Нощта на бухала

67

Джийн, помогни ми! Моля те, Джийн, помогни ми!

Живият глас на Лора, прозвучал в главата й, когато седна в колата си пред офиса на Крейг Майкълсън, започна отново и отново да звучи като ехо на съмненията, които Алис изрази относно истинността на факса.

Доста време след като се сбогува с нея, Джийн седя на бюрото, а гласът на Лора я преследваше, докато се опитваше да реши дали Сам и Алис бяха прави. Вероятно така отчаяно искаше да приеме факса за истински, защото трябваше да вярва, че Лили не е заплашена от нищо.

Накрая стана, отиде в банята и дълго стоя под душа, като остави горещата вода да облива тялото и лицето й. После сложи шампоан на косата си и започна да масажира главата си, сякаш налягането на пръстите й можеше да изтрие бъркотията в нея.

Нуждаеше се от дълга разходка, реши Джийн, като се зави с халата и започна да суши косата си със сешоар. Това е единственият начин, по който щеше да продуха мозъка си и да започне да мисли трезво. Когато приготвяше багажа си за този уикенд, без да се замисли, сложи в куфара и любимия си червен костюм за джогинг. Сега беше доволна, че го взе. Но се сети колко студ влизаше през открехнатия прозорец, затова взе предпазни мерки като облече и един пуловер под горнището.

Сложи часовника на ръката си и отбеляза, че е десет и петнадесет, след което се сети, че все още не е пила кафе. Нищо чудно, че мозъкът й отказва да работи, помисли си мрачно Джийн. Ще вземе затворена чаша от кафенето и ще го пие, докато върви. Не бе гладна, а и имаше чувството, че стените на това място се затварят над нея. Трябваше да излезе навън!

Докато закопчаваше ципа на якето, през главата й мина една мисъл. Всеки път, когато напуснеше тази стая, изпускаше шанса да чуе съобщение от Лора. Не можеше да стои тук непрекъснато, денем и нощем. Обаче, момент! Би могла да остави съобщение на секретаря.

Тя изчете инструкциите на телефона, вдигна слушалката и натисна бутона за запис на съобщения. Започна да говори ясно и по-високо.

— Аз съм Джийн Шеридан. Ако е важно да ме откриете, моля обадете ми се на мобилен телефон 202-555-5314, повтарям 202-555-5314. — Сетне се поколеба и добави: — Лора, искам да ти помогна. Моля те, обади ми се!

Джийн премести слушалката в другата си ръка и потърка очите си. Първоначалната еуфория от мисълта, че Лили е в пълна безопасност, беше се изпарила, но нещо в нея упорито отказваше да повярва, че факсът не е бил изпратен от Лора. Жената на рецепцията, която бе получила първото й обаждане, твърдеше, че гласът й звучал нервно, спомни си Джийн.

Сам й бе казал, че Джейк Перкинс, който също чул това обаждане, потвърдил това. Обаждането на Роби Брент, който, имитирайки Лора, й каза, че всичко е наред, беше поредният му трик. Той вероятно бе навил Лора на тази рекламна схема и сега тя се страхуваше от провал. И освен това вярваше, че ако тя не е заплашвала Лили, то сигурно знаеше кой го е правил. Ето защо трябваше да я накара да разбере, че иска да й помогне.

Джийн стана и взе чантата си, но реши, че само ще й пречи. Затова извади носната кърпа, мобилния телефон и ключовете от стаята и ги сложи в джоба си. След това помисли и добави една банкнота от двадесет долара. Така, ако й се приискаше да спре някъде и да хапне кроасан, можеше да го направи, реши тя.

Тръгна да излиза от стаята, но се сети, че е забравила нещо. Разбира се, очилата. Раздразнена от невъзможността си да се концентрира, тя отиде обратно до шкафа, извади от чантата слънчевите очила, върна се бързо до вратата, отвори я и с решително дръпване я затвори зад гърба си.

Асансьорът беше съвсем празен, когато спря на етажа й. Не както през уикенда, помисли си Джийн, когато всеки път, щом влезеше в него, се натъкваше на някой, когото не бе виждала двадесет години.

Знамена, които поздравяваха с добре дошли първите сто най-успешни продавачи на фирмата „Старбрайт Илектрикал Фиксчърс“, бяха окачени на вратата на ресторанта и на рецепцията. От „Стоункрофт“ към „Старбрайт“, помисли си Джийн. Колко ли удостоени с медал почетни гости щяха да имат, или всички тези сто бяха такива?

Зад бюрото беше чиновничката с големите очила и тихия глас и четеше книга. Сигурна бе, че е получила обаждането от Лора. Искаше да говори лично с нея, помисли си Джийн. Затова се приближи и погледна името, написано на картичката върху униформата й.

„Еми Саш“.

— Еми — започна с приятелска усмивка Джийн. — Аз съм добра приятелка на Лора Уилкокс. И като всички останали съм ужасно притеснена за нея. Разбрах, че вие и Джейк Перкинс сте говорили с Лора в неделя вечерта.

— Джейк грабна телефона от мен, когато ме чу да произнасям името й. — Отбранителната нотка в гласа на Еми повдигна нивото му до почти нормална височина.

— Разбирам — рече успокоително Джейн. — Срещала съм се с него и знам начините му на действие. Еми, всъщност аз се радвам, че е чул гласа на Лора. Той е умен и вярвам на преценката му. Знам, че не сте срещали често госпожа Уилкокс, но абсолютно ли сте сигурна, че това беше тя?

— О, да, доктор Шеридан — произнесе тържествено Еми. — Не забравяйте, че познавам отлично гласа й от сериала „Окръг Хендерсън“. За три години не съм пропуснала нито една серия. Като по часовник, във вторник вечер в осем часа майка ми и аз бяхме пред телевизора. — Тя замълча за малко, после продължи. — Освен когато бях на работа, разбира се, и се опитвах да се освобождавам във вторник. Но понякога ме викаха, защото някой колега беше болен. Тогава майка ми записваше епизода заради мен.

— Добре, вече съм сигурна, че бихте познали гласа на Лора. Еми, ще ми кажете ли как звучеше тя?

— Доктор Шеридан, трябва да ви призная, че звучеше смешно. Имам предвид смешно различна. Между нас да си остане, първото ми впечатление бе, че е пияна, защото знаех, че е имала проблеми с алкохола преди няколко години. Прочетох за това в списание „Пипъл“. Но сега наистина смятам, че Джейк беше прав. Госпожа Уилкокс не говореше като пиян човек. По-скоро беше нервна. Много, много нервна. И уплашена.

Гласът на Еми падна до обикновения си регистър, по-близък до шепот.

— Всъщност, когато се прибрах в неделя през нощта след разговора с госпожа Уилкокс, споделих с мама, че гласът й ми напомни за начина, по който обикновено говорех аз, когато нашият учител по дикция в гимназията се опитваше да ме накара да говоря по-високо. Бях толкова уплашена, че гласът ми започваше да трепери, защото се опитвах да не се разплача. Това е най-добрият начин, по който мога да ви опиша гласа на госпожа Уилкокс.

— Разбирам.

Джийн, помогни ми! Моля те, Джийн, помогни ми! Бях права, помисли си тя. Това не е никакъв рекламен трик.

Триумфалната усмивка на Еми заради това, че е била способна да опише гласа на Лора, изчезна почти в мига, в който се появи.

— И освен това, доктор Шеридан, искам да ви се извиня, че вчера вашият факс е бил сложен в пощата на господин Кълън. Ние се гордеем с точното и внимателно разпределяне на пощата за нашите гости. Ще трябва да се извиня и на господин Флайшман, когато го видя.

— На господин Флайшман ли? Че защо? — попита Джийн, обзета от любопитство. — Има ли някаква причина, поради която трябва да му обясните това?

— Да. Вчера следобед, когато се върна от разходката си, той спря при мен и телефонира в стаята ви. Знаех, че сте в кафенето и му казах, че може да ви намери там. Тогава той попита дали сте получила нов факс и сякаш бе изненадан, когато му казах, че не сте. Мога да заявя със сигурност, че знаеше, че очаквате факс.

— Аха, ясно. Благодаря, Еми. — Джийн се опита да не покаже колко е шокирана от онова, което й съобщи тази жена. Защо би трябвало Марк да задава въпрос като този? — запита се. Като забрави, че имаше намерение да си купи кафе, тя премина през фоайето и излезе от предната врата.

Навън беше дори по-студено, отколкото бе очаквала, но слънцето грееше и нямаше вятър, затова реши, че ще й бъде добре. Сложи си слънчевите очила и се отдалечи от хотела, без да следва някаква определена посока. Мисълта й бе заета с предположение, което не искаше да приеме. Беше ли Марк човекът, който изпращаше факсовете за Лили? Той ли бе изпратил четката? Марк, който бе така мил и разбиращ, когато тя му довери своите безпокойства? Който държеше ръката й и я караше да мисли, че е готов да сподели мъката й?

„Марк знаеше, че се срещам с Рийд — спомни си тя. — Каза, че ме е виждал, когато тичал из Уест Пойнт. Нима по някакъв начин е открил истината за Лили? Ако не той е изпратил факса, тогава защо е бил така разстроен, че не съм го получила вчера? Ако Марк стои зад всичко, ще нарани ли детето ми?“

Не искаше да вярва в подобно нещо, помисли си Джийн, агонизирайки при мисълта. Не можеше да го повярва. Но защо е попитал Еми дали е получила факс? Защо не попита нея?

Без да мисли накъде върви, тя пресичаше улици, които познаваше много добре още от дете. Премина покрай Таун Хол, без да го види дори, сетне вървя по Ангола Роуд, докато стигна до изхода за магистралата, и накрая, след час и половина скитане, влезе в един комбиниран магазин за деликатеси и кафе в долния край на Маунтин Роуд. Седна на бара и си поръча кафе. Обезсърчена, отпаднала и отново силно разтревожена, осъзна, че нито студеният въздух, нито дългата разходка бяха помогнали за проясняването на мислите й. Сега бе по-зле, отколкото когато излезе, даде си сметка Джийн. Не знаеше на кого да се довери и на какво да вярва.

Според голямата червена табелка, закачена на сакото му, името на мършавия мъж с посивяла коса зад бара беше Дик Макензи. Той очевидно бе в настроение да си побъбри.

— Нова ли сте в града ни, госпожице? — попита, докато й наливаше кафе.

— Не. Израснала съм тук.

— Да не сте от групата, която празнува двадесет години от завършване на гимназията?

Нямаше начин да не му отговори.

— Така е.

— Къде сте живяла в града?

Джийн посочи към задната част на магазина.

— Точно ей там, нагоре по Маунтин Роуд.

— Сериозно?! Ние не сме били тук тогава. На това място имаше химическо чистене.

— Спомням си го. — Макар че кафето бе много горещо, тя започна да пие.

— Жена ми и аз харесахме града и купихме това място преди десет години. Трябваше да направим основен ремонт. Двамата със Сю работихме здравата, но сега сме добре. Отваряме в шест и до девет вечерта не затваряме. Сю е отзад в кухнята, прави салати и сладкиши. Изпълняваме само бързи поръчки на бара, но ще се изненадате колко много хора спират да пият по едно кафе или да хапнат сандвич.

Като слушаше само с половин ухо потока от думи, Джийн кимна.

— През уикенда някои от бившите възпитаници на „Стоункрофт“ се изсипаха тук след разходката си из града — продължи Дюк. — Не можеха да повярват колко неща са се променили. На кой номер на Маунтин Роуд казахте, че сте живели?

Тя неохотно му каза адреса на дома, в който бе минало детството й. Сетне, нетърпелива да си тръгне, изгълта наведнъж остатъка от кафето, макар че то изгори езика й. Стана, извади двадесетте долара от джоба си и ги сложи на бара, като поиска сметката.

— Втората чаша е безплатна, от заведението — предложи Дюк, който очевидно не искаше да я изпуска като слушателка.

— Не, това ми бе напълно достатъчно. Закъснявам.

Докато мъжът отиде на касата, за да развали парите, телефонът й иззвъня. Беше Крейг Майкълсън.

— Радвам се, че сте оставила номера си, доктор Шеридан — рече той. — Можете ли да говорите без да ви подслушват?

— Да. — Тя се отдалечи на няколко крачки от бара.

— Току-що говорих с бащата на дъщеря ви. Той и съпругата му утре ще дойдат насам и биха желали да вечерят с вас. Лили, както вие наричате момичето, знае, че е осиновена, и винаги е проявявала интерес да научи коя е истинската й майка. Родителите й искат това да стане. Не желая да изпадам в повече подробности по телефона, но ще ви кажа само още едно нещо — практически е невъзможно дъщеря ви някога да е срещала Лора Уилкокс. Така че мисля, че трябва да приемем факса за фалшив. Но също така можете да бъдете сигурна, че момичето е в безопасност, поради сегашното й местоположение.

За миг Джийн бе така зашеметена, че не можа да произнесе нито дума.

— Доктор Шеридан?

— Да, господин Майкълсън, слушам ви — прошепна.

— Свободна ли сте утре вечер?

— Разбира се.

— Ще ви взема в седем. Предполагам, че ако вечеряме в моя дом, ще бъде подходящо и за тримата. След това, съвсем скоро, вероятно още през този уикенд, ще се срещнете с Мередит.

— Мередит? Това ли е името й? Името на дъщеря ми е Мередит? — Изведнъж Джийн осъзна, че без да иска е повишила тон и почти вика. Но не можеше въобще да се контролира. „Скоро ще я видя — помисли си. — Ще мога да я погледна в очите. Ще я прегърна.“ Изобщо не си даваше сметка, че от очите й текат сълзи, нито че Дюк Макензи се е обърнал и я наблюдава ококорено, като попива всяка казана от нея дума.

— Да. Нямах намерение да ви го казвам сега, но това няма значение. — Гласът на адвоката беше внимателен. — Разбирам как се чувствате. Ще ви взема от хотела утре вечер точно в седем.

— Утре в седем — повтори Джийн. Тя затвори телефона и за миг остана неподвижна. Като статуя. Сетне с опакото на ръката си избърса сълзите, които продължаваха да се стичат по бузите й. Мередит, Мередит, Мередит, непрекъснато си повтаряше наум.

— Май получихте добри новини — обади се Дюк.

— Да. О, Господи, да! — Джийн взе рестото, остави един долар на бара и излезе от магазина като в транс.

Дюк Макензи я наблюдаваше доста внимателно, докато излизаше. Когато тази жена влезе тук, беше навъсена и начумерена, но след като говори по телефона, човек можеше да си помисли, че е спечелила голямата печалба от лотарията.

Какво искаше да каже, по дяволите, когато попита така ли се казва дъщеря й?

Той наблюдаваше Джийн, докато тя започна да се изкачва по стръмната Маунтин Роуд. Ако не беше си тръгнала толкова бързо, щеше да я попита за оня тип с тъмните очила и нахлупената шапка, който през последните няколко сутрини идваше тук веднага след като отвореха в шест часа. Винаги поръчваше едно и също — сок, кифлички с масло и кафе за вкъщи. След това се качваше в колата и поемаше нагоре по Маунтин Роуд. Миналата нощ отново дойде, точно преди да затворят, и поръча сандвич и кафе.

Този тип беше много смешен, мислеше си Дюк, докато търкаше и бършеше безупречно блестящия барплот. Когато го попита дали участва в срещата на випускниците от „Стоункрофт“, той му отговори много загадъчно. Каза: „Аз съм срещата.“

Дюк натопи гъбата в топлата вода и я изстиска. Може би утре, когато дойде, ще поръча на Сю да го обслужи, а сам ще седне в колата и ще го проследи да види при кого ходи на Маунтин Роуд, реши той. Чудеше се дали не е при Маргарет Миле. Тя бе разведена от няколко години и всички знаеха, че си търси гадже. Никому нямаше да навреди, ако провери.

Дюк си наля чаша кафе. Откакто се проведе тази срещи миналия уикенд, тук доста неща се пораздвижиха, установи той. Ако мълчаливецът спре тази вечер, за да купи сандвич и кафе, щеше го попита за красавицата, дето преди малки беше тук. Струваше му се, че също е от техните, пък и е доста привлекателна, така че нямаше как оня тип да не се сети коя е. Колко странно, да не знае името на собствената си дъщеря. Може би той щеше да го светне какво става с нея.

Дюк се подхилна доволно и изцъка с език, докато допиваше поредната доза кафе. Сю винаги му повтаряше, че любопитството убива котката. „Аз не съм любопитен — увери сам себе си той. — Само искам да знам какво става.“