шеридан щеше да я посети.

В десет часа звънецът на вратата иззвъня. Тя я отвори и грабна Джийн в прегръдките си с нетърпелива, стремителна нежност. Беше прекрасно да притисне младата жена до гърдите си. Знаеше, че тази прегръдка и целувката за добре дошла бяха предназначени както за нея, така и за Карън.

Беше я наблюдавала как се развива от срамежливото, затворено шестнадесетгодишно момиче, каквото бе, когато станаха съседи в Корнуол, и се превръща в елегантна, преуспяла жена, историчка, а сега и писателка на романи.

През двете години, докато живяха врата до врата, преди Джийн да завърши гимназия, да отиде на работа в Чикаго, а сетне да учи в „Брин Моур“, Алис се възхищаваше от младото момиче, но и го съжаляваше. Изглеждаше направо невъзможно такива родители да имат толкова добро дете. Те бяха хора, до такава степен заети с взаимното си презрение и непоносимост един към друг, че дори не забелязваха какви поражения вечните им кавги и побоища нанасяха върху единствената им дъщеря.

Още тогава Джийн показваше изключително достойнство, помисли си Алис, като я отдръпна от себе си, за да я огледа от глава до пети, и отново я прегърна.

— Знаеш ли, че не съм те виждала цели осем месеца? — възкликна тя. — Джийни, липсваше ми.

— И ти на мен. — Джийн се взря в по-възрастната си приятелка с нежност и любов. Алис Съмърс беше хубава жена със сребристобяла коса и сини очи, в които винаги имаше скрита тъга. Усмивката й обаче беше топла. — Изглеждаш чудесно.

— Не е чак толкова зле за шестдесет и три — съгласи се Алис. — Реших да не ходя повече на фризьор и това, което виждаш, е истинският цвят на косата ми.

Хванати за ръце, двете прекосиха вестибюла и влязоха в дневната.

— Всъщност сега се сещам, че ти никога не си идвала тук. Винаги сме се срещали или в Ню Йорк, или във Вашингтон. Кла да ти покажа къщата, като започнем от прекрасния изглед, който имам към Хъдсън.

Докато вървяха из стаите, Алис обясняваше.

— Не знам защо останахме в онази къща толкова време. Тук съм по-щастлива. Според мен Ричард си бе внушил, че ако се преместим, по някакъв начин ще изоставим и предадем Карън. Той така и не успя да преодолее загубата й.

Джийн си спомни красивата къща в стил „Тюдор“, на която толкова се бе възхищавала като дете. Познаваше я като петте си пръста. Хиляди пъти бе влизала и излизала от нея, докато Лора живееше там. После Алис и господин Съмърс бяха толкова мили с нея. Щеше й се да бе познавала Карън по-добре.

— Купи ли я някой? Може би го познавам? — попита тя.

— Не мисля. Хората, които я купиха от нас, бяха от по-висшата класа. Миналата година я продадоха. Разбрах, че новият собственик направил ремонт и имал намерение да я дава под наем обзаведена. Много хора смятат, че Джак Емерсън е действителният купувач. Слуховете говорят, че притежава доста имоти в града. Порасна му работата. Измина дълъг път от хлапето, което метеше офиси. Сега е голям предприемач.

— Той е председател на инициативния комитет на срещата.

— И неговата движеща сила. Досега не се е вдигало толкова шум! Голям панаир направи с тази двадесетгодишнина. — Алис Съмърс сви рамене. — Но важното е, че ти си тук! Надявам се да си гладна. Приготвила съм вафли и ягоди за закуска.

След втората чаша кафе Джийн извади факсовете и плика с четката и ги показа на Алис, като й разказа за Лили.

— Доктор Конърс познаваше една семейна двойка, които искаха бебе. Били са негови пациенти, което означава, че са живели в тази област. Не знам какво да правя. Дали да отида в полицията, или да наема частен детектив? Не знам.

— Искаш да кажеш, че си родила бебе на осемнадесет години и не си казала никога на никого за това? — Алис посегна и хвана ръката на Джийн, отпусната върху масата.

— Познаваш майка ми и баща ми. Щяха да се сбият заради това чия е вината да изпадна в подобно положение. Със същия успех можех да разпръсна позиви из града или да направя съобщение по радиото, че съм бременна.

— И никога не си казала на никого?

— На нито една жива душа. Бях чула, че доктор Конърс е помагал на много хора да си осиновят бебета. Той настояваше да споделя с родителите си, но аз бях голяма и не се съгласих. Тогава ми каза, че има пациентка, която е разбрала, че никога няма има деца. Тя и съпругът й искали да си осиновят бебе, били прекрасни хора. Когато говорил с тях, те веднага се съгласили и изгаряли от нетърпение. Намери ми работа в канцеларията на една частна клиника в Чикаго, което ми даде възможност да твърдя, че искам да работя една година, преди да отида в „Брин Моур“.

— Спомням си колко бяхме горди, когато научихме за стипендията ти.

— Отидох в Чикаго веднага след дипломирането си. Трябваше да се махна оттук. Не само заради бебето. Исках да се отдам на мъката си. Страдах. Толкова ми се иска да бе познавала Рийд. Той беше специален, прекрасен. Сигурно затова никога не се омъжих. — Очите й се напълниха със сълзи. — Не съм изпитвала подобни чувства към никой друг. — Тя поклати глава и вдигна факса. — Мислех да отида в полицията с това, но аз живея във Вашингтон. Какво могат да направят те? „Дали да я целуна, или да я убия?“ Това може да не е непременно заплаха. Но предположението, че хората, които са осиновили Лили, живеят някъде тук, тъй като жената е била пациентка на доктор Конърс, има смисъл, нали? Затова смятам, че ако отида в полицията, трябва да го направя тук, в този град, или поне в този окръг. Алис, ти какво мислиш?

— Мисля, че си права, и познавам точно човека, с когото трябва да се свържеш — отвърна твърдо Алис. — Казва се Сам Дийган и е инспектор в областната прокуратура. Той дойде тук сутринта, когато намерихме Карън, и все още не е приключил разследването на нейната смърт. Стана наш приятел. Добър приятел. Убедена съм, че ще намери начин да ти помогне.