Нощта на бухала

38

Джейк Перкинс знаеше, че дежурният на рецепцията, който го изхвърли от „Глен-Ридж“, си отива в осем вечерта. Това значеше, че ще може да се върне в хотела след осем и да се опита да изкопчи нещо от новия дежурен, Еми Саш.

След като вечеря с родителите си, които бяха очаровани да научат клюките и новините от дена, той се зае с бележките си, които смяташе да изпрати на „Поуст“. Беше решил да изчака до сутринта, преди да се обади във вестника. Дотогава Лора Уилкокс щеше да липсва вече цял ден.

В десет часа той се върна в „Глен-Ридж“ и влезе в празното фоайе. Човек можеше да кара самолет тук и да не закачи никой, мислеше си Джейк, докато вървеше към рецепцията. Там стоеше Еми Саш.

Еми го харесваше. Той знаеше това. Миналата пролет, когато бе отразявал един официален обяд за вестника, тя му бе казала, че й напомня за брат й.

— Единствената разлика е, че Дани е на четиридесет и шест, а ти на шестнадесет — рече, като се разсмя. — Винаги е искал да стане журналист, да пише, да влезе в издателския бизнес. И в известен смисъл го постигна. Има фирма за камиони, които разнасят вестници.

Джейк си помисли колко ли хора знаеха, че под безличната, боязлива и семпла външност на Еми Саш се крие прекрасно чувство за хумор и остра наблюдателност.

Тя го поздрави с плаха усмивка.

— Здрасти, Джейк.

— Здрасти, Еми. Просто минавам, за да видя дали няма новини от Лора Уилкокс.

— Нито дума. — В същия момент телефонът до лакътя й иззвъня и тя вдигна слушалката. — Рецепцията, Еми слуша — каза, след което изражението й се промени и лицето й светна. — О, госпожо Уилкокс…

При тези думи Джейк се наведе над бюрото и дръпна леко слушалката от ухото й, така че да може да подслуша разговора. Чу, че Лора е с приятели, че все още не знае какви ще са плановете й и иска да запазят стаята й.

Тя не звучи много на себе си, помисли си той. Сякаш е разтревожена. Гласът й трепери.

Разговорът продължи около двадесет секунди. Когато Еми остави слушалката, двамата с Джейк озадачено се спогледаха.

— Където и да е, не си прекарва много добре — рече Джейк.

— Или просто е пияна — предположи Еми. — Четох в някаква статия за нея в „Пипъл“ миналата година, че имала проблеми с алкохола и се лекувала.

— Това може би обяснява всичко — съгласи се Джейк. Сви рамене и си помисли със съжаление: „Е, край на моя сензационен материал.“ — Къде мислиш, че може да е отишла? — попита той. — Ти беше на работа през целия уикенд. Забеляза ли с кого се движеше повече?

Очилата на Еми се плъзнаха надолу.

— Видях я на няколко пъти под ръка с доктор Флайшман. Той беше първият, който се отписа в неделя сутринта, още преди закуската в „Стоункрофт“. Може би са прекарали заедно нощта, той е оставил Лора някъде да изтрезнее и е бързал да се върне при нея.

Тя отвори чекмеджето и извади една визитка.

— Обещах на оня детектив Дийган да му се обадя, ако науча нещо за госпожа Уилкокс.

— Аз си тръгвам, Еми — рече Джейк. — До скоро. — Махна с ръка и тръгна към вратата, докато тя набираше номера. Излезе навън, застана нерешително на паважа, тръгна към колата си, след което се върна обратно вътре.

— Намери ли господин Дийган?

— Да. Казах му, че се е обадила. Той се зарадва на добрите новини и ме помоли да му съобщя, когато се върне за багажа си.

— Точно от това се страхувах. Еми, дай ми телефона на Сам Дийган.

Тя го погледна стреснато.

— Защо?

— Защото мисля, че Лора Уилкокс звучеше повече като уплашена, отколкото като пияна. И смятам, че господин Дийган трябва да знае това.

— Ако някой открие, че съм ти позволила да подслушваш телефона, ще си загубя работата!

— Няма, не се безпокой. Ще кажа, че съм грабнал слушалката от ръцете ти, когато си произнесла името й, и съм я обърнал към мен, така че да чувам. Еми, пет от приятелките на Лора са мъртви. Ако я държат някъде насила, значи може да не й остава много време.

Сам Дийган тъкмо бе оставил телефона след разговора с Джийн, когато му се обадиха от рецепцията на „Глен-Ридж“. Първата му мисъл бе, че Лора Уилкокс е съвършен и забележителен егоист. Беше пропуснала службата в памет на приятелката си, беше разтревожила останалите си приятели с изчезването си, без да се обади на никого и бе вкарала шофьора на лимузината в разходи, като не бе отменила поръчката. Но тази реакция бе смекчена от факта, че в неясната история, която бе разказала на дежурната, имаше нещо подозрително. Жената бе преценила, че гласът й звучал нервно или пиянски.

Последвалото обаждане на Джейк Перкинс затвърди това впечатление, особено след като Джейк настоятелно твърдеше, че според него Лора Уилкокс говорела уплашено.

— Съгласен ли сте с госпожа Саш, че е било точно десет и половина, когато се е обадила в хотела? — попита го Сам.

— Точно десет и половина — потвърди Джейк. — Смятате ли да проследите разговора, господин Дийган? Имам предвид, че ако се е обадила от своя мобилен телефон, можете да откриете откъде е направено обаждането.

— Да, така е — отвърна раздразнено Сам. Това хлапе беше голям многознайко. Но младежът всъщност се опитваше да бъде полезен, така че Сам се насили да бъде любезен.

— Ще се радвам, ако мога да помогна с нещо. Ще се ослушвам заради вас — продължи Джейк и гласът му прозвуча весело. Мисълта, че Лора Уилкокс може би е в опасност и той ще помага в разследването да се открие местоположението й, го изпълваше с чувство за собствена важност.

— Продължавай в този дух — насърчи го Сам и доста неохотно добави: — и благодаря, Джейк.

Остави телефона, седна и свали краката си от леглото. Знаеше, че през следващите няколко часа нямаше никакъв шанс да спи. Трябваше да съобщи на Джийн, че Лора се е свързала с рецепцията, да вземе заповед от съдията за проверка на входящите телефонни разговори в хотела. Знаеше, че в „Глен-Ридж“ има идентификатор на външните обаждания. Когато получеше телефонния номер, трябваше да приготви иск към телефонната компания, за да открие името на абоната и да локализира ретранслатора, чрез който е било осъществено обаждането.

Съдия Хаген в Гошен беше най-близкият съдия в Ориндж Каунти, който имаше пълномощия да издава заповеди за обиск или проследяване. Докато звънеше в прокуратурата, за да вземе номера на домашния телефон на Хаген, Сам осъзна, че причината да наруши съня на прочутия с лошотията си, заядлив и опак съдия, вместо да изчака сутринта, за да започне проследяването на изчезналата жена, беше собственото му безпокойство за Лора.