Нощта на бухала

53

Колко време беше минало? Лора имаше чувството, че се люшка, влизайки и излизайки от нещо, което бе повече от сън. От колко време Бухала беше тук? Не беше съвсем сигурна. Миналата нощ, по времето когато обикновено идваше, се случи нещо. Тя чу странни звуци на стълбите, стъпки, топуркане, сетне един глас. Глас, който познаваше добре.

— Недей! Не! — извика гласът и произнесе името, което й бе забранено дори да прошепне.

Човекът, който извика, беше Роби Брент и беше изплашен. Лора бе сигурна в това.

Дали Бухала бе наранил Роби? Може би го беше убил?

„Така мисля“ — реши Лора, докато се стараеше да потъне отново в света, където не трябваше да помни, че Бухала може да се върне и този път да вземе възглавницата, да я притисне към лицето й и да натиска, да натиска… докато…

Какво се бе случило с Роби? Известно време след като чу гласа му миналата нощ, Бухала влезе при нея и й даде да яде. Беше ядосан. Толкова ядосан, че целият трепереше, когато й каза, че Роби Брент я е имитирал.

— А аз трябваше да седя на масата и да се чудя дали случайно не си успяла по някакъв начин да стигнеш до телефона. Но след това здравият разум ми подсказа, че ако наистина си успяла, щеше да се обадиш в полицията, а не на Джийн, за да й кажеш, че си добре. Заподозрях Брент, но тогава се появи онова репортерче, дето си пъха носа навсякъде, и си помислих, че той също може да е скроил някой номер. Роби беше толкова глупав, Лора, толкова глупав! Проследи ме дотук. Оставих вратата отворена и той влезе вътре. О, Лора, той беше невъобразимо глупав. Беше.

Сънуваше ли всичко това? — мислеше си Лора през мъглата.

Чу щракане. Дали беше вратата? Тя стисна клепачите си, докато паниката превзе ума и тялото й и прогони всички мисли.

— Събуди се, Лора! Вдигни глава, за да покажеш, че се радваш да ме видиш. Трябва да говоря с теб. Искам да съм сигурен, че разбираш какво казвам. — Гласът на Бухала бе леко приповдигнат. — Роби ме заподозря и се опита да ми постави капан. Не се досещам как може да съм се издал, но вече се погрижих за него. Сега Джийн ще се приближи прекалено близо до истината, но знам какво да направя, за да я заблудя и след това да я хвана. Ти искаш да ми помогнеш, нали? Нали? — повтори той по-високо и заплашително.

— Да — прошепна Лора, като се постара гласът й да се чуе през лепенката на устата.

Бухала сякаш се успокои.

— Лора, знам, че си гладна. Донесох ти нещо за ядене. Но първо трябва да ти кажа за дъщерята на Джийн и да ти обясня защо си изпращала заплашителните бележки за нея. Спомняш си, че си изпращала тези бележки, нали, Лора?

Джийн? Дъщерята на Джийн? Тя го загледа втренчено. Какво говореше той?

Бухала включи малкото фенерче и го остави на масичката до леглото, така че да я осветява. Светлината минаваше покрай шията й и пронизваше мрака зад нея. Като го погледна, видя, че я гледа отгоре, този път втренчено.

Сетне вдигна ръцете си.

— Спомням си — произнесе тя, опитвайки се да произнесе думите разбираемо.

Ръцете му бавно се спуснаха надолу. Лора затвори очи, обезсилена от напрежение и облекчение. Това можеше да бъде краят й. Не бе отговорила достатъчно бързо на въпроса му.

— Лора — прошепна той. — Ти все още не разбираш. Аз съм хищна птица. Когато ме ядосат, знам само един начин, по който да се успокоя. Не ме изкушавай с твоето упорство. Сега ми кажи какво ще направим.

Гърлото й бе пресъхнало. Парцалът натискаше езика й. Във вкочанените й ръце и крака пулсирането се засили, тъй като всеки мускул се напълни със страх. Тя затвори очи и се помъчи да се концентрира.

— Джийн… дъщеря й… аз изпращах бележките.

След като отвори очи, светлината бе угасена. Той повече не стоеше надвесен над нея. Лора чу как вратата щракна. Беше си отишъл.

Някъде отблизо в тъмнината до ноздрите й достигна ароматът на кафето, което бе забравил дай даде.