Нощта на бухала

1

Това беше третият път, когато идваше в Лос Анджелис, за да наблюдава всекидневната й програма.

— Познавам всички твои навици — прошепна Бухала, докато чакаше в къщичката край басейна. Лъчите на утринното слънце се процеждаха през листата на дърветата и от тях водопадът, който се изливаше в басейна, блещукаше и искреше с цветовете на дъгата.

Помисли си с лека почуда дали Алисън чувства, че й остава още само една минута живот на тази земя. Дали е обзета от тревога, или има подсъзнателното желание да се откаже от плуването си тази сутрин? Но дори и да го направеше, това нямаше дай помогне. Вече беше твърде късно. Днес тя щеше да умре.

Плъзгащата се стъклена врата се отвори и Алисън излезе във вътрешния двор, покрит с големи, неправилни плочи. Сега, на тридесет и осем години, беше безкрайно по-привлекателна, отколкото преди двадесет. Тялото й — загоряло и тънко, изглеждаше фантастично по бикини. Косата й бе боядисана и имаше цвят на мед. Беше подстригана по модата и стигаше до брадичката, като в известна степен смекчаваше твърдата й линия.

Жената остави хавлията, която носеше, на шезлонга.

Слепият, безразсъден гняв, който тихо клокочеше в него, ескалира, засили се и стигна до ярост, но веднага и също толкова бързо спадна и бе заменен от задоволството, породено от онова, което предстоеше да направи. Беше гледал някакво интервю, в което известен и смел до безразсъдство гмурец се кълнеше, че мигът преди скока му доставя неописуем трепет, който иска да изпитва отново и отново. Може би заради знанието, че рискува живота си.

„При мен е различно — помисли си той. — Аз чувствам този трепет в мига, в който се разкривам пред тях. Знам, че ще умрат, а когато ме видят, те също разбират това. Осъзнават какво смятам да им сторя.“

Алисън пристъпи по дъската за скокове и се разкърши. Наблюдаваше я как подскача леко, за да провери гъвкавостта на трамплина. Сетне тя постави двете си ръце пред гърдите и се приготви за скок.

Бухала отвори вратата на къщичката в мига, в който краката й се отделиха от дъската. Искаше тя да го види, докато е във въздуха, точно преди да стигне до водата. Искаше да разбере, да осъзнае колко е уязвима и безпомощна.

За кратък миг очите им се срещнаха. Той съвсем ясно видя изражението на лицето й и чувствата, които я сграбчиха, когато се заби във водата. Беше уплашена. Беше дори ужасена, защото осъзнаваше факта, че е неспособна да се съпротивлява. Вече знаеше, че е обречена и не може да направи нищо, за да се спаси.

Той влезе в басейна, преди Алисън да изплува на повърхността. Сграбчи я и я притисна към гърдите си, като се разсмя, докато тя го блъскаше и риташе с крака. Колко беше глупава. Просто трябваше да приеме неизбежното.

— Ти ще умреш — прошепна. Гласът му беше спокоен и безизразен, лишен от всякакви емоции.

Косата й бе полепнала по лицето му и го заслепяваше. Той нетърпеливо я махна. Не обичаше да се разсейва и не искаше да пропусне удоволствието да се наслаждава на борбата й, както и да наблюдава агонията.

Краят приближаваше. В стремежа си да поеме въздух Алисън отвори уста и нагълта вода. Той усети последното, отчаяно усилие да се освободи от хватката му, след което безпомощните, слаби тръпки на тялото й започнаха да затихват. Притисна я по-близо до себе си, желаейки да прочете по някакъв начин мислите й. Дали се молеше в този миг? Може би отправяше молитви към Бога да я спаси? Дали я озаряваше светлината, която хората, изпаднали в състояние, близко до смъртта, твърдят, че са видели?

Изчака цели три минути, преди да я пусне. След което с доволна усмивка проследи как тялото й с разперени ръце бавно потъва във водата и стига до дъното.

Беше седем и пет, когато излезе от басейна и облече памучен пуловер с качулка и шорти, нахлузи маратонки и си сложи шапка и тъмни очила. Вече бе избрал мястото, където щеше да остави мълчаливата следа за своето посещение. Визитната картичка, която всички винаги пропускаха.

В седем и шест минути започна да тича по спокойната, празна улица. Още един тичащ глупак сред тълпата от тичащи сутрин глупаци.