Нощта на бухала

46

Марк Флайшман се регистрира в „Глен-Ридж“ в един часа, хвърли чантата си в стаята, после се обади по телефона в стаята на Джийн, но оттам никой не му отговори, затова слезе в ресторанта. Видя я да седи на ъгловата маса и с бързи стъпки се упъти към нея.

— Чакаш ли някого? Искаш ли компания? — попита той и видя как сериозното изражение на лицето й се смени с топла усмивка.

— Марк, не очаквах да те видя! Разбира се, сядай. Тъкмо щях да си поръчам обяд и не разчитах някой да ми прави компания.

— Значи аз ще наруша уединението ти. — Той се настани на стола срещу нея и започна да обяснява: — Бях оставил по погрешка мобилния си телефон в куфарчето, а него в багажника на колата, така че не получих съобщението ти, докато не отворих багажа снощи. Обадих се тази сутрин рано-рано и операторът в хотела ми каза, че Лора не се е върнала и че полицията е проверила телефонните обаждания. Тогава реших да променя програмата си и се върнах. Летях със самолет и наех кола.

— Много мило от твоя страна — каза Джийн. — Всички ние ужасно се притесняваме за Лора. — Набързо му разказа какво се бе случило, след като си бе тръгнал от късната закуска в „Стоункрофт“.

— Казваш, че си се върнала тук със Сам Дийган — оня мъж, с когото пихте шампанско на тържествената вечеря? А когато си разбрала, че Лора е изчезнала, той е започнал разследване? — попита Марк.

— Да — потвърди тя и си помисли, че Марк може би се чуди защо Сам е бил с нея. — Той дойде с мен до хотела, защото трябваше да му дам нещо, от което се интересуваше нашата обща приятелка Алис Съмърс.

Алис наистина се интересуваше от факсовете, така че това не бе изцяло лъжа. Докато гледаше Марк, видя загриженост в очите му и й се прииска да му разкаже за Лили. Да го попита като психиатър дали смята заплахата за истинска, или някой й изпраща тези факсове, за да я изнудва.

— Готови ли сте с поръчката? — попита сервитьорката.

— Да, благодаря.

Двамата решиха да ядат клуб-сандвич с чай.

— Кафе за закуска, чай за обяд и чаша вино за вечеря — подхвърли Марк. — Този хранителен режим изглежда ти е навик, Джийн.

— Предполагам, че е така.

— През уикенда забелязах доста неща за теб и те ми напомниха за годините, през които бяхме в „Стоункрофт“.

— Например?

— Ами например, че бе много добра ученичка. А също така и много мълчалива. Спомням си също, че бе много мила — това не се е променило. Сетне се сетих за един случай през първата година, когато аз се чувствах много зле, а ти бе любезна с мен.

— Не си спомням.

— Няма да ти припомням, но наистина бе така. Също така се възхищавах на начина, по който изправяше главата си, когато бе разстроена заради родителите си.

— Невинаги. — Джийн неочаквано и за самата себе си се сви, когато си спомни как започваше да плаче в клас, разстроена и стресирана от кавгите вкъщи.

Сякаш прочел мислите й, Марк Флайшман продължи:

— Опитах се един ден да ти дам носната си кърпичка, но ти само поклати глава и притисна яростно мократа хартиена салфетка към очите си. Тогава исках да ти помогна, искам и сега. На идване от летището чух по радиото, че онова хлапе репортерчето, което се навърташе тук и душеше по време на срещата, е говорило пред медиите за Серийния убиец от масата за обяд според неговия израз. Дори ти да не се тревожиш за подобно развитие на нещата, аз се притеснявам. Още повече че сега, когато Лора изчезна, оставаш единствената и последната от момичетата на масата.

— Бих предпочела да се безпокоя само за себе си — произнесе неочаквано Джийн.

— За какво друго се тревожиш? Хайде, Джийн, кажи ми. Обучен съм да разпознавам стреса у хората. И трябва да призная, че ако онази вечер имаше човек в състояние на стрес, това беше ти. Наблюдавах те, докато говореше със Сам Дийган, за когото сега ми казваш, че е детектив от окръжната прокуратура.

Сервитьорката напълни чашите им с вода. Това даде на Джийн минута време да помисли. Спомняше си много добре как Марк й подаваше кърпичката си, помисли си тя. И беше страшно ядосана на себе си, че плаче, и още повече на него, че е забелязал. Тогава той искаше да й помогне. Искаше и сега. Трябва ли да му каже за Лили?

Гледаше го как я наблюдава и знаеше, че очаква отговор от нея. Да му каже ли? Трябва ли? Може ли да му се довери? Тя го погледна право в очите. Беше от онези мъже, които изглеждат хубави и с очила, и без тях, помисли си ни в клин, ни в ръкав. Имаше прекрасни кафяви очи. Малките жълти точици в тях бяха като слънчеви зайчета.

Джийн въздъхна и вдигна вежди.

— Напомняш ми за един мой професор в колежа, който, когато зададеше въпрос, те гледаше в очите, докато не му отговориш.

— Точно това правя и аз, Джийн. Един от пациентите ми го нарича мъдрия поглед на бухала.

Сервитьорката приближи с таблата със сандвичи.

— Сега ще донеса и чая — рече бодро тя.

Джийн изчака, докато поднесоха чая им, и каза тихо:

— Твоят мъдър поглед на бухал ме убеди, Марк. Смятам да ти разкажа за Лили.