Нощта на бухала

21

На подобни тържествени вечери почетните гости обикновено се представят във възходящ ред, в зависимост от степента на важност, помисли си Бухала, когато обявиха името на Лора. Тя бе първата, която щеше да получи медала си едновременно от кмета на Корнуол и директора на „Стоункрофт“.

Чантата й за дрехи и малкото куфарче бяха в колата му. Беше ги изнесъл по задното стълбище, през входа за персонала и ги бе сложил в багажника без никой да го види. Като предпазна мярка все пак бе изгасил светлината на служебния вход и си бе сложил шапка и яке, които можеха да минат за униформа, ако някой го видеше от разстояние.

Не можеше да си криви душата — Лора беше много красива. Носеше златиста вечерна рокля, за която трудно можеше да се каже, че „оставя нещо за въображението“. Гримът й беше безукорен. Диамантената огърлица сигурно бе фалшива, но изглеждаше добре. Обиците й обаче бяха истински. Те най-вероятно бяха последното бижу, което бе получила от втория си съпруг. Малко талант, подпомогнат от забележителната й външност, даваха на Лора нейните петнадесет минути слава в момента. И като я гледаше човек, на пръв поглед тя притежаваше приятна индивидуалност, ако не си принуден да слушаш глупостите, които ръсеше.

В момента Лора благодареше на кмета, на директора на „Стоункрофт“ и на гостите.

— Корнуол-он-Хъдсън е прекрасното място на моето детство — лееше суперлативни излияния тя. — А четирите години, прекарани в „Стоункрофт“, бяха най-щастливите в живота ми.

Обзет от трепета на очакването, той си представи момента, в който щяха да влязат в къщата, как щеше да затвори вратата зад нея и да види ужасът да се появява в очите й. Моментът, в който тя щеше да разбере, че е хваната в капан.

Всички ръкопляскаха на речта на Лора, след което кметът обяви името на следващия почетен медалист.

Най-накрая всичко приключи и можеха да напуснат тържеството. Той усети, че Лора го гледа, но не отвърна на погледа й. Бяха се разбрали да се помотаят още малко, след което щяха да си кажат официално лека нощ и всеки щеше да отиде в стаята си. Той щеше да я чака в колата.

На сутринта всички щяха да се отпишат от хотела и да отидат на службата в памет на Алисън със собствените си коли, а след това и на прощалната закуска. Така че до този момент отсъствието на Лора нямаше да бъде забелязано и най-вероятното предположение щеше да бъде, че тя просто си е тръгнала по-рано.

— Следват поздравленията, предполагам — рече Джийн, като постави ръката си на няколко сантиметра над китката му. При това движение тя докосна раната от зъбите на кучето. Бухала почувства как от нея бликна кръв, която намокри ръкава на сакото му, и осъзна, че ръкавът на тъмносинята рокля на Джийн може да попие част от нея.

С огромно усилие успя да не се издаде, въпреки болката, която го прониза. Очевидно Джийн не забеляза нищо, защото се обърна да поздрави някаква непозната двойка — мъж и жена на около шестдесет години, които приближаваха към нея.

За миг Бухала си помисли за кръвта, която бе капнала от ръката му на улицата, когато кучето го ухапа. ДНК. Мина му през ума, че за пръв път беше оставил на местопрестъплението физическо доказателство — с изключение, разбира се, на отличителния му символ, който през всичките години непрекъснато бе пренебрегван или пропускан от полицаите. В известен смисъл беше направо разочарован и вбесен от глупостта им, но от друга страна, беше доволен. Ако смъртта на всички жени беше свързана по някакъв начин, за него щеше да бъде доста по-трудно да продължи. Ако решеше да продължи мисията си след Лора и Джийн.

Дори ако Джийн се усъмнеше, че петното върху ръкава й е от кръв, едва ли щеше да се досети откъде се е появила тя и как се е изцапала. Освен това нито един детектив, пък бил той и Шерлок Холмс дори, не би свързал петното от кръв върху роклята на почетната гостенка на гимназията „Стоункрофт“ с кръвта на улицата на петдесет километра оттук.

Дори и след милион години, помисли си Бухала, отхвърляйки идеята като абсурдна.