Някой бди над теб

Единадесета глава

Триш Лефковиц ги чакаше във външното фоайе на апартамента. Малко преди началото на пресконференцията Брена и Лий слязоха от асансьора и Триш ужасено възкликна:

— Изглеждаш ужасно. — Хвана Лий за ръката. — Което, от една страна, си е направо идеално. — Както винаги тя мислеше за имиджа й и за влиянието над медиите. — Щом те зърнат, репортерите ще се смилят и ще ти помогнат.

Лий едва я чу. Оглеждаше елегантното фоайе с черен мрамор, изящните гравюри по старинните масички, тапицираните с коприна столове стил Луи XIV. Всичко си беше същото, както когато излезе в неделя сутринта. Само че сега Логан го нямаше в живота й. Значи нищо вече не бе същото.

От далечния ляв ъгъл на помещението имаше скрита врата, отиваща право към кухнята. Трите жени се запътиха към нея. Хилда носеше поднос с чаши и едва не го изпусна, когато зърна Лий.

— О, госпожо Манинг… О, Боже, о…

— Добре съм, Хилда. Просто трябва да се среша — рече и щателно свали палтото, което Брена й бе донесла. Като чу глъчката, долитаща от дневната, в жилището й явно се събрали доста репортери.

— Малко червило няма да ти навреди — отбеляза Триш и й подаде пудрата, огледалцето и червилото, които бе донесла.

— Само ще си среша косата — разсеяно рече Лий, позаглади гънките върху черния си панталон и пуловера. — Добре, готова — каза след миг, когато свърши с разресването на косата си. Триш и Брена застанаха от двете й страни и трите влязоха в дневната. Едва преди шест вечери стаята беше пълна с весели, усмихнати хора, дошли да отпразнуват един от щастливите дни в живота й. Сега беше пълно с непознати, дошли да любопитстват, да надничат, да се ровят в зловещите подробности на този кошмар. Лий не познаваше никого, с изключение на детективите Литълтън и Шрадер.

— Как се чувствате, госпожо Манинг? — извика един от репортерите.

— Дайте ни секунда да се настаним — прекъсна го Триш.

Тя бе поставила кресло пред камината. Лий уморено се отпусна в него, но не защото не можеше да стои на крака, а защото изведнъж бе започнала да трепери. Присъствието на репортерите и фотографите в дома й някак правеше изчезването на Логан още по-ужасно, още по… по-истинско. Вдигна глава, погледна събралите се непознати и изрече:

— Благодаря на всички, че се отзовахте…

Думите й сякаш отприщиха залп от въпроси:

— Знаете ли нещо за съпруга си? Верен ли е слухът, че мъжът ви е отвлечен? Полицията знае ли кой ви избута от пътя? Как се чувствате? Вярно ли е, че сте били пред развод? Какви мерки взима полицията? Имат ли заподозрени? Кой ви откри на пътя онази вечер? Инцидент ли е случилото се или е посегателство срещу вас? Кога смятате да се върнете на сцената?

Лий вдигна ръка, за да спре въпросите:

— Моля ви, просто изслушайте всичко подред. Ще разказвам колкото се може по-бързо. — В настъпилата тишина се чуваше само приглушеното бръмчене на камерите. Лий разказа защо е отивала в планината в неделната вечер, описа и катастрофата. — Както вече ви е известно, полицията не знае кой ме е спасил, но скицата на неизвестния мъж вече е готова и ще ви я покажем сега.

— Защо полицията не може да открие колата ви?

— Ще дам възможност на полицаите да ви обяснят — Лий с мъка изрече последните думи, прилоша й и й се зави свят. Опита се да спре погледа си върху Шрадер и видя как той й кимна в знак, че ще се оправи с пресата. — Поканих ви тук не само за да отговоря на въпросите ви, но и за да помоля за помощта ви. Моля ви да публикувате снимката на мъжа. Той знае къде е мястото на инцидента, а където и да е било това, то е близо до мястото, където трябваше да се срещна със съпруга си. Освен това ще ви дадем и описание на колата на мъжа ми… — Тя отново замълча. Чувстваше се странно, беше замаяна. Едва успя да вдигне глава и да погледне Литълтън за помощ. Младата инспекторка стоеше край нея и я наблюдаваше със смесица от напрежение и любопитство. — Бихте ли дали на тези хора описанието на колата на Логан?

— Да, разбира се, госпожо Манинг — отвърна Саманта, привличайки светналите погледи на мъжката половина от компанията.

Шрадер и Литълтън поеха разказа и в следващите десет минути отговаряха на въпросите на журналистите. Лий слушаше внимателно и през цялото време стискаше страничните облегалки на креслото. Стаята бавно се въртеше и се кривеше ужасно пред очите й.

Притисна треперещи пръсти към челото си тъкмо когато един от репортерите неочаквано се обърна към нея:

— Госпожице Кендал, имате ли представа защо съпругът ви може и да не желае да бъде открит? Да не би да е заради проблеми в бизнеса или…

Тя се намръщи:

— Това е нелепо.

— Как ще коментирате слуховете, че бракът ви не е бил толкова идеален, както искахте да убедите обществото? Всъщност има ли замесена друга жена?

Лий мобилизира всичките си сили и впери поглед в мъжа:

— Съпругът ми е добър човек и ми е верен. Не виждам причина да хвърляте петно върху репутацията му или нарочно да ме обиждате и унижавате в такъв момент, спекулирайки със слухове и грозни лъжи.

В този миг Триш Лефковиц реши, че е време да сложи край ма пресконференцията:

— Хайде, колеги, това е за тази вечер. Благодаря, че се отзовахте. Госпожица Кендал има нужда да си почива.

Някои от репортерите се опитаха да зададат още въпроси, ала тя строго заяви:

— Повече никакви въпроси. Когато имаме нова информация, ще се свържа с вас и ще ви я съобщя. — Подчерта думите си с жест — отиде до вратата на дневната и протегна ръка, за да подкани всички да напуснат. Насъбралите се започнаха да изключват и да прибират камерите, диктофоните и малките си касетофончета, след което заизлизаха от апартамента.

Лий се подпря на облегалката на креслото си, изправи се и благодари на всеки от тях лично, но щом Триш затвори вратата, актрисата се свлече на креслото. Шрадер говореше по телефона, затова Лий се обърна към Литълтън:

— Благодаря, че присъствахте и за всичко… останало. Желаете ли чаша кафе? Ще ви направя компания.

— Благодаря, чудесна идея — отвърна брюнетката и тя се възхити на способността на красивата младата полицайка винаги да бъде свежа и отпочинала. Сетне се озърна за Хилда и я видя да стои на прага, изследвайки мрачно следите от пресконференцията, които трябваше да отстранява. — Хилда, би ли ни поднесла кафе?

Шрадер обаче приключи разговора и отказа поканата с думите:

— Няма да останем. Трябва да тръгваме. — Той се обърна към Лий и я погледна развълнувано. — Един от щатските полицаи вероятно е открил мястото на катастрофата. Спрял някакъв моторист да го глоби за превишена скорост и забелязал наскоро пречупени клони на дърветата по склона. Снегорините са натрупали огромни насипи от сняг покрай пътищата и той не е видял никакви следи от гуми, пък и не е могъл да разгледа мантинелата, обаче със сигурност се знае, че там долу има стар изкоп, може би изоставена каменоломна. — Шрадер взе тежкото си яке, което Хилда му подаваше, и продължи: — Два екипа от полицията вече са на мястото. Утре сутринта ще пратя още. С Литълтън ще поспим два-три часа и също ще отидем горе. Ще ви се обадим веднага щом научим нещо ново.

Лий не се интересуваше от колата си. Искаше да си върне съпруга.

— Ако това е мястото на катастрофата, значи хижата не е далече. Не разбирам защо трябва да се чака до сутринта?

— Защото е прекалено късно, за да се направи каквото и да е тази нощ — търпеливо изтъкна Шрадер. — Полицаят се е опитал да слезе по склона, осветявайки пътя с фенерчето си, но там е много стръмно и хлъзгаво, за да се върви през нощта. Утре сутрин ще установим дали това е мястото, което търсим. А ако не е, всички работещи екипи ще започнат претърсване по въздух и земя.

— Но като чакаме тук, губим толкова ценно време — рече Лий.

— Още няколко часа няма да променят нищо, ако съпругът ви има покрив над главата.

— Но ако не е така?

Отговорът на Шрадер я накара да съжали за въпроса си:

— В такъв случай след пет дни на открито още няколко часа няма да имат значение. — Той хвърли нетърпелив поглед към Литълтън, която бавно слагаше ръкавиците си и не сваляше очи от актрисата. — Ако щатските наистина са намерили мястото, откъдето колата ви е полетяла във въздуха — добави, тръгвайки заедно със Саманта към вратата, — тогава картата, която ни начертахте в болницата, въобще не отговаря на истината. Полицаят ни даде координати, които са на трийсет и пет километра от вашето предположение. Така че е възможно и сега да не сме случили, затова не се надявайте прекалено.

Литълтън се спря във външното фоайе и се обърна към Лий:

— Най-добре е сега да си починете, госпожо Манинг, и да очаквате обаждането ни. На няколко пъти ми се стори, че ще припаднете.

— Така си е — намеси се Триш веднага щом детективите си отидоха. — С Брена ще си тръгваме — добави и се запъти към гардероба с палтата им. — А ти хапни нещо и лягай. Брена каза, че днес почти не си яла.

— Истина е — потвърди секретарката и се обърна към икономката: — Хилда, тя не е яла нищо и не си е пила болкоуспокояващите. Те са в чантата й.

— Ще се грижа за нея — обеща германката, изпрати Брена и Триш и се върна при Лий, която стоеше отпусната и замаяна в креслото. — Малко по-рано ви приготвих вечеря. Ще ви я донеса на поднос заедно с хапчетата. Вие си легнете. Нека ви помогна да се изправите, госпожо Манинг.

— Благодаря, Хилда. — Тя бавно тръгна след разтревожената прислужница. Беше прекалено изтощена и слаба, за да спори.

— Първо ще оправя леглото — рече Хилда.

Оправянето на леглото обикновено означаваше да се махнат дузина декоративни възглавнички, които покриваха половината матрак. За Хилда прибирането на възглавничките вечер беше сложна церемония, която учудваше и развеселяваше Лий. Немкинята първо прибираше в раклата със завивките възглавничките с ресни, след това грабваше възглавничките с пискюли, а най-накрая подреждаше възглавничките, украсени с разнообразни бродерии и ширити. На сутринта цялата церемония се повтаряше, само че в обратен ред.

Тази вечер обаче Хилда наруши традицията си и Лий внезапно осъзна колко притеснена за нея е домашната й помощничка.

— Ей сегичка ще махна тези възглавници — рече жената, наведе се над леглото и със замах изблъска на земята всичко, оставено върху завивките. — Ще ви затопля вечерята, докато се приготвяте — добави и Лий й кимна на път за гардеробната.

Беше прекалено изтощена, за да се изкъпе, затова само смъкна панталоните и пуловера си и извади нощницата си, за да се преоблече. В това време Хилда мина покрай нея със спалното бельо и възкликна ужасена и потресена от мъка:

— О, не! О, госпожо Манинг! Горкичката! Трябва да лежите в болница!

— Това са само синини. — Лий така се трогна от съчувствието, което немкинята изпитваше към нея, че понечи да я прегърне успокоително през раменете, но навреме се спря — боеше се счупените ребра да не я заболят още повече.

Внимателно вдигна ръце и нахлузи нощницата си. Когато отново се огледа, Хилда я нямаше. Доволна, че никой няма да види какво усилие й коства дори ходенето в този момент, бавно и несигурно се отправи към леглото.

Останала сама в леглото, което винаги бе споделяла с Логан, Лий огледа стаята и с болка си припомни последния път, когато двамата със съпруга й бяха тук. Затвори очи и видя лицето му, той сякаш стоеше край кревата. Чу гласа му: „Вече съм заредил колата. Май взех всичко необходимо — плановете за строежа, колове, канап, греди, спални чували. Все имам чувството, че забравям нещо…“

„Метла, парцал и кофа… Белина… капани за мишки.“

Логан се беше опитал да я погъделичка по шията и тя бе скрила глава под възглавницата.

„Тръгни направо от театъра. Не се бави“ — беше настоял той.

Лий обаче бе продължила да се шегува с него: „Вода за пиене… Храна за вечеря…“

Споменът за тази тиха и щастлива неделна сутрин най-сетне събори стената, която Лий бе издигнала около себе си. Горещи сълзи се затъркаляха по лицето й и тя зарови глава във възглавницата, хлипайки:

— О, мили, където и да си, дано си добре! Моля те, моля те да си добре!

Лий не разбра дали Хилда донесе вечерята в спалнята, но през нощта й се стори, че някой оправя завивките й и маха кичурите коса от лицето й. Искаше й се да е Логан, имаше нужда да вярва, че е той, затова реши да се преструва, че е той. Само за мъничко. В края на краищата нали преструването й бе професия.