Нощта на бухала

35

Тялото на Хелън Уилан бе открито в 5.30 следобед в неделя в една гориста местност край Вашингтонвил, градче на около петдесет километра от Съри Медоус. Намери го дванадесетгодишно момче, което минало направо през гората, за да скъси пътя до къщата на приятелчето си.

Съм получи съобщението, докато довършваше разпитите на служителите в „Глен-Ридж“. Веднага позвъни на Джийн в стаята й. Тя се бе качила, за да се обади на Марк, Картър и Джак Емерсън и да ги пита дали някой от тях случайно не е запознат с плановете на Лора. Вече се бе видяла с Роби Брент и той отрече да знае нещо.

— Джийн, трябва да вървя — обясни й Сам. — Намери ли някой от съучениците си?

— Говорих с Картър. Много е притеснен, но няма никаква представа къде може да е Лора. Казах му, че Гордън и аз ще вечеряме заедно и той реши да се присъедини към нас. Може би, ако успеем да направим списък на хората, с които Лора би могла да бъде, ще открием нещо. Джак Емерсън не си е вкъщи. Оставих съобщение на телефонния му секретар. Също и на Марк Флайшман.

— Това е най-доброто, което можеш да направиш за момента — каза Сам. — Ръцете ни са вързани. Ако до утре никой не разбере нищо за нея, ще се опитам да издействам заповед за обиск на стаята й, за да видим дали не е оставила някаква следа, която да ни подскаже къде е. Но дотогава ще седим и ще чакаме.

— Нали ще отидеш утре в църквата?

— Разбира се — успокои я той.

Затвори телефона и се упъти към колата си. Нямаше смисъл дай казва, че отива на друго местопрестъпление, където бе открит трупът на друга изчезнала жена.

Хелън Уилан бе ударена по главата и сетне промушена няколко пъти с нож.

— Вероятно ударът е нанесен със същия предмет, използван и за побоя над кучето — обясни съдебният лекар Кал Грей на Сам, когато той пристигна на местопрестъплението. Тялото бе вдигнато и под светлината на прожекторите следователите претърсваха оградената площ за евентуални следи и улики от убиеца.

— Не мога да бъда сигурен преди аутопсията, но изглежда е изпаднала в безсъзнание след удара по главата. Прободните рани са нанесени, след като е докарана тук. Можем само да се надяваме, че не е разбрала какво става.

Сам погледна как сложиха тънкото тяло на жената в чувала.

— Дрехите й не са разкъсани.

— Не. Предполагам, че оня, който я е отвлякъл, е дошъл направо тук и я е убил. На китката й все още стои каишката на кучето.

— Чакай за момент — извика Сам на санитаря, който разгъваше носилката, за да сложат тялото на нея. Детективът скочи и почувства как краката му потънаха в калната земя. — Дай ми фенерчето си, Кал.

— Какво видя?

— По панталоните й има следи от кръв. Съмнявам се, че са от раните в гърдите и по главата. По-вероятно е кръвта да е на убиеца, който сигурно е кървял силно. Кучето го е ухапало. — Той се изправи. — Което означава, че може би е потърсил медицинска помощ. Ще вдигна тревога по всички болници в района, да ми докладват за ухапвания от куче и потърсена медицинска помощ през уикенда и в следващите няколко дни. А от теб искам лабораторни тестове на кръвта от панталона й. Ще се видим в кабинета ти.

На път към кабинета на съдебния лекар жестоко и най-вероятно без причина прекъснатият живот на Хелън Уилан така силно разтърси Сам, че той почувства болка в стомаха. Това му се случваше винаги когато се сблъскваше с подобен тип насилие. „Искам го този кучи син — помисли си той — и искам да бъда човекът, който ще му сложи белезниците. Надявам се, че независимо къде го е ухапало кучето, сега го боли и се чувства зле.“

Този ред на мисли го наведе на друга идея. Убиецът може би беше прекалено умен и не бе отишъл в отделението за бърза помощ в някоя болница, но все пак сигурно се е погрижил за ухапването. Беше все едно да търси игла в купа сено, но Сам реши, че си струва труда да провери всички аптеки в областта, за да види дали някой не си е купил кислородна вода, бинт и антибиотична паста.

Но ако беше толкова умен, че да не отиде в болница, сигурно се бе сетил да пазарува от големите супермаркети, където на касата постоянно има дълги опашки и никой от касиерите не обръща внимание какво има в кошницата на клиента, само сканира баркодовете.

Все пак си заслужава да се опита, реши намусено Сам и си спомни усмихнатата Хелън Уилан на снимката в апартамента й. Беше двадесет години по-възрастна от Карън Съмърс, но бе умряла по същия начин — безмилостно и жестоко промушена до смърт.

Мъглата, която ту падаше, ту се вдигаше през целия ден, се превърна в ситен дъждец. Сам се намръщи, докато включваше чистачките. Не можеше да има връзка между тези два случая, помисли си той, и въпреки това… В района не бе имало подобно убийство от двадесет години насам. Карън бе убита в дома си. Хелън Уилан — навън, докато бе разхождала кучето си. Но все пак беше ли възможно убиецът да е един и същи човек — някой маниак, който се бе спотайвал през годините?

Всичко беше възможно, реши Сам. Моля те, Господи! Дано да е бил невнимателен, продължаваше да разсъждава Сам. Дано да е оставил следа, да е изпуснал нещо, което би ни завело до него. Да се надяваме, че ще получим неговото ДНК. Неговата кръв трябва да е върху каишката на кучето и дай Боже! — върху панталоните на жертвата.

Стигна до лабораторията на съдебния лекар, паркира, излезе от колата, заключи я и влезе вътре. Очертаваше се дълга нощ и още по-дълъг ден утре. Трябваше да се види с отеца от църквата „Свети Томас“ и да го убеди да отвори архивите за кръщенията, извършени преди двадесет години. Трябваше да се свърже със семействата на петте жени от „Стоункрофт“, които бяха умрели по реда, по който бяха седели на масата за обяд. Искаше да научи повече подробности около смъртта им. И трябваше да открие какво се е случило с Лора Уилкокс. Ако не бяха умрелите пет нейни приятелки, щеше да си каже, че си е хванала някой мъж. От онова, което бе разбрал за нея, можеше да заключи, че е много жизнена, със свободни разбирания и не остава дълго време без мъж, стига да й падне удобен случай.

Съдебният лекар и линейката с тялото на Хелън пристигнаха секунди след него. Час и половина по-късно Сам разглеждаше вещите, които бяха свалили от тялото й. Часовникът и пръстенът бяха единствените й бижута. Вероятно не бе носила чанта, защото ключът за къщата и кърпичката й бяха в десния джоб на якето.

На масата, близо до ключа, лежеше още един предмет — малък метален бухал с дължина около инч. Сам взе пинсетите, които санитарят бе използвал, за да извади ключовете и бухалчето, вдигна го и го разгледа. Немигащите му очи, студени и големи, се приковаха в неговите.

— Беше в джоба на панталоните — обясни санитарят. — За малко да го пропусна.

Сам си спомни, че пред вратата на апартамента на Хелън имаше тиква, а в една кутия в коридора лежеше хартиен скелет, който сигурно смяташе да окачи някъде.

— Приготвяла се е за Хелоуин — предположи той. — Това вероятно е част от украсата. Съберете всичко, ще го взема в лабораторията.

След четиридесет минути Сам наблюдаваше как дрехите на Хелън се изследват под микроскоп за следи или нещо, по което да се идентифицира нейния убиец. Друг помощник-следовател проверяваше ключовете на колата й за отпечатъци.

— Всички са нейни — рече той, после взе значката с пинсети. След минута каза: — Странно. Върху това нещо няма никакви отпечатъци, нито бегли, нито зацапани. Как се е озовало у нея? Няма крачета и не е отишло само в джоба й, нали? Смятам, че е било сложено там от някой, който е носил ръкавици.

Сам се замисли за миг. Нима убиецът беше оставил бухала нарочно? Вече беше сигурен в това.

— Да запазим спокойствие — рече бързо той. Взе пинсетата, вдигна бухала и го загледа. — Ти ще ме заведеш при него — прошепна. — Все още не знам как, но знам, че ще го направиш.