Нощта на бухала

44

— Монсеньор, не мога да не подчертая настойчивостта ни нашата молба — каза Сам Дийган на отец Робърт Дилън, свещеник на църквата „Свети Томас от Кентърбъри“. Седяха и канцеларията на енорията. Монсеньорът, слаб мъж с преждевременно побеляла коса и очила без рамки, които откриваха интелигентни сиви очи, бе зад бюрото. Факсовете, които Джийн бе получила, бяха пръснати пред него. Сам седеше на стола срещу писалището и държеше четката за коса на Лили в найлонов плик.

— Както виждате, последното съобщение ни подсказва, че дъщерята на доктор Джийн Шеридан е в смъртна опасност. Имаме намерение да проследим и открием оригиналното й свидетелство за раждане, но все още не сме сигурни дали е записана тук или в Чикаго, където е била родена — продължи Сам.

Докато говореше, почувства, че опитите му да постигне някакъв бърз успех са безнадеждни. Монсеньорът не бе на повече от четиридесет години. Със сигурност преди двадесет години, когато Лили може би е била кръстена в църквата, не е бил тук, а и нейните родители най-вероятно са я регистрирали с тяхната фамилия и новото й име.

— Разбирам необходимостта от бързане, но също така съм сигурен, че и вие разбирате моята предпазливост — отвърна бавно монсеньорът. — Най-големият проблем е, че хората вече не кръщават бебетата си в рамките на първите няколко седмици или дори месеци след раждането им. Обикновено това трябва да се направи през първите шест седмици след раждането. Сега вече децата са проходили, дори са тръгнали на училище, и чак тогава приемат своето кръщение. Не одобряваме тази тенденция, но тя съществува и се е наложила. Била е налице и преди двадесет години. Енорията е доста голяма и не само нашите енориаши, но и внуците им дори са кръщавани тук.

— Разбирам, но можете да проверите само трите месеца след раждането на Лили, и само момиченцата. Повечето хора не пазят в тайна осиновяването на дете, нали?

— Не, като правило, те дори са горди, че са осиновили дете.

— Тогава, ако осиновителите не са хората, които стоят зад заплахите към доктор Шеридан, смятам, че биха искали да знаят за вероятната опасност, надвиснала над дъщеря им.

— Да, сигурно. Ще помоля секретарката си да състави списък, но трябва да разберете, че преди да ви го дам, ще се свържа лично с хората, упоменати в него, и ще им обясня, че момичето, което са осиновили, може би е в опасност.

— Монсеньор, това може да отнеме време, а точно то не ни достига — протестира Сам.

— Отец Алера ще работи с мен. Моята секретарка ще се обади по телефона и докато аз говоря с една двойка, тя ще направи така, че следващата да е достатъчно близо, за да чуе. Няма да отнеме много време.

— А онези, които не успеете да намерите? Монсеньор, това деветнадесетгодишно момиче може би е в голяма опасност!

Отец Дилан взе факса и, докато го изучаваше, лицето му придоби дълбока загриженост.

— Както казахте, този последен факс наистина звучи заплашително. Но вероятно разбирате защо трябва да сме предпазливи и внимателни. За да ни предпазите от юридически проблеми, предлагам да вземете призовка. Тогава ще сме длъжни да ви предоставим имената незабавно. Но все пак бих ви помолил да ми позволите да говоря с колкото може повече семейства.

— Благодаря ви, отче. Няма да отнемам повече от времето ви.

Двамата се изправиха.

— Дойде ми наум, че вашият кореспондент е добре запознат с Шекспир — отбеляза монсеньор Дилан. — Не са много хората, които биха могли да използват този не особено известен цитат за лилиите.

— И на мен ми хрумна същото. — Сам направи кратка пауза. — Трябваше да ви питам първо това: Има ли някой свещеник, който е бил тук по времето, когато Лили е била кръстена, и все още е в епархията?

— Отец Дойли служеше тук, но умря преди години. Монсеньор Съливан беше главният свещеник по онова време. Той се премести във Флорида при сестра си и зет си. Бих могъл да ви дам последния му адрес.

— Ще се радвам да го имам.

— Тук е, в чекмеджето ми. Ще ви го дам веднага. — Той отвори чекмеджето, извади една папка, погледна в нея, написа името, адреса и телефонния номер на къс хартия, която подаде на Сам, и добави: — Вдовицата на доктор Конърс е наша енориашка. Ако желаете, ще й се обадя и ще я помоля да ви приеме. Тя може да си спомни нещо, свързано с това осиновяване.

— Благодаря, но не е необходимо. Преди да дойда тук, говорих с Джийн Шеридан. Тя е открила адреса и телефона на госпожа Конърс в телефонния указател и в момента може би е на път да се види с нея.

Докато вървяха към вратата, монсеньор Дилан рече:

— Току-що се сетих нещо. Алисън Съмърс също е наша енориашка. Не сте ли вие детективът, който продължава да работи върху случая по смъртта на дъщеря й?

— Да, аз съм.

— Тя ми разказа за вас. Надявам се, че знаете колко много й помага фактът, че не сте се отказали и продължавате да търсите убиеца на Карън.

— Радвам се, че поне така й помагам. Алис Съмърс е много смела жена.

Стояха на вратата.

— Бях шокиран да чуя по радиото тази сутрин, че тялото на жената, която е разхождала кучето си, е било намерено. Разследвате ли и този случай?

— Да.

— Разбрах, че също като при Карън Съмърс, смъртта й изглежда е случайно убийство и че е била намушкана с нож. Знам, че може да ви прозвучи неправдоподобно, но не мислите ли, че между тези две убийства може да съществува връзка?

— Монсеньор, Карън Съмърс умря преди двадесет години — рече внимателно Сам. Не искаше да споделя факта, че същото предположение бе изникнало в ума му, особено след като видя прободните рани на Хелън Уилан, които бяха на същите места в гръдния кош, както при Карън.

Отецът поклати глава.

— Май ще е най-добре да оставя следствието на вас. Това беше просто една мисъл, която мина през главата ми. Но понеже вие сте запознат със случая „Съмърс“ и сте го взели присърце, реших да я споделя. — Той отвори предната врата и стисна ръката на Сам. — Бог да ви благослови. Ще се моля за Лили и ще ви се обадя веднага, след като съставим списъка с имената.

— Благодаря ви, сър. Молете се за Лили и докато го правите, споменете в молитвите си и Лора Уилкокс.

— Актрисата?

— Да. Страхуваме се, че тя също е в опасност. Никой не я е виждал от събота вечер.

Монсеньор Дилан загледа стреснато Сам. Лора Уилкокс беше на срещата в „Стоункрофт“, помисли си скептично той. Нима нещо се бе случило с нея? Господи, какво ставаше тук?

С пламенна мълчалива молитва за сигурността и живота на Лили и Лора, той се върна в канцеларията си и веднага се обади на секретарката си.

— Джанет, моля те да оставиш всичко и веднага да извадиш архивите за кръщенията, станали преди деветнадесет години, от март до юни. Когато се върне отец Алера, кажи му, че имам работа за него. Да отложи всички планове и задачи за през деня.

— Разбира се, монсеньор. — Джанет затвори телефона и погледна със съжаление към сандвича с печено сирене и бекон и термоса с кафе, които бе оставила на бюрото си. Докато отблъскваше стола и се изправяше на крака, тя промърмори:

— Господи, от тона му човек може да си помисли, че работата е на живот и смърт.