Нощта на бухала

8

Роби Брент се регистрира в хотела в петък следобед. Тъкмо бе приключил шестдневния си ангажимент в казино „Тръмп“ в Атлантик Сити, където прочутият му комедиен талант бе привлякъл както обикновено многобройна публика. Нямаше смисъл да лети обратно до дома си в Сан Франциско и да се връща после пак, пък и му бе все едно дали ще остане в Атлантик Сити или ще спре в Ню Йорк.

Това бе удовлетворяващо решение, мислеше си той, докато се обличаше за коктейла. Посегна в гардероба, за да вземе тъмносиньото си сако. След като го облече, се огледа критично в огледалото. Осветлението бе отвратително, но все пак изглеждаше добре. Сравняваха го с Дон Рикълс6 не само заради комедийната игра, но и заради приликата. Кръгло лице, блестящ купол на черепа, леко набита фигура — можеше да разбере сравнението. Все пак, видът му не пречеше на жените да си падат по него. След „Стоункрофт“, добави сам на себе си Роби, определено след „Стоункрофт“.

Все още имаше няколко минути, преди да стане време да слезе долу. Отиде до прозореца и погледна навън, мислейки си как вчера, след като се регистрира в хотела, излезе из града и обиколи къщите на съучениците си, които също като него бяха отличени и щяха да бъдат наградени с медал на срещата.

Мина покрай къщата на Джийни Шеридан. Спомни си как на няколко пъти полицията бе пристигала тук, повикани от съседите, защото родителите й се бяха сбили на алеята. Беше чул, че по-късно се развели. Вероятно за хубаво. Хората често предсказваха, че единият или другият ще свърши зле по време на някой от побоите.

Първата къща на Лора Уилкокс беше непосредствено до тази на Джийни. После, когато бяха във втори курс, баща й наследи пари и семейството се премести в голяма къща на Конкорд Авеню. Спомни си как като дете бе минавал покрай първата къща на Лора с тайната надежда тя случайно да излезе, така че да я заговори.

Къщата бе купена от едно семейство на име Съмърс. Дъщеря им беше убита в нея. Родителите сигурно я бяха продали. Повечето хора не остават по местата, където децата им са прободени с нож до смърт. Беше в Деня на Колумб, спомни си Роби.

Поканата за срещата лежеше на леглото му. Той я погледна. Имената на отличените съученици и биографиите им бяха включени към пакета. Картър Стюарт. Колко време му е трябвало след „Стоункрофт“ да се откаже от името Хауи? — зачуди се Роби. Майката на Хауи се изявяваше като художничка и винаги можеше да бъде видяна из околностите на града със скицник в ръка. Понякога успяваше да убеди някоя второстепенна художествена галерия да покаже част от боклуците й. Наистина не струваха нищо, спомни си той. Бащата на Хауард бе кавгаджия и побойник, винаги готов да го пребие. Нищо чудно, че пиесите му бяха толкова мрачни. Хауи обикновено бягаше от къщи и се криеше от стареца си в задните дворове на съседите. Сега може да е преуспял, но вътре в себе си сигурно бе останал същата подла змия, която се промъкваше и надничаше в чуждите прозорци. Въпреки че той отричаше, Роби го беше хванал на няколко пъти. Падаше си по Лора толкова силно, че желанието се излъчваше от порите му.

„Както и аз самият“ — призна си неохотно Роби, гледайки презрително снимката на Горди Амори, рожба на пластичната хирургия. Гледай го ти! Самият господин Лице за първа страница. Вчера, докато се разхождаше, мина и покрай къщата на Горди и видя, че е напълно реставрирана. Преди беше избеляло синя, а сега бе два пъти по-голяма и блестящо бяла — също като новите зъби на Горди, помисли си Роби.

Първата къща на Горди бе изгоряла, когато бяха малки. Из града се шегуваха, че това бил единственият начин да бъде почистена. Майка му поддържаше чистотата в нея колкото в един свинарник. Много от хората подозираха, че Горди е запалил пожара собственоръчно. Нищо чудно, реши Роби. Винаги си е бил странен. Напомни си да го нарича Гордън, а не Горди, когато се срещнат на коктейла. През изминалите години на няколко пъти се бе сблъсквал с него. Стори му се напрегнат, нервен. Още един, който бе луд по Лора.

Влюбен в нея беше и Марк Флайшман, другото момче, което също щеше да бъде наградено. В училище Марк никога не бе казал нещо лошо на когото и да е, но човек имаше чувството, че вътре в себе си носи скрита много омраза. Винаги бе живял в сянката на по-големия си брат Денис, който бе най-ярката знаменитост в „Стоункрофт“ — първи отличник, страхотен спортист. Всички в града го познаваха. Беше загинал в автомобилен инцидент през лятото, преди да започнат първи курс. Различни като деня и нощта бяха тези двама братя. В града бе добре известно, че ако Господ Бог е трябвало да вземе единия от синовете на семейство Флайшман, родителите биха предпочели това да бъде Марк, а не Денис. В него сигурно са се насъбрали толкова много злоба, възмущение и яд, че беше чудно как главата му все още не е гръмнала, за да изхвърли всичко това, помисли си зловещо Роби.

Посегна за ключа от стаята, най-сетне готов да се изправи лице в лице с тълпата долу, и отвори вратата. Всъщност не харесваше и дори мразеше всички свои съученици. Тогава защо се бе съгласил да дойде тук? Натисна бутона на асансьора. Беше си обещал да събере достатъчно материал за нова комедия. Това бе едната причина. Имаше и друга, разбира се, но той бързо я прогони от съзнанието си. Не искам да стигам дотам, помисли си, докато вратата на асансьора се отваряше пред него. Поне не засега.