Нощта на бухала

56

Първият човек, когото Картър Стюарт видя, когато влезе в три и половина в „Глен-Ридж“ беше Джейк Перкинс, който, както обикновено, се бе разположил с изпружени крака на един стол във фоайето. Това момче нямаше ли си къща, та висеше постоянно тук? — зачуди се Стюарт, докато вървеше към телефона на рецепцията, за да се обади в стаята на Роби Брент.

Никой не му отговори.

— Роби! Мисля, че се уговорихме да се видим в три и половина — сърдито изстреля думите Стюарт след предложението да остави гласово съобщение. — Ще бъда в бара още петнадесет минути.

След това затвори и забеляза, че детектив Сам Дийган седи и офиса зад рецепцията. Очите им се срещнаха. Дийган стана, очевидно с намерението да говори с него. Имаше нещо мъчително в начина, по който тръгна насреща му, което подсказа на Стюарт, че това няма да бъде просто случаен разговор за размяна на любезности.

Двамата стояха от двете страни на бюрото.

— Господин Стюарт — започна Сам. — Радвам се да ви видя.

Оставих съобщение за вас в хотела ви и се надявах да ми се обадите.

— Работих с моя режисьор върху сценария на новата ми пиеса — отговори Стюарт. Тонът му беше хладен и рязък.

— Видях, че се обаждате по телефона. Среща ли имате?

Стюарт се хвана, че не желае да отговори на въпроса на Дийган. Не ти влиза в работата, беше на езика му, но нещо в отношението на детектива накара думите замрат на устните му.

— Имам среща с Роби Брент в три и половина. Преди да ме попитате защо, което очевидно ще бъде следващия ви въпрос, позволете да задоволя любопитството ви. Брент се е съгласил да играе главната роля в някаква нова ситуационна комедия. Прегледал е сценариите за първите няколко епизода и ми каза, че не струват. Те действително са доста плоски. Затова ме помоли да им хвърля едно око и да му кажа професионалното си мнение. В смисъл, дали могат да бъдат използвани или не.

— Господин Стюарт, сравняват ви с Тенеси Уилямс и Едуард Олби като драматург — каза остро Сам. — Аз съм най-обикновено воденичарско муле в тази област, с една дума, пълен литературен профан, но моето скромно мнение е, че повечето от тези ситуационни комедии са обида за интелигентността. Изненадан съм, че се интересувате от подобни глупости.

— Нямах избор. — Гласът на Стюарт беше повече от леден. — След вечерята ни снощи Роби Брент ме помоли да прегледам сценариите. Предложи да ги донесе в моя хотел, но както можете да предположите, това щеше да означава или да го търпя в апартамента си, докато преглеждам материала, кос то едва ли щях да издържа, или да го изгоня. Беше много по-лесно да мина оттук на път за къщата на режисьора. И въпреки че не пиша ситуационни комедии, аз съм много добър читател и бих могъл да преценя каквато и да е литературна форма. Знаете ли дали Роби ще се появи скоро?

— Нямам представа за плановете му — отговори Сам. Дойдох тук, за да говоря с него. Също като вас. Не получих отговор, когато му се обадих, след което разбрах, че никой не го е виждал през целия ден. Така че изпратих камериерката в стаята му. Оказа се, че снощи не е спал в леглото си. Изглежда господин Брент също е изчезнал.

Сам не беше сигурен дали трябва да разкрие толкова много информация пред Картър Стюарт, но инстинктът му подсказа да го направи и да наблюдава реакцията му. Оказа се, че е по-изумен, отколкото бе очаквал.

— Изчезнал! Стига де, господин Дийган! Не мислите ли, че тази пиеса се играе от доста време и вече се е поизтъркала? Нека да ви обясня: в предстоящия комедиен сериал има роля за сексапилна блондинка, не много различна от изчезналата Лора Уилкокс. Онзи ден в Уест Пойнт, по време на обяда, Брент каза на Лора, че според него тя е много подходяща за тази роля. Започвам да мисля, че целия този цирк около изчезването й не е нищо повече от трик за привличане вниманието на публиката. А сега, ако ме извините, нямам намерение да си губя повече времето и да чакам Роби, който сигурно се забавлява някъде с Лора. Не обичам да ме правят на тъпак.

Не ми харесва това момче, помисли си Сам, докато наблюдаваше как Картър Стюарт се отдалечава. Беше облечен с нещо като парцалив, тъмносив пуловер, маратонките му бяха мръсни и приличаше на скитник с това облекло, но дрехите му сигурно струваха цяло състояние.

Като оставим личните чувства настрана, той не си ли пъха носа почти във всичко, което става? — запита се Сам.

През трите часа, през които беше седял в офиса, бе мислил задълбочено. И колкото повече мислеше, толкова повече се ядосваше.

Вече беше установено, че Брент се е обадил, имитирайки Лора. Той си бе купил телефон, същия като оня, по който някой се бе обадил на Джийн. Продавачът го бе видял да набира по времето, когато Джийн смяташе, че говори с Лора. Сам започваше да си мисли, че Стюарт е прав. Може би всичко това бе, с цел да се вдигне шум, да се добие популярност. В такъв случай защо си губеше времето тук, когато убиецът, който отвлече невинна жена в колата си и я прободе до смърт, бе на свобода?

Когато пристигна в „Глен-Ридж“, Еди Заро беше вече тук, но Сам го изпрати в офиса, защото нямаше нужда и двамата да висят в хотела и да чакат Брент. Сега се поколеба, но все пак реши да го извика, за да го смени, а той да се прибере вкъщи. Трябваше му един здрав нощен сън. Толкова бе изморен, че не можеше да мисли правилно.

Отвори телефона си, за да се обади в офиса, и почувства, че Еми Саш, дежурната на рецепцията, го дърпа за ръкава.

— Господин Дийган — започна тя, а гласът й приличаше повече на шепот. — Тук сте от обяд и знам, че не сте сложил нито залък в устата си. Може ли да ви предложа кафе и сандвич?

— Много мило, но скоро ще си тръгна — поблагодари й Сам. Докато го казваше, се запита колко близо е била тя по време на разговора му със Стюарт. Тази жена очевидно не вдигаше никакъв шум, когато вървеше, и много малко, когато отваряше устата си. И защо ли бе толкова сигурен, че има остър слух? Сам се усмихна язвително, когато я видя да се споглежда с Джейк Перкинс. Беше готов да се обзаложи, че в мига, в който си тръгне, тя ще разкаже на Перкинс, че Брент е изчезнал и че Стюарт смята всичко това за рекламен трик.

Сам се върна в офиса на хотела. Оттук имаше отличен изглед към входа. След няколко минути видя Гордън Амори да влиза, затова избърза да го пресрещне, преди да се е качил на асансьора.

Амори не беше в настроение да говори за Роби Брент.

— Не съм го виждал от онази просташка кавга миналата нощ — рече той. — Всъщност вие самият бяхте свидетел, господин Дийган, и чухте как Роби нападна Джак Емерсън. Мисля, че би трябвало да знаете, че бях навън от десет тази сутрин с Емерсън и оглеждахме недвижими имоти. Той притежава изключителните права за няколко наистина чудесни парцела земя. Показа ми местата, които е предложил на Роби. Трябва да ви кажа, че са на завидни цени и по мое мнение са отлична дългосрочна инвестиция. Което идва да ни подскаже, че каквото и да намеква, казва или прави Роби Брент, то трябва да бъде разглеждано от гледна точка на мотивацията, която лежи под очевидното. Сега, ако ме извините, имам да проведа няколко разговора.

Вратата на асансьора се отвори. Преди Амори да успее да влезе, Сам го спря с думите.

— Една минута! Моля, господин Амори!

С усмивка на примирение, която обаче бе почти презрителна, Гордън се обърна към него.

— Снощи Роби Брент не е спал в хотела. Вярваме, че той е човекът, имитирал гласа на Лора по телефона. Вашият колега, господин Стюарт, има чувството, че Брент и Уилкокс разиграват някаква игра за спечелване на известност и популярност за новите телевизионни сериали на Брент. Какво е вашето мнение?

Гордън Амори повдигна вежди. За миг изглеждаше слисан, сетне по лицето му премина сянка на удивление.

— Номер значи! Трик за популярност! Разбира се, това има смисъл. Ако погледнете на страница шест на „Ню Йорк Поуст“, вече се предполагат един куп неща около изчезването на Лора. Сега изчезва и Роби, а вие ми казвате, че той се е обадил по телефона на Джийн миналата нощ. А ние през цялото време се тревожим за тях. Голям номер!

— Значи мислите, че е възможно всички да си губим времето, като се притесняваме за Лора?

— Au contraire9, то не е загубено, господин Дийган. Едно положително нещо например е, че предполагаемото изчезване на Лора ми доказа, че в гърдите ми все още бие човешко сърце. Толкова се притесних за нея, че бях готов да й предложа роля в моя нов сериал. Обзалагам се, че сте прав. Скъпото ни момиче е набелязало друга риба за тигана и смята да я улови много успешно. А сега наистина трябва да вървя.

— Предполагам, че скоро ще си заминете оттук.

— Не, все още търся имот. Но сигурно няма да ви виждам повече тук, след като сега вече ще се посветите на разследването на истински престъпления. Довиждане.

Сам гледаше след Амори, докато вратата на асансьора се затвори. Още един, който се мисли за голям умник и страхотен детектив, помисли си той. Добре, ще чакаме и ще видим. Чувстваше, че нервите му се опъват до скъсване, докато пресичаше фоайето. Независимо дали изчезването на Лора беше рекламен трик, фактът, че пет жени от масата за обяд бяха мъртви, си оставаше.

Надяваше се, че Джийн ще се върне в хотела, преди да си е тръгнал, така че бе доволен да я види, застанала на рецепцията. Забърза към нея. Изгаряше от нетърпение да разбере как е минала срещата й с адвоката.

Тя питаше дали има съобщения. Непрекъснато се страхува да не получи друг факс, свързан с Лили, помисли си Сам. Кой можеше да я обвинява? Той постави ръка върху рамото й. Когато се обърна към него, видя, че е плакала.

— Да ти купя ли едно кафе? — предложи Сам.

— Чаша чай би било по-добре.

— Госпожо Саш, когато дойде господин Заро, моля да му предадете, че съм в кафенето — поръча Сам на жената.

Изчака, докато сервират чая на Джийн и неговото кафе, преди отново да заговори. Стори му се, че тя все още се опитва да събере силите си. Накрая каза:

— Предполагам, че срещата с адвокат Крейг Майкълсън не е минала добре.

— И да, и не — отговори замислено Джейн. — Сам, готова съм да заложа живота си, че този човек е оформил осиновяването и знае къде е Лили. Бях доста груба с него. На практика го заплаших. На връщане спрях край пътя и му се обадих, за да се извиня. Също така подчертах, че тя може би ще си спомни къде е загубила четката си и това би ни насочило директно към човека, който я заплашва.

— Какво ти отговори Майкълсън?

— Това беше странното. Каза, че вече се е сетил. Сам, кълна ти се, той знае къде е Лили, или поне как да я намери. Каза ми, като използва думите „настоявам най-сериозно“, да поискам чрез теб или чрез областния прокурор съдията незабавно да отвори архивите и да предупреди родителите й за ситуацията.

— Тогава бих казал, че е приел заплахата ти съвсем сериозно.

Джийн кимна в знак на съгласие.

— Нямах това чувство, докато бях в кабинета му, но може би моето избухване — кълна се, бях на ръба да хвърля нещо по него, го е убедило. Отношението му се бе обърнало на сто и осемдесет градуса за двадесетте минути, които минаха след срещата ни. — Тя вдигна поглед. — О, я виж кой идва. Марк!

Марк Флайшман вървеше към тяхната маса.

— Казах му за Лили — предупреди бързо Джийн. — Така че спокойно можеш да говориш пред него.

— Нима? Защо? — Сам беше изненадан.

— Той е психиатър. Мислех, че може да има някаква идея дали факсовете представляват истинска заплаха или не.

Докато Марк вървеше към тях, Сам видя, че усмивката на Джийн изразява искрено задоволство. Внимавай, Джийни, искаше да я предупреди. Според него това момче носеше тежък товар на гърба си. У него имаше напрежение, което кипеше под повърхността, и само ченге като Сам би могло да го забележи.

Сам също така не пропусна да отбележи и начина, по който Флайшман покри ръката на Джийн със своята, когато тя го покани да седне при тях.

— Не ви прекъсвам, надявам се? — попита Марк и го погледна за потвърждение.

— Всъщност се радвам, че сте тук — отвърна Сам. — Тъкмо щях да питам Джийн дали не е видяла или чула Роби Брент днес. Сега ще питам и двама ви.

Джийн поклати глава.

— Аз не съм.

— И аз не съм, за щастие — отговори Флайшман. — Има ли някаква причина, поради която мислите, че може да сме го видели или чули?

— Тъкмо щях да ти кажа, Джийн. Роби Брент трябва да е напуснал хотела снощи след вечерята. Оттогава не се е връщал. Почти сме убедени, че обаждането на Лора до теб е направено по мобилен телефон със заплатени разговори, който Брент е купил, а също така, че гласът, който си чула, е бил неговият. Както знаете, той е първокласен имитатор.

Джийн погледна детектива. На лицето й бе изписано объркване и изненада.

— Но защо?

— На обяда в събота в Уест Пойнт чухте ли Брент да говори с Лора за възможността да й предложи роля в новите телевизионни епизоди?

— Аз чух — потвърди Флайшман. — Но не знаех дали говори сериозно, или се шегува.

— Той каза, че имало една роля, която Лора би могла да играе — допълни Джийн.

— Картър Стюарт и Гордън Амори смятат, че Брент и Лора ни мамят и играят някаква игра. Вие какво мислите? — Очите на Сам се присвиха, докато наблюдаваше Марк Флайшман.

Очите на Марк зад очилата станаха замислени. Той погледна покрай Сам, а сетне право в него.

— Мисля, че е напълно възможно — отговори бавно.

— Аз не съм съгласна — намеси се разпалено Джийн. — Абсолютно не съм съгласна. Лора е в беда — чувствам го, знам го. — Тя се поколеба, но реши да не им казва за усещането, че е чула гласа на Лора да я моли за помощ. — Моля те, Сам, не мисли така! Не се отказвай да търсиш Лора. Не знам дали Роби Брент също е изчезнал, но може би се е опитал да ни обърка, като се е престорил, че е тя и че е добре. Но тя не е добре, Сам. Наистина! Знам, че не е добре. Предчувствам го! Усещам го!

— Успокой се, Джийни — рече нежно Марк.

Сам стана.

— Джийн, ще говорим отново утре сутринта. Искам да дойдеш в моя офис, за да обсъдим другия въпрос.

Десет минути по-късно, след като остави Еди Заро да чака, в случай че Роби Брент се появи в хотела, Сам изморено се качи в колата си. Запали мотора и след кратко колебание се обади на Алис Съмърс. Когато тя отговори, бе изненадан за пореден път от сребърните камбанки в гласа й.

— Има ли някакъв шанс да се намери чаша шери за един изтощен детектив? — попита Сам.

Половин час по-късно седеше в дълбокото кожено кресло, краката му почиваха върху табуретката и гледаше огъня в камината на Алис Съмърс. След като изпи последната глътка шери, Сам остави чашата на малката масичка до себе си. Не бяха необходими много усилия да бъде убеден да подремне, докато тя приготви вечерята.

— Трябва да ядеш, Сам — загрижено отбеляза Алис. — След това може да се прибереш и да се наспиш хубаво.

Докато очите му се затваряха, той гледаше сънено оригиналния старинен шкаф близо до камината. Почти беше заспал, когато един предмет върху него привлече вниманието му и натисна спусък в подсъзнанието му, който неочаквано вдигна завесата и му даде очевидния отговор.