Нощта на бухала

69

— Лили… Мередит… Лили… Мередит — шепнеше Джийн, докато вървеше по Маунтин Роуд с ръце в джобовете. Очилата криеха сълзите на щастие, които не можеше да преглътне.

Не бе сигурна защо тръгна по улицата. Знаеше само, че когато излезе от кафенето, не бе в състояние да се върне в хотела. Подминаваше къщи, които бяха принадлежали на съседите им преди години. Колко от тях все още живееха тук? — запита се Джийн. Надяваше се само да не налети на някой познат.

Забави крачка, приближавайки къщата, в който бе живяла. Когато мина оттук в неделя сутринта, нямаше възможността да разгледа по-внимателно какво бяха сторили сегашните собственици. Сега се огледа. На улицата нямаше жив човек, който да я наблюдава. За момент спря и сложи ръцете си върху плетената ограда, която ограждаше имота.

Сигурно са добавили още две нови спални, когато са я ремонтирали, реши Джийн, докато я изучаваше. Когато тя живееше тук, имаше само три спални, за всеки по една — за мама, татко и за нея. Когато бяха деца, Лора често я питаше:

— Защо родителите ти не спят заедно? Не се ли обичат?

Беше прочела в едно женско списание, че жената може да не спи в една и съща стая с мъжа си, ако той хърка. Затова бе отвърнала, че баща й хърка. А Лора бе възразила:

— И моят хърка, но те все още спят заедно.

— Е, и моите понякога — бе казала примирително.

Само че това не беше вярно.

Сега погледна двата централни прозореца на втория етаж. Това бяха прозорците на нейната стая, помисли си Джийн. Господи, как мразеше тапетите на цветя. Бяха толкова натрапчиви! Когато бе на петнадесет, бе помолила баща си да покрие стените с лавици. Той наистина беше много сръчен и го биваше за такива работи. Майка й се противопостави, но той ги направи. След това ги бе напълнила с книги, които скриха тапетите, и бе нарекла стаята си библиотеката.

Спомняше си първия ден, когато вече бе сигурна, че й закъснява. И как през следващите дни се молеше да й дойде. Обещаваше на Господ, че ще направи всичко, което поиска от нея, само да не е бременна.

„Сега обаче съм щастлива, че бях — помисли си яростно Джийн. — Лили… не, Мередит. Може би ще я срещна съвсем скоро, още този уикенд. Вероятно ще се изтърва и ще я нарека Лили, след това ще трябва дай обяснявам, макар че дотогава тя сигурно ще е разбрала. Колко ли е висока? Рийд беше над един и осемдесет и ми е казал, че баща му и дядо му били още по-високи.“

Лили бе в безопасност — това бе най-важното нещо на света. Но Крейг Майкълсън бе сигурен, че тя никога не е срещала Лора. Тогава откъде Лора знаеше за факсовете?

Джийн се обърна с намерението да тръгне към „Глен-Ридж“, но импулсивно подмина своята къща и застана пред старата къща на Лора. Първата в съседство.

Както бегло бе зърнала от колата си в неделя сутринта, къщата и дворът бяха добре поддържани. Постройката изглеждаше наскоро боядисана, покрай пътеката цъфтяха есенни цветя, а моравата бе почистена от падналите листа. Въпреки това всички прозорци бяха със спуснати капаци и сградата изглеждаше необитаема и имаше неприветлив вид. Защо някой ще си купува къща, ще я ремонтира, ще я поддържа, а няма да живее в нея? — запита се Джийн. Беше чувала слухове, че собственикът е Джак Емерсън. Той имаше репутацията на женкар. Може би я държеше като тайно любовно гнездо, където да води гаджетата си. Ако наистина е негова, сега, когато жена му го е напуснала и се е преместила в Кънектикът, ще бъде интересно да се разбере дали все още има нужда от нея.

Не че това много я интересуваше, мили Боже! — помисли си Джийн, като се обърна и тръгна към хотела. Беше й все едно. Със съзнателно усилие на волята тя се опита да не мисли за срещата си с Лили, а да се концентрира върху Лора и новия сценарий, който се подреждаше в главата й.

Роби Брент.

Дали той не бе човекът, които стоеше зад факсовете, свързани с Лили, запита се Джийн, опитвайки се да подреди фактите и да осмисли положението. Може би преди години е научил за бременността й. Може би е осъзнал, че ще бъде обвинен заради изпращането на заплахите и сега иска да прехвърли вината на Лора, защото смята, че Джийни вероятно ще изпита съжаление към нея и ще й прости.

Възможно е, реши тя, като подмина деликатесния магазин и махна неохотно на Дюк, който почука по стъклото и също й махна с ръка. Роби Брент е достатъчно гаден, за да открие по някакъв начин истината за Лили, и после, когато е разбрал за срещата, да започне да изпраща факсовете като жестока шега. Той правеше по няколко бенефиса в годината. Възможно е да е срещнал семейството й по този начин. А колко отвратителен беше на срещата, когато имитираше и се присмиваше на доктор Доунс и госпожица Бендер на вечерята! Дори начинът, по който подари чека си на „Стоункрофт“, беше обиден.

Това беше сценарий, който според нея имаше смисъл. Ако Роби бе изпратил факсовете и четката, сигурно се е уплашил, че ще го обвинят в криминално престъпление, размишляваше Джийн. Ако е планирал рекламният трик с Лора, то това е било като предпазна мярка. В този случай вероятно ще се свърже с продуцентите си, за да измисли някаква история. Медиите са по петите му и ще го преследват до дупка за обяснение.

От друга страна, знаеше, че Джак Емерсън е работил вечер в кабинета на доктор Конърс и може да се е добрал по някакъв начин до папките на лекаря. Също така трябваше да разбере защо Марк е попитал жената на рецепцията дали за нея се е получил факс и е бил разочарован да научи, че не. Е, това поне можеше да разбере още тази вечер, реши Джийн, като тръгна по алеята, която водеше към „Глен-Ридж“.

Когато влезе във фоайето, я обгърна топлина и тя осъзна, че досега бе треперила от студ. Трябваше да се качи горе и да се потопя във ваната. Но вместо това отиде отново на рецепцията, където Еми Саш бе заета с регистрирането на новопристигналите гости за срещата на „Старбрайт“. Тя вдигна вътрешния телефон, но докато новият клиент, когото Еми чакаше, бръкне в чантата, за да извади портфейла си, Джийн успя да хване погледа й и да попита:

— Има ли факсове за мен?

— Не — прошепна Еми. — Можете да разчитате на мен, доктор Шеридан. Повече грешки няма да има.

Джийн кимна и помоли оператора да я свърже с Марк. Той отговори още при първото позвъняване.

— Джийн, тревожих се за теб!

— Ти също ме разтревожи — отвърна тя с доста равен тон. — Вече е почти един, а аз не съм сложила нищо в устата си, освен чаша кафе. Отивам в кафенето. Ще се радвам, ако дойдеш с мен, но не си прави труда да спираш на рецепцията и да проверяваш дали съм получила нови факсове. Не съм.