Нощта на бухала

70

Верен на думата, която даде на директора Доунс, Джейк Перкинс отиде направо в класната стая, която използваха за редакция на вестника. Тук той се разрови из албумите със снимки, направени през четирите години, през които Лора Уилкокс е била ученичка в „Стоункрофт“. В процеса на подготовката за срещата беше разгледал годишните албуми и бе открил много нейни снимки. Но сега искаше да намери други. Може би някои, които да са малко по-естествени и по-искрени.

За един час намери няколко, които отлично отговаряха на идеята му. Лора бе играла в няколко училищни пиеси. Едната от тях беше музикална и той попадна на страхотна снимка, на която тя танцуваше и изпъкваше сред групата с ослепителната си усмивка и изваяни крака. Без съмнение беше страхотна, помисли си Джейк. Ако сега беше ученичка, едва ли щеше да има момче в гимназията, което да не се опита да привлече вниманието й.

Той се разкикоти сам, като си помисли за начина, по който едно момче е трябвало да спечели разположението на едно момиче тогава. Вероятно като носи учебниците й до вкъщи. Днес щеше да й предложи да я закара до тях със своя „Корвет“.

Когато разгледа снимката от деня на дипломирането, очите му се разшириха. Използваше увеличително стъкло, за да види по-добре лицата на випускниците. Лора, разбира се, изглеждаше най-красива. Дългата й коса бе разпиляна по раменете. Бе успяла да бъде привлекателна дори с тази глупава квадратна шапка на главата. Всъщност лицето на Джийн Шеридан бе онова, което го шокира. Ръцете й бяха стиснати. Очите й сякаш бяха пълни със сълзи. Изглежда тъжна, помисли си Джейк, искрено тъжна. Като я гледаше, човек не можеше да предположи, че току-що е получила златен медал по история и стипендия за „Брин Моур“. Напротив, можеше да се закълне, че изражението й е като на обречен, на когото остават два дни живот. Може би й беше мъчно, че напуска това прекрасно място? Кой знае!

Джейк местеше лупата от едно лице към друго, като търсеше сред тях почетните гости на срещата. Откри ги един по един. Сега всички бяха силно променени, помисли си той. На тази стара снимка някои от тях изглеждаха като истински смотаняци. Гордън Амори например беше неузнаваем.

Господи! Колко грозно е било това момче, помисли си Джейк. Джак Емерсън още тогава си е бил дебеланко. Картър Стюарт пък се е нуждаел от подстригване — не, глупости, от пълно преправяне. Склонността към оплешивяване на късовратия Роби Брент се забелязваше още тогава. Марк Флайшман приличаше на стърчаща антена с една глава над другите. До него бе Джоуел Нийман. „О, Боже! И това ако е Ромео — помисли си Джейк. — Ако аз бях Жулиета, щях да се самоубия при мисълта да се целувам с него.“

След това забеляза нещо интересно. Усмивките на повечето абитуриенти бяха празни и изкуствени. От онези, които хората слагат на лицата си, когато правят групови снимки. Най-широката усмивка обаче бе върху лицето на едно от момчетата, което не гледаше директно в камерата, а бе вперило поглед в Джийн Шеридан. Идеален пример за контраст, помисли си Джейк. Тя изглежда така, сякаш е загубила най-близкия си човек, а той се е ухилил до уши, сякаш примира от радост.

Джейк поклати глава, докато разглеждаше купчината от снимки на масата пред себе си. Сега вече имаше достатъчно, реши той. Следващото, което трябваше да направи, бе да говори с Джил Ферис, учителката, която отговаряше за вестника. „Тя е арабия. Ще я навия да ми позволи да използвам снимката на танцуващата Лора за първа страница, а тази от деня на дипломирането — за последна. Между тях ще развия основната тема на статията — момичето, което бе имало всичко, а сега се пързаляше към пропастта, и неудачниците, които бяха преуспели.“

Следващата стъпка бе да отиде в студиото, където се пазеше фотооборудването. Там намери госпожа Ферис, която му позволи да вземе тежкия старомоден фотоапарат, с който той обичаше да снима. Според него беше по-добър от цифровите и имаше разделителна способност, каквато нито един съвременен апарат не притежаваше. Фактът, че беше огромен и трябваше да го влачи в калъф на рамото си, не го притесняваше, когато имаше важна задача и особено когато тази задача му лежеше на сърцето.

Трябваше да признае, че наскоро получената шофьорска книжка и десетгодишното „Субару“, което родителите му купиха, правеха разходките из града значително по-лесни, отколкото когато бе блуждаещ репортер на велосипед.

С фотоапарата през рамо, бележник и молив в единия джоб, магнетофон в другия, в случай че попадне на някой, който си заслужаваше да бъде интервюиран, Джейк тръгна на път.

Нямаше търпение да снима къщата, в която Лора бе израснала. Щеше да я снима и отпред, и отзад. Освен това в същата тази къща преди двадесет години зверски бе убита студентката по медицина Карън Съмърс и полицията бе сигурна, че убиецът е влязъл през задната врата. Това щеше да добави допълнителен щрих към статията му и да привлече още повече интерес, реши той.