Нощта на бухала

3

Трябваха й почти седем часа, за да измине разстоянието от Вашингтон през Мериленд, Делауер и Ню Джърси до градчето Корнуол-он-Хъдсън.

Това не бе пътуване, което Джийн Шеридан правеше с радост, не само заради разстоянието, но и защото Корнуол, градът, в който бе израснала, бе пълен с болезнени спомени.

Беше си обещала, че без значение колко очарователно настоятелен бе Джак Емерсън, председателят на инициативния комитет за организиране на срещата по случай двадесет години от завършване на гимназия, и неговите опити да я склони да присъства, ще се оправдае с работа, неотложни срещи, здравословни проблеми. Всичко, което можеше да измисли, за да не отиде на събирането.

Нямаше никакво желание да празнува двадесет години от завършването на гимназия „Стоункрофт“, въпреки че бе благодарна за образованието, получено там. Дори не й пукаше за медала „Видна възпитаничка“, който щеше да получи, макар че годините, прекарани в „Стоункрофт“, бяха основният подстъп към следването й в „Брин Моур“1 и доктората в Принстън.

Но тъй като възпоменателната служба в памет на Алисън бе включена като част от програмата на срещата, Джийн реши, че е невъзможно да откаже.

Смъртта на Алисън все още й изглеждаше толкова нереална, че всеки миг очакваше да чуе звъна на телефона и познатият глас да произнесе забързано, като в скоропоговорка, сякаш за десет секунди трябваше да изкаже всичко най-важно на света:

Алисън винаги успяваше да побере подобен род съобщения в рамките на около десет секунди, помисли си Джийн, и задължително бе силно изненадана, когато в деветдесет процента от случаите тя й отказваше, защото не можеше да зареже всичко и да хукне за Ню Йорк, за да се присъедини към предстоящия купон на звездите.

Алисън беше мъртва почти от месец. Беше невъзможно да го повярва, както бе невъзможно да приеме факта, че може би е станала жертва на някаква мръсна игра. Наистина през кариерата си нейната стара приятелка си бе спечелила доста врагове. Не е възможно човек да оглавява една от най-големите и печеливши артистични агенции за таланти в страната, без да бъде мразен. Освен това остроумният, хаплив и остър като рапира сарказъм на Алисън бе сравняван по своето жило с този на легендарната Дороти Паркър2. Дали някой, когото бе направила за смях или бе уволнила, е бил достатъчно ядосан, че да я убие? — чудеше се Джийн.

Искаше й се да вярва, че е получила краткотраен припадък, след като е скочила в басейна. Не можеше да си представи, че някой е държал главата й под водата, докато се удави.

Тя погледна към чантата си, оставена на седалката до нея, и мисълта й прескочи към плика, който лежеше вътре. Какво трябваше да направи, Боже мили? Кой й го бе изпратил и защо? Как бе възможно някой да е открил истината за Лили? Дали не е в беда? О, Господи, какво да стори? Какво можеше да стори?

Тези въпроси бяха причина за безсънни нощи, продължили седмици наред, дори и след като получи доклада от лабораторията.

Намираше се на отклонението, което водеше от път 9W към Корнуол. А близо до Корнуол беше Уест Пойнт. Джийн преглътна с мъка буцата, заседнала в гърлото й, и се опита да се концентрира върху красотата на октомврийския следобед. Дърветата бяха толкова приказно фантастични с премяната си от златно, оранжево и огненочервено, че дъхът на човек направо спираше. Зад тях се извисяваха сини планини, които както винаги бяха тържествено спокойни. Високата планинска земя на река Хъдсън. Почти бе забравила колко красиво е тук, помисли си тя.

Но тази мисъл неизбежно я наведе на спомена за неделните следобеди, прекарани в Уест Пойнт, когато седеше на стълбите пред паметника в следобед като този. Беше започнала своята първа книга точно там — история на Уест Пойнт.

Трябваха й десет години, за да я завърши, спомни си Джийн. Главно защото дълго време просто не можеше запише за това.

Кадет Карън Рийд Торнтън младши от Мериленд. Стоп! „Не мисли за Рийд сега — предупреди сама себе си Джийн. — Забранявам ти!“

Завоят, който направи от път 9W към Уолтън Стрийт, беше повече плод на автоматичната й реакция, отколкото обмислено решение. „Глен-Ридж Хаус“ в Корнуол, наречен на един от големите пансиони в града от средата на деветнадесети век, беше хотелът, избран за срещата. Във випуска бяха деветдесет ученици. Според последните, най-пресни новини, които бе получила, четиридесет и двама от тях бяха изразили съгласие да дойдат заедно със съпруги, съпрузи или други близки, както и с децата си.

Не й се налагаше да прави подобни допълнителни резервации.

Решението срещата да се състои през октомври вместо през юни беше на Джак Емерсън. Той бе провел допитване сред съучениците и бе установил, че през юни собствените им деца завършват основно училище или гимназия, така че това усложняваше срещата на родителите.

Беше получила по пощата идентификационна карта със снимката й от последния клас на гимназията и името под нея. Беше пристигнала заедно с програмата за срещата и включените в нея мероприятия: петък вечер — коктейл по случай откриването, с бюфет. Събота — закуска, екскурзия до Уест Пойнт, тържествено вдигане на знамето и футболен мач между отборите на армията и Принстън, коктейл и официална вечеря. Първоначално в неделя бе планирана късна закуска в „Стоункрофт“, но след смъртта на Алисън бе решено да отслужат утринна молитва в нейна памет. Тя беше погребана в гробището в съседство с училището и службата щеше да се проведе там.

В своето завещание Алисън бе оставила голяма сума — дарение за ученическия фонд в „Стоункрофт“, което бе основната причина за набързо организираната възпоменателна церемония.

Главната улица не беше променена, мислеше си Джийн, докато караше бавно през града. Много години бяха минали откакто беше тук за последен път. През лятото, през което завърши „Стоункрофт“, майка й и баща й най-сетне се разделиха, продадоха къщата и тръгнаха всеки по своя път. Сега баща й управляваше хотел в Мауи3. Майка й се бе върнала в Кливланд, където бе родена и израснала, и се бе омъжила за първото си гадже от гимназията.

— Най-голямата ми грешка бе, че преди тридесет години се омъжих за Ерик — свенливо призна тя на сватбата си.

„А аз къде останах? Къде сложиха мен?“ — бе преминало през главата на Джийн в онзи момент. Но не можеше да отрече, че разпадането на семейството й милостиво бе сложило край на живота й в Корнуол.

Тя успя да преодолее импулсивното си желание да направи завой към Маунтин Роуд и да мине покрай старата им къща. Може би щеше да намине през уикенда, помисли си Джийн, но не и сега. След три минути спря на алеята пред „Глен-Ридж Хаус“ и портиерът, с професионална любезна усмивка на лицето, отвори вратата на колата й и я поздрави:

— Добре дошли у дома.

Джийн натисна копчето за багажника и видя как куфарът и чантата й за дрехи бяха извадени оттам.

— Вървете направо на рецепцията — насочи я портиерът. — Ние ще се погрижим за багажа ви.

Фоайето на хотела бе добре подредено и топло, с плътни завеси, дебели килими и предразполагащо оформени групи от столове. Рецепцията беше вляво, а диагонално спрямо нея Джийн забеляза бар, на който вече се тълпяха подранилите, решили да се почерпят преди коктейла гости.

Едно флагче на рецепцията приветстваше срещата на випуска от „Стоункрофт“.

— Добре дошли у дома, госпожо Шеридан — поздрави я чиновникът, мъж над шестдесет години. Усмивката му разкри блестящи като сняг зъби. Зле боядисаната му коса невероятно наподобяваше полировката на бюрото от черешово дърво. Джийн му подаде кредитната си карта и през главата й мина нелепата мисъл, че сигурно е отчупил една треска от него, за да я покаже на бръснаря си като мостра.

Все още не бе готова да се срещне и разговаря с когото и да било от бившите си съученици и се надяваше, че ще успее да се качи в асансьора, без някой да я спре. Искаше да има поне половин час, през който да вземе душ и да се преоблече, преди да закачи картата със снимката на едно уплашено осемнадесетгодишно момиче с разбито сърце, каквато бе тогава, и да се присъедини към съучениците си на коктейла.

Взе ключа от стаята си и се обърна, но чиновникът неочаквано я спря.

— О, госпожо Шеридан, щях да забравя. Има факс за вас. — Той погледна към името на плика. — Извинете. Би трябвало да ви наричам доктор Шеридан.

Без коментар Джийн скъса плика. Факсът бе от секретарката й в Джорджтаун. Той гласеше: „Доктор Шеридан, извинете, че ви безпокоя. Това вероятно е някаква шега или грешка, но смятам, че трябва да го видите.“ Това беше лист хартия, получен по факса в нейния офис след заминаването й. На него пишеше: „Джийн, предполагам вече си се убедила, че познавам Лили. Имам обаче един проблем. Да я целуна ли, или да я убия? Шегувам се. Ще ти се обадя.“

За миг Джийн почувства, че не е в състояние нито да мисли, нито да се движи. Да я убие? Но защо? Защо!

Той седеше на бара, оглеждаше се и очакваше тя да се появи. През всички тези години бе виждал снимките й на обложките на книгите и всеки път, когато я погледнеше, беше изненадан да установи, че Джийни Шеридан продължава да изглежда като ученичка.

В „Стоункрофт“ тя бе една от отличните, но скромни ученички. Дори беше мила с него, макар и по доста небрежен начин. Беше започнал да я харесва, докато Алисън не му разказа как те са си правели майтап с него. Знаеше кои бяха те — Лора, Катерин, Дебра, Синди, Глория, Алисън и Джийн. Обикновено седяха на една маса на обяд в ученическия стол.

Колко бяха мили и сладки! — мислеше си той, докато гърлото му се пълнеше с горчива жлъч. Сега Катерин, Дебра, Синди, Глория и Алисън вече ги нямаше. Беше оставил Лора последна. Най-смешното бе, че все още не знаеше какво да прави с Джийн. Поради неизвестни причини продължаваше да се колебае дали да я убие или не. Все още си спомняше времето, когато като „заек“ в първи курс се опита да влезе в отбора по бейзбол. Безмилостно го отрязаха и той се разплака с онези детски сълзи, които навремето не можеше да сдържа.

Ревящо бебе. Ревящо бебе.

Хукна да бяга от игрището, а малко по-късно Джийни го настигна.

— Не плачи. И аз не успях да стана капитан на мажоретките — каза му тя. — Е, и какво от това?

Знаеше, че го бе последвала, защото й бе мъчно за него. Нещо му подсказваше, че тя не бе от онези, които му се присмиваха и го подиграваха, защото бе поискал да излезе на разходка с Лора. Но въпреки това го бе наранила. По друг начин.

Лора бе най-хубавото момиче в целия випуск — златиста коса, сини като китайски порцелан очи, страхотно тяло, което не оставаше скрито дори под тъпата ученическа униформа на „Стоункрофт“. Даваше си идеално сметка за властта си над момчетата. Думите „Ела насам“ или „Я се разкарай“ излизаха съвършено естествено от устата й.

Алисън още тогава си бе гадна, язвителна и подла. Тя пишеше очерци и рецензии за училищния вестник и нейната рубрика „Зад кулисите“ бе посветена на сценичните дейности, в които участваха. Винаги намираше начин да се заяде с някого и да го направи за смях. При това го правеше брилянтно, беше в кръвта й, направо й идеше отръки. Например в статията си за пиесата, която играха в последния клас, бе написала следното: „За всеобща изненада Джоуел Нийман в ролята на Ромео успя да запомни повечето от репликите си.“ Въпреки това по-отраканите ученици смятаха Алисън за новаторка и бунтарка. А непохватните и тъпаците стояха колкото може по-далеч от нея.

„Тъпаците като мен“ — помисли си той, вкусвайки за пореден път с неописуемо удоволствие спомена за ужаса, изписан върху лицето й, когато го видя да се приближава към нея от къщичката при басейна.

Джийн беше от отраканите и известните, но не приличаше на другите момичета.

Беше избрана в ученическия комитет, но на събранията обикновено седеше толкова мълчалива и тиха, че човек можеше да си помисли, че изобщо не може да говори. Но всеки път, когато си отвореше устата, независимо дали там или в клас, винаги даваше правилния отговор. Дори тогава бе първа по успех по история и знаеше всичко. А онова, което го изненада най-много сега, бе колко по-хубава е станала. Правата й светлокестенява коса беше по-тъмна, по-гъста и подстригана като шлем около лицето. Беше тънка, но не болезнено слаба като манекенка. Вероятно през годините бе научила как да се облича. Сакото и панталоните й бяха отлично скроени. Измъчван от нетърпение да види изражението на лицето й, той я наблюдаваше как пъха факса в чантата си.

Аз съм бухалът и живея на дървото.

Можеше съвсем ясно да чуе как Лора го имитира. Гласът й звучеше в главата му.

— Тя ти има зъб! Каза, че си се побъркал — бе изкряскала Алисън онази нощ преди двадесет години. — И освен това ни разказа, че си подмокрил гащите!!! Пикльо!

Можеше да си представи как всички му се подиграват. Можеше да чуе пронизителните звуци на жлъчния им кикот. Беше станал за посмешище в очите им!

Всичко започна много отдавна. В първи клас, когато бе само на седем години, участваше в училищната пиеса. Това беше неговата реплика, единственото, което трябваше да каже. Но просто не можа да я изрече. Запъна се и толкова силно започна да заеква, че всички деца на сцената и дори някои от родителите започнаха да се подсмиват.

— Аз-аз-аз съм бу-бу-бухалът и жи-жи-жи-вея на дър-дър-дър…

Така и не можа да произнесе думата дърво. Избухна в сълзи и избяга от сцената, заедно с клончето, което държеше в ръката си. Баща му го наби за това, че се е разциврил като мамино детенце. А майка му каза:

— Остави го! Той е глупак. Какво очакваш от него? Погледни го! Отново се е напикал.

Споменът за онзи срам се преплиташе с въображаемия смях на момичетата и се въртеше в главата му, докато гледаше как Джийн Шеридан се качва в асансьора. „Защо трябва да я пощадя? — помисли си той. — Може би първо Лора, сетне — нея. Тогава ще имате възможност да ми се присмивате на воля, момичета. Всички заедно, в ада.“

Чу, че някой произнесе името му, и се обърна. Дик Корили, големият футболен герой от техния клас, стоеше на бара до него и гледаше идентификационната му карта.

— Хей, радвам се да те видя! Страхотно! — сърдечно рече Дик.

„Лъжеш — помисли си Бухала. — И въобще не е страхотно, че те виждам.“