Нощта на бухала

89

В 11.45 се обади Крейг Майкълсън. Сам тъкмо се бе върнал в „Глен-Ридж“.

— Секретарката ми се е опитала да ме намери, но вече бях напуснал срещата. Съжалявам, но съм забравил телефона си изключен — обясни забързано той. — Току-що влизам в офиса си. Какво се е случило?

— Джийн Шеридан е била отвлечена — отговори кратко Сам. — Искам дъщеря й да стои в Уест Пойнт и да бъде заобиколена от охрана. Уверете се, че я пазят специално. Имаме си работа с психопат, който е на свобода. Тялото на един от почетните гости от „Стоункрофт“ бе извадено от Хъдсън преди няколко часа. Прободен и мъртъв.

— Джийн Шеридан е изчезнала? Генералът и жена му са на път от Вашингтон, за да се срещнат с нея тази вечер! Не мога да се свържа с тях, докато са в самолета.

Сдържаните досега страх и безпокойство у Сам избухнаха.

— Да, не можете — извика той. — Бихте могли да изпратите съобщение чрез авиокомпанията до пилота, но вече е прекалено късно. Дайте ми името на момичето и аз сам ще се обадя в Уест Пойнт. Веднага!

— Казва се кадет Мередит Бъкли. Студентка втори курс.

Но генералът ме увери, че тя няма да напусне общежитията на Уест Пойнт заради изпитите, които й предстоят.

— Да се молим генералът да излезе прав — отвърна Сам. — Господин Майкълсън, в случай на нежелана съпротива от страна на суперинтенданта на академията, на когото ще се обадя, моля ви да бъдете на разположение. Ще потърся вашето съдействие.

— Ще си бъда в офиса и няма да мърдам оттук.

— А ако не сте там, нека телефонът ви да бъде включен.

Сам стоеше в офиса зад рецепцията на хотела, мястото, откъдето бе започнал разследването след изчезването на Лора. Тук го намери Еди Заро.

— Искаш да запазиш линията си свободна, нали? — попита го той.

Сам кимна и Еди набра от своя телефон номера на Уест Пойнт. Докато чакаше да го свържат, той трескаво прехвърляше в ума си други начини за действие. Техниците се опитваха да открият телефона на Джийн и се надяваха това да стане до няколко минути. Когато го направеха, щяха да бъдат в състояние да определят точното му местоположение. Това щеше да помогне — освен ако не беше хвърлен в някоя купчина смет или кофа за боклук, мислеше си Сам.

— Ето, Сам! Кабинетът на суперинтенданта — рече Еди.

Гласът на Дийган бе само с една идея по-мек от оня, с който говори преди малко с Крейг Майкълсън. Когато заговори на секретарката на суперинтенданта, беше категоричен и не търпеше възражения.

— Аз съм детектив Сам Дийган от областната прокуратура на Оринж Каунти. Кадет Мередит Бъкли вероятно е в сериозна опасност. Заплашена е от маниакален убиец. Трябва да говоря незабавно с шефа ви.

Не минаха и десет секунди и суперинтендантът взе телефона. Той изслуша краткото обяснение и каза:

— Най-вероятно точно сега е на изпит. Отивам и ще я доведа веднага в моя кабинет.

— Моля да ми се обадите, когато го направите — помоли Сам. — Ще остана на телефона.

Той чака така около пет минути. Когато суперинтендантът отново се върна, гласът му бе променен и изпълнен с тревога.

— Преди по-малко от двадесет минути кадет Бъкли е била забелязана да напуска академията през вратата Теър и да отива към паркинга пред военния музей на академията. Не се е върнала и не е нито на паркинга, нито в музея.

Сам не искаше да повярва на ушите си. Не! Не и тя, не! Не и това невинно деветнадесетгодишно момиче!

— Разбрах, че е обещала на баща си да не напуска Уест Пойнт — продума той. — Сигурен ли сте, че е излязла?

— Кадетът не е престъпил думата си — отговори суперинтендантът. — Въпреки че е отворен за публика, музеят е част от територията на Уест Пойнт.