Някой бди над теб

Десета глава

Преспите от двете страни на пътя се издигаха на височината на капака на шевролета, а често бяха по-високи и от покрива му. По магистралите движението бе затруднено, ала по малките пътища бе почти невъзможно две коли, движещи се в противоположни ленти, да се разминат, без да заорат в натрупания около шосе го сняг.

През първия час от пътуването Лий успя да познае само няколко големи ориентира, които бе видяла на влизане в планината преди няколко дни.

Колкото повече навлизаха в планината обаче, толкова по-непознато й се струваше всичко. Вече не беше сигурна, че ще открие посоката. Три часа, след като бяха тръгнали от болницата, Брена настоя да спрат за обяд, затова отби в крайпътен „Макдоналдс“.

— След малката бензиностанция, която подминахме, нещо да ти се струва познато? — попита секретарката, докато стояха в колата и чакаха поръчката си.

— Все едно съм карала с превръзка на очите в тъмен тунел през нощта — мрачно отвърна Лий. — Видимостта бе почти нулева, виждах едва на метър пред колата си. — Притисна пръсти към слепоочията си, беше отчаяна и разстроена, имаше чувството, че главата й ще се пръсне от притеснение. — Трябваше да внимавам повече за ориентирите на Логан, но вместо това се съсредоточих върху движението на колата по хлъзгавото шосе. А пък и инструкциите на Логан бяха доста необикновени. Беше толкова въодушевен от хижата и планината, че картата му приличаше по-скоро на указания за откриване на заровено съкровище… — прекъсна, преди за пореден път да повтори това обяснение на Брена.

— Въпреки това — горчиво добави — трябваше да си спомня къде точно са четирите десети от километъра след светофара в Риджмор или петте километра след него! Когато написах напътствията на детективите във вторник, си мислех, че си спомням всичко по-важно. Сега обаче не съм сигурна.

— Не се обвинявай — загрижено я прекъсна Брена.

Лий не можеше да спре, но реши да не изказва притесненията си на глас, за да не тревожи приятелката си.

След още два часа търсене, при положение че завиваха, винаги щом на Лий нещо й се стореше познато, все още всичко наоколо й се виждаше ново. Отчаяна, тя започна да оглежда всички отбивки, дори и частните алеи, с надеждата да зърне хижата, за която бе говорил съпругът й. Беше готова да провери всяка пътека, ала снегът не позволяваше това да стане.

На няколко пъти за малко да заседнат в преспите, но Брена се оказа опитен и умел шофьор, което симпатичната блондинка обясни с уменията, придобити във фермата на родителите й. Внимателното шофиране на Брена и промяната във времето бяха единствените хубави неща в този отчайващ за Лий ден. След като обядваха, слънцето се показа. За около час тежките оловносиви облаци се отдръпнаха, небето блесна с красивия си лазурен цвят, а температурите се покачиха и снегът започна да се топи.

Освен чисти дрехи Брена беше донесла на Лий и чанта с неща, които щяха да са й необходими. Слънчевите очила бяха особено полезни, за да прикрива сълзите.

— Ако искаш да стигнеш навреме за пресконференцията в града — рече Брена, — скоро трябва да обърнем и да се връщаме.

Лий я чу, но оглеждаше една стръмна пътека.

— Намали — възбудено извика и Брена настъпи спирачката, принуждавайки мощната кола да запълзи. — Там долу има къща, виждам покрива. — Успя да зърне покрива на голяма стара къща, но той бе зелен, а Логан я бе предупредил, че хижата на тяхното място е мъничка, с три стаи и с покрив, покрит със сиви плочи. — Не е тя — унило рече и освен мъката изведнъж я обзе и гняв. — Не виждам хеликоптерите, които комисар Труманти обеща да изпрати днес. Какво чака, лятото ли?

— Може да има вертолети — нежно я успокои Брена, — но ако са отвъд съседното възвишение или след завоя, не можем да ги видим.

— Ти сигурна ли си, че мобилният ти телефон е включен? Секретарката търпеливо й припомни, че вече няколко пъти й е отговорила положително на същия въпрос.

— Напълно. Дори го проверих, когато спирахме да отидем до тоалетна.

— Искам да се обадя на детектив Шрадер и на Литълтън. Оставих съобщения на гласовите им пощи, за да ме търсят на този номер, но може би не са ги получили.

— Телефонът е в чантата ми на задната седалка — каза Брена и докато шофираше, се опита да я достигне, но не успя. — Ще отбия да го взема — добави и погледна в огледалото за обратно виждане.

— Не, аз ще го взема — рече Лий. — Продължавай напред.

Пое дълбоко дъх заради болката в ребрата и бавно и несигурно се извъртя, за да вземе телефона. Ръцете й трепереха, докато набираше номера.

Детектив Шрадер вдигна веднага.

— Имате ли новини за съпруга ми? — попита тя, без да губи време.

— Не. Ако имахме, щяхме да се свържем с вас на телефона, който сте дали в съобщението си. Къде се намирате в момента?

— В планината, опитваме се да открием пътя, по който се движех в събота.

— Имахте ли късмет?

На Лий й бяха необходими няколко секунди, за да събере сили да отговори на въпроса на полицая:

— Нямам представа къде съм се намирала тогава или къде е трябвало да отида.

Вместо да направи някаква забележка, Шрадер каза:

— В съобщението, което сте ни оставили сутринта, споменавате за пресконференция. Все още ли смятате, че тя ще се състои?

Лий му каза, че няма намерение да отменя пресконференцията, и тогава детективът й съобщи, че полицейският художник е готов със скицата и тя може да бъде предадена на медиите.

— С детектив Литълтън можем да дойдем довечера и да я донесем. Ще е добре при вас да има представители на полицията…

— Не се бях сетила за това. Благодаря ви за предложението, но предпочитам да останете тук и да продължите издирването на съпруга ми.

— Двамата с партньорката ми можем да дойдем за срещата с пресата и след края й да се върнем тук.

— В такъв случай, благодаря ви. Само още нещо — бързо добави тя, — комисар Труманти ми каза, че ще изпрати хеликоптери, за да помогнат в търсенето, но още не съм видяла нито един.

— Два вече са във въздуха от пладне, утре ще пристигнат още, но преди да се стопи снегът, те няма да могат да обхванат по-голяма територия. Проблемът е, че снегът е покрил покривите на къщите и от въздуха всичко изглежда еднакво, затова в момента летят бавно и ниско.

— Не знаех това — рече Лий, но не успя да прикрие разочарованието си. Дори природата беше срещу нея.

— Чухте ли последната прогноза? Още ден-два ще е слънчево. В момента екипи търсят мястото на катастрофата, а утре ще пристигнат подкрепления. Ако снегът продължи да се топи, бързо ще открием мястото, на което колата ви е излязла от пътя. А когато това стане, ще можем значително да стесним кръга на търсене на хижата. Опитайте се да не се тревожите — завърши той. — Съпругът ви е знаел, че в старата къща няма нито електричество, нито телефон. Ако пътят до хижата е непроходим, то господин Манинг сигурно си е запалил силен огън и сега очаква да го изведем от затрупаната постройка.

Лий знаеше, че Логан не би постъпил така. Щеше да си проправи път още на следващата сутрин, ако не за друго, то поне от тревога за нея.

— Вероятно сте прав — изрече тя.

— Най-добре е да се връщате в града. Особено ако не искате да закъснеете за пресконференцията.

Съвсем отчаяна, Лий натисна червения бутон за прекъсване на връзката и каза на Брена:

— Детектив Шрадер каза да тръгваме обратно. — Смъкна прозореца на колата и се загледа в заснежените върхари, изпъстрени със зелени точици — вековните борове и ели. Някъде сред тези хълмове бе загубила колата си, съпруга си и почти се бе разделила с живота. Сега имаше чувството, че скоро ще загуби и разсъдъка си.

— Добре ли си? — внимателно попита приятелката й.

— Да — излъга тя. — Всичко ще се оправи — добави и се опита сама да повярва в думите си. — Логан е в безопасност. Някой ден всички ще се смеем на тази случка.

На около два километра зад тях във форд без регистрационни номера Шрадер погледна Сам Литълтън:

— Тя се връща вкъщи. — Минута по-късно блейзърът се размина с тях. Шрадер се втренчи в огледалото за обратно виждане и проследи с поглед шевролета, докато колата не се изгуби зад един завой. След миг полицаят направи обратен завой и престана да следва колата на бродуейската звезда. — Като си помисля колко пъти се разминахме с тях по пътищата, направо не ми се вярва, че не ни забелязаха — подхвърли със самодоволна усмивка.

— Шевролетът им е единствената чиста кола в Кетскилс — измърмори Сам, изучавайки картата в скута си, картата, която Лий Манинг им бе нарисувала във вторник. — Всички останали си приличаме като две капки вода — мръсни сме. — Тя въздъхна и сгъна картата, после я прибра в плик за събиране на доказателства. — Сякаш се опитваше да проследи пътя, така както ни го описа на нас. После, около обяд, започна да претърсва същия маршрут, само че разшири кръга.

— Да, а след това започна просто да разглежда. Досетила се е, че може да я проследим, и е решила да ни поизмъчи. Дължиш ми четвърт долар, между другото.

Шрадер протегна длан и колежката му учудено погледна самодоволното му изражение.

— За какво?

— Защото ти казах, че това преследване няма да ни доведе до нищо, но ти реши, че от всеки храст може да изскочи зайче.

— Наречи ме подозрителна, но когато видя зле наранена жена, която вероятно е отчаяна, да слиза от линейката си на пуст паркинг и да се качва в кола, която вместо на юг се отправя на север, любопитството ми просто се възбужда.

— Плащай — настоя Шрадер и зашава с пръсти. — Искам си центовете.

— Ще ти ги приспадна от седемте долара и трийсет и трите цента, които ми дължиш за бонбончетата и колите, с които ме изръси по време на това пътуване.

— Какво? — възкликна той и я изгледа сърдито. — Литълтън, не ти дължа седем долара и трийсет и три цента, а шест долара и трийсет и три.

Сам се засмя:

— Така е. И не го забравяй.