Нощта на бухала

50

В понеделник късно следобед Сам Дийган отиде да разпита Джоуел Нийман в офиса му в Рай, окръг Ню Йорк.

След като го остави да чака почти половин час в приемната, Нийман го покани в един безспорно скъп и елегантен кабинет. Цялото му поведение подсказваше досада и враждебност.

Не прилича много на Ромео, помисли си Дийган, докато оглеждаше набитата, къса фигура и рядката, безспорно боядисана червеникава коса на Нийман.

Той безгрижно отхвърли предположението, че може да си е уредил среща с Лора по време на събирането на випуска.

— Чух по радиото онези глупости за убиеца от масата за обяд — възмути се Нийман. — Онова хлапе — репортерчето на вестника, стои в основата. Трябва да сложат намордник на устата му и да го отстранят, докато не порасне. Вижте какво, аз бях в един клас с тези момичета. Познавам ги всички до една. Идеята, че смъртта на всяка е свързана по някакъв начин със смъртта на другите, е безсмислица. Да започнем с Катерин Кейн. Колата й падна в Потомак, когато бяхме в първи курс в колежа. Кат винаги е била безразсъден шофьор. Само прегледайте колко глоби за превишена скорост има в Корнуол през последната година в училище и ще разберете какво искам да кажа.

— Може — отвърна Сам. — Но не мислите ли, че падането на гръм на едно и също място не един или два, а цели пет пъти е доста забележителна случайност?

— Така е. Действително е ужасяващо пет момичета от една и съща маса да умрат, но мога да ви запозная с момчето, което обслужва компютрите ни. Преди тридесет години майка му и баба му са умрели от сърдечен удар в един и същи ден навръх Коледа. Може би са осъзнали колко много пари са изхарчили за подаръци и това ги е довършило. Какво ще кажете?

Сам изгледа Джоуел Нийман с отвращение, но същевременно забеляза, че под показното му презрение се крие известно неудобство.

— Разбрах, че жена ви е напуснала срещата в събота сутрин, за да пътува по работа.

— Добре сте осведомен.

— Сам ли бяхте у дома си в събота през нощта след вечерята, господин Нийман?

— В интерес на истината, да. Направо заспах. Подобни безкрайни речи ме приспиват.

Този не е от хората, които ще се приберат сами вкъщи, след като жена му я няма, помисли си Сам. Затова реши да стреля напосоки.

— Господин Нийман, били сте забелязан да напускате паркинга с жена в колата.

Джоуел Нийман вдигна вежди.

— Е, и? Може и да съм напуснал паркинга с жена, но тя в никакъв случай не наближава четиридесетте. Господин Дийган, ако сте излезли на риболов с надеждата да уловите мен, защото Лора си е хванала някого и все още не е изплувала, предлагам да се свържете с адвоката ми. А, сега, ако ме извините, имам работа.

Сам стана и тръгна към вратата, без много да бърза. Когато мина покрай библиотеката, спря и се загледа в средния рафт.

— Имате доста добра колекция от произведенията на Шекспир, господин Нийман.

— Винаги съм се възхищавал от Барда.

— Разбрах, че сте играл Ромео в училище.

— Така беше.

Сам много внимателно подбра думите си.

— Не беше ли Алисън Кендал написала критика за вашето изпълнение?

— Тя твърдеше, че съм забравил репликите си. Никога не съм забравял нищо. Просто беше момент на сценична треска, който отмина.

— Алисън е пострадала при инцидент в училище няколко дни след пиесата. Това вярно ли?

— Спомням си. Вратата на шкафчето й се откачи и падна върху нея. Всички момчета бяхме разпитани по този повод. Винаги съм си мислел, че трябваше да разпитат и момичетата. Повечето не можеха да я понасят. Слушайте, това няма да ви доведе доникъде. Както ви казах, готов съм да заложа и последния си долар, че останалите четири са умрели случайно. Няма никакви следи по тях. Освен това Алисън беше гаден, подъл човек. Тя безогледно използваше хората, за да се издига нагоре. От онова, което съм чел за нея, разбрах, че не се е променила. Нищо чудно в деня, в който се е удавила, някой да е сметнал, че е плувала прекалено дълго.

Той отиде до вратата и я отвори.

— Да изпратим госта — произнесе. — Това също е от Шекспир.

Сам се надяваше, че има достатъчно професионален опит, за да не се издаде какво мисли за Нийман и неговото безцеремонно обяснение за смъртта на Алисън Кендал.

— Има също така и една датска поговорка, която казва, че след три дни рибите и гостите започват да миришат — отбеляза той. Особено мъртвите гости, добави наум.

— По-прочута е в парафразирания от Бенджамин Франклин вариант — отговори бързо Нийман.

— Известен ли ви е цитатът на Шекспир за мъртвите лилии? — попита неочаквано Сам. — Май беше нещо в същия дух?

Смехът на Нийман беше неприятен като лай.

— „Загниващите лилии вонят по-лошо и от бурените.“ Това е от един негов сонет. Разбира се, знам го. Това е цитат, върху който доста съм мислил. Ще ви призная защо — моята тъща се казва Лили.

Сам шофира от Рай до „Глен-Ридж“ по-бързо, отколкото одобряваше, позволявайки на спидометърът да се покачва. Беше помолил всички удостоени с медали и Джак Емерсън да се срещнат в седем и половина за вечеря. Дълбоко в него някакъв вътрешен инстинкт му подсказваше, че един от петимата мъже — Картър Стюарт, Роби Брент, Марк Флайшман, Гордън Амори и Джак Емерсън — държи ключа към изчезването на Лора. Сега, след като разпита Джоуел Нийман, не беше толкова сигурен. Може би трябваше да прибави и него към списъка.

Нийман бе признал, че след вечерята не се е прибрал вкъщи сам. В „Стоункрофт“ той е бил първият и основен заподозрян в случая с повредените панти на вратичката. Бил е почти задържан за нападение и побой в бар. Не направи никакъв опит да скрие задоволството си, че Алисън Кендал е мъртва.

Ако не друго, то Джоуел Нийман трябваше да бъде държан под по-сериозно наблюдение, реши Сам.

Беше точно седем и половина, когато влезе в „Глен-Ридж“. На път към малката зала за интимни вечери, той мина покрай постоянно присъстващия Джейк Перкинс, изпънал се на един стол във фоайето. Момчето скочи на крака.

— Нещо ново, сър? — попита бодро Джейк.

„Ако имаше нещо ново, ти щеше да си последният, който щеше да го научи“ — помисли си Сам, но се помъчи да не покаже раздразнението си.

— Нищо ново, Джейк — отвърна. — Ти защо не си ходиш у вас?

— О, съвсем скоро ще го направя. А, ето я и доктор Шеридан. Ще ми се да я видя за една минута.

Джийн излезе от асансьора. Дори от разстояние Сам забеляза, че има нещо, което издаваше, че е разстроена. Може би начинът, по който забързано прекоси фоайето към залата за интимни вечери. Това усещане за неизбежност го накара да ускори крачка и да я настигне.

Срещнаха се пред вратата.

— О, Сам, чух се със… — започна Джийн и в този миг забеляза Джейк Перкинс. Затова млъкна насред дума, като стисна устни.

Той обаче беше чул достатъчно.

— С кого сте се чули, доктор Шеридан? С Лора Уилкокс ли?

— Махай се — заповяда му твърдо Сам. Хвана Джийн за ръката и я побутна през вратата, след което я затвори плътно зад гърба си.

Картър Стюарт, Гордън Амори, Марк Флайшман, Джак Емерсън и Роби Брент вече бяха там. Имаше подреден малък бар и всички мъже стояха прави около него с чаши в ръце. При звука на вратата те се обърнаха, но когато видяха изражението на Джийн, забравиха поздравите си.

— Току-що чух Лора — съобщи развълнувано тя. — Току-що говорих с нея!

От всички страни избухнаха възгласи на облекчение.

По време на вечерята обаче то бе заменено с несигурност.

— Бях шокирана да чуя гласа й — разказа им Джийн. — Но след това тя най-неочаквано затвори и аз не можах да я попитам нищо.

— Как ти прозвуча, нервна или разстроена? — заинтересува се Джак Емерсън.

— Не знам. Сякаш беше превъзбудена. Не ми даде възможност да й задам дори един въпрос.

— Сигурна ли си, че си говорила с Лора? — попита подозрително Гордън Амори. Това беше въпросът, който според Сам се въртеше в главата на всички.

— Мисля, че беше тя — отговори колебливо Джийн. — Но ако ме помолите да се закълна над библията, че е била Лора, не бих го направила. Приличаше на нея, обаче… — Тя замълча. — Имам приятели във Вирджиния, съпрузи, които звучат еднакво по телефона. Женени са от петдесет години и интонацията на гласа им е съвършено същата. Аз казвам: „Здравей Джейн“, а Дейвид ми отговаря: „Не позна. Опитай още веднъж“ и се смее. Разбира се, когато говорим няколко минути, мога да различа нюансите. Същото беше днес при обаждането на Лора. Гласът беше същият, но може би не съвсем. Не говорихме достатъчно дълго, за да съм сигурна, че е тя.

— Работата е, че ако телефонното обаждане е било от Лора и тя се съмнява, че я смятат за изчезнала, защо не е била по-подробна относно плановете си? — зададе съвсем логичен въпрос Гордън Амори. — Не бих се изненадал, ако някой чешит, като Перкинс например, се опитва да поддържа огъня под тази история, като прави подобни фокуси. Лора игра в телевизионни сериали няколко години. Има специфичен глас. Колко му е някой студент по актьорско майсторство, когото Перкинс познава, да успее да я имитира.

— Ти какво мислиш, Сам? — попита Марк Флайшман.

— Ако искаш отговора на ченге, той е, че независимо дали Лора Уилкокс се е обадила или не, това не ме задоволява.

Флайшман кимна.

— И аз се чувствам по същия начин.

Картър Стюарт разрязваше пържолата си с прецизни движения.

— Има още един фактор, който трябва да се вземе под внимание. Лора е актриса, която шеметно се пързаля надолу. Случайно знам, че е на косъм да изгуби дома си.

Той се огледа и изглеждаше доволен да види израза на недоверие и изненада по лицата на другите.

— Говорих по телефона с литературния си агент. Днес в бизнес рубриката на вестник „Ел Ей Таймс“ е имало малка статия по този въпрос. Данъчните власти са сложили ръка върху дома на Лора, за да покрият дълговете й.

Той млъкна за миг, докато вдигаше вилицата си, и продължи.

— Което означава, че тя може би е доста отчаяна. Популярност е името на играта за една актриса. Добра или лоша, това няма значение. Важното е да има някой или нещо, което да задържа името ти на първа страница на вестниците. Може би това е начинът да го направи. Мистериозно изчезване. Мистериозни телефонни обаждания. Често казано, мисля, че си губим времето, като се притесняваме за нея. Тя е хитруша и знае какво прави.

— Никога не ми е минало през ума, че ти се притесняваш за нея, Картър — саркастично вметна Роби. — Мисля, че освен Джийн, единственият, който действително може би е загрижен, е нашият председател Джак Емерсън. Нали, Джак?

— Какво означава това? — попита Сам.

Роби невинно се усмихна.

— Джак и аз имахме среща тази сутрин, за да огледаме някои недвижими имоти, в които бих могъл да инвестирам или поне да си помисля дали да го направя, ако цената им не е безбожно висока. Джак говореше по телефона, когато влязох при него, и докато го чаках да свърши разговора си с други потенциални купувачи, разгледах колекцията от снимки в бърлогата му. Имаше една с доста сантиментално послание с дата точно отпреди две седмици: „Любов, целувки и прегръдки на моя любим съученик. От Лора.“ Това ме накара да се замисля. Джак, колко прегръдки и целувки ти подари тя през уикенда и дали все още не ти ги дава?

За миг Джийн си помисли, че Джак Емерсън ще скочи и ще се нахвърли на Роби Брент. Той наистина скочи, удари с ръце по масата и го загледа убийствено. След което с видимо усилие успя да се удържи, стисна зъби и бавно седна обратно на стола си.

— На масата има дама — рече спокойно той. — В противен случай бих използвал езика, който ти разбираш най-добре, нещастен, жалък блюдолизец! Може да си забогатял, докато си разсмивал хората, които са успели да постигнат нещо в живота си, но доколкото разбирам, все още си същият малък хапльо с птичи мозък, който не можеше да намери сам пътя към тоалетните в „Стоункрофт“.

Разтревожена от промяната на добрия тон и откритата враждебност, проявявана от съучениците й, Джийн огледа стаята да не би някой сервитьор случайно да дочуе избухването на Емерсън. Когато погледът й стигна до вратата, видя, че е леко открехната. Нямаше никакво съмнение кой стоеше и слухтеше от другата страна, опитвайки се да чуе всяка дума от разговора.

Тя размени поглед с Дийган. Той стана.

— Ако ме извините, смятам да се откажа от кафето. Трябва да проследя обаждането на Лора.