Нощта на бухала

64

В сряда сутринта Джейк Перкинс отиде на училище, като пропусна само семинара по творческо писане, защото смяташе, че е много по-подготвен по този предмет, отколкото учителя. Точно преди обедната почивка в качеството си на репортер на училищния вестник той влезе в кабинета на директора, за да вземе предвиденото интервю, в което Доунс трябваше да изтъкне големия успех, който бе пожънала срещата на випуска.

Алфред Доунс обаче не беше в добро настроение.

— Джейк, знам, че ти обещах, но моментът е крайно неподходящ.

— Разбирам ви, сър — отвърна успокоително Джейк. — Предполагам, че сте гледали по новините как областният прокурор се закани да повдигне обвинения срещу двама от удостоените с медал възпитаници на училището заради фалшиви трикове с рекламна цел.

— Гледах го — отвърна с леден глас Доунс.

Ако Джейк забеляза този тон, то с нищо не го показа.

— Мислите ли, че цялата тази неблагоприятна публичност може да се отрази зле на имиджа на „Стоункрофт“? — попита невинно той.

— Мисля, че е очевидно — ядосано отговори директорът. — Виж какво, ако ще ми губиш времето с глупави въпроси, веднага изчезвай оттук.

— Нямам такива намерения — побърза да заяви Джейк. В гласа му се прокрадваше извинение. — Онова, което смятам да ви питам, е следното. На тържествената вечеря Роби Брент подари на нашето училище чек за десет хиляди долара. В светлината на действията му от последните няколко дни, смятате ли да върнете това дарение?

Този въпрос беше внимателно обмислен и имаше за цел да накара Доунс да се гърчи. Джейк отлично знаеше колко много директорът иска новата пристройка към училището да бъде построена по време на неговия мандат. На всички беше известно, че докато Джак Емерсън бе замислил тази среща не само заради идеята да се наградят успелите възпитаници на училището, а и по съвсем други, лично негови си причини, то Алфред Доунс бе очарован от концепцията и възможностите. Срещата означаваше публичност, популярност, възможност да се покажат преуспелите випускници. Посланието, разбира се, бе: „Виждате ли, всички знания, от които са се нуждаели, те са получили в добрия стар Стоункрофт“. И не на последно място стоеше шансът да се спечелят щедри дарения от тях и други бивши възпитаници на гимназията.

Сега обаче медиите размишляваха около странното съвпадение, че пет жени, които са седели на една и съща маса за обяд, са умрели последователно след дипломирането си. Джейк беше наясно, че това едва ли ще накара някой родител да изпрати децата си тук. А ето че сега схемата на Лора Уилкокс и Роби Брент за печелене на популярност нанасяше следващия съкрушителен удар върху престижа на училището.

— Доктор Доунс, както знаете, крайният срок за излизането на вестника наближава. Просто трябва да цитирам вашата оценка за срещата.

Алфред Доунс погледна ученика си с отвращение.

— Приготвил съм изявление, Джейк, и до утре сутринта ще имаш копие от него.

— О, благодаря, ви, сър. — Джейк изпита нещо като симпатия към мъжа, който седеше зад бюрото. Горкичкият, та той се страхува за работата си, мина през ума му. Управителният съвет можеше да му покаже пътя. Всички знаеха, че идеята за тази злополучна среща принадлежи на Джак Емерсън, собственик на земята, която училището трябваше да купи, за да издигнат новата пристройка, а директорът Доунс се бе подвел и съгласил с него.

— Сър, мисля, че…

— Не мисли, Джейк! Просто си върви!

— След секунда, сър. Само ви моля да чуете това предложение. Случайно знам, че доктор Шеридан, доктор Флайшман и Гордън Амори все още са в „Глен-Ридж“ и че Картър Стюарт е отседнал в хотел „Хъдсън Вали“ в града. Ако ги поканите на вечеря и направите няколко снимки с тях, това може да покаже „Стоункрофт“ в добра светлина. Никой не поставя под съмнение или въпрос техните постижения. А като ги подчертаете, ще омаловажите отрицателния ефект от поведението на другите двама удостоени възпитаници на гимназията.

Алфред Доунс се загледа втренчено в Джейк Перкинс, докато през главата му минаваше мисълта, че за своите тридесет години преподаване никога досега не бе имал толкова нахален, но и толкова находчив ученик. Сечеше му пипето. Той се облегна назад в стола си и изчака една минута, преди да отговори.

— Ти кога ще се дипломираш?

— Бих могъл още в края на тази година, сър. Както знаете, всеки семестър вземам допълнителни класове. Но родителите ми смятат, че няма да съм готов да отида в колеж догодина. Ето защо съм особено щастлив, че ще остана и ще завърша заедно с моя клас.

Джейк погледна доктор Доунс и забеляза, че той не споделя щастието му. Изпълнен със задоволство, заговори отново:

— Имам още една идея за статия, която може би ще ви хареса — подхвърли. — Направих доста проучвания за Лора Уилкокс. Искам да кажа, че прегледах всички стари броеве на „Газет“ и „Корнуол Таймс“ от годините, през които е била тук, и както казва „Таймс“, тя винаги е била „красавицата на бала“. Семейството й било богато, родителите й са плащали за образованието й и са я издържали. Смятам да напиша статия, в която да покажа как, въпреки всички предимства, които е имала, Лора е единствената, която изживява тежки времена в момента.

Джейк усети, че ще бъде прекъснат, затова побърза да продължи.

— Смятам, че подобна статия ще обслужи две цели, сър. Ще покаже на учениците в „Стоункрофт“, че притежаването на богатство и красива външност не гарантира успех. А също така ще изтъкне как останалите удостоени с медал, въпреки че е трябвало да се борят, са постигнали много повече от нея. Имам предвид, че „Стоункрофт“ има както стипендианти, така и много ученици, които работят след училище, за да плащат обучението си. Това може да ги мотивира. Пък и ще изглежда много добре напечатано. Големите медии търсят истории с продължение. Тази е точно такава.

Докато гледаше собствената си снимка на стената зад главата на Джейк, Алфред Доунс реши, че момчето има право.

— Възможно е — съгласи се неохотно той.

— Смятам да направя снимки на къщите, в които е живяла Лора, докато е учила в Корнуол. Сега първата е празна, но е ремонтирана и изглежда много добре. Втората, в която семейството й се преместило да живее, е нещо, което аз бих нарекъл резиденция.

— Резиденция ли? — попита объркан Доунс.

— Знаете ги. Една от онези къщи, които са прекалено големи и прекалено показни за нашата махала. Понякога ги наричат замъци.

— Никога не съм чувал този израз — рече повече на себе си Доунс.

— Не е важно, сър. — Джейк скочи на крака. — Но трябва да ви кажа, че колкото повече мисля, толкова повече ми харесва идеята да напиша статия за Лора със снимки на къщите й в миналото и на самата нея като момиче в „Стоункрофт“, и след това, когато е станала известна телевизионна звезда. Сега ще си вървя, доктор Доунс. Но може би ще ми позволите да ви дам още един съвет. Ако ще организирате тази вечеря, най-добре не канете Джак Емерсън. Имам дълбокото убеждение, че останалите не могат да го понасят.