Някой бди над теб

Четирийсет и втора глава

Къртни Мейтланд разгледа картите, които О’Хара току-що й бе раздал, и остави картата, която не й трябваше.

— Защо все си гледаш часовника? — попита тя.

Джо въздъхна и стана.

— Нервен съм. Направих нещо, което не трябваше да правя.

— Че аз така живея, О’Хара. На ръба. Вълнуващо е.

— Да, обаче сега не става дума за моя живот. Днес се намесих в живота на госпожа Манинг. Минаха две и половина седмици от погребението на господин Манинг и тя не иска да вижда приятелите си, нито да говори с тях по телефона. От време на време разговаря с господин Соломон, но освен с Хилда, с мен и с Брена не общува с други хора. Все още се обаждат много нейни близки и искат да поговорят с нея. Мисля, че повечето от тях са клюкари.

Къртни стана сериозна:

— Лий не знае на кого може да има доверие.

— Хъм. И можем ли да я обвиняваме? — Той си взе бира от хладилника, а за момичето извади кока-кола. Отново погледна часовника си и се върна на масата. — Госпожа Манинг има час при лекаря, който я наблюдава след катастрофата. Часът й бе за пет и мислех, че досега ще се е върнала.

Къртни почака, докато той отпие от бирата си, и нетърпеливо попита:

— Как точно си се намесил в живота й?

— Преди малко казах на някого, че тя ще си е у дома довечера. Той вече звъня няколко пъти, ала тя не желае да го вижда. Аз обаче сметнах, че може би няма да е зле да се срещнат. Той ще дойде тук.

Момичето притеснено рече:

— Не знам дали е трябвало да го правиш.

— И аз, но тогава ми се стори правилно.

— Винаги когато съм правила грешка, ми се е струвало, че върша най-правилното нещо. — Къртни отново взе картите си. — Та кого покани?

— Майкъл Валенте.

Тя ококори очи.

— Защо? Последния път, когато той бе тук, никой не остана щастлив. Ти сам каза, че Лий дори не го познава.

— Обадих му се, защото когато той беше тук, госпожа Манинг се усмихна. Знам, че има лоша репутация, но ето какво ми хрумна…

— Не мога да повярвам, че изхвърли купите, когато ме видя, че взимам спатиите. — Без да чака отговор, тя взе пуснатите карти и попита: — Защо реши, че той ще се съгласи да дойде?

— Защото онази нощ, когато донесе пицата, госпожа Манинг разбра, че всъщност го е познавала преди много време. Когато била в колежа, Валенте работел в магазина близо до жилището й. Леля му правела пица със скариди специално за госпожа Манинг. Една вечер дори я спасил от някакви момчета.

— Но защо не го е познала преди? Защо не си е спомнила поне името му?

— Защото преди време той носел брада, а и госпожата знаела само прякора му. Не мога да си спомня как беше на италиански, но на английски е Хоук.

— Наистина ли? — попита Къртни, изтегляйки карта, след което веднага я хвърли. — Може би това обяснява защо я е носил на ръце до хижата и обратно. Също и защо я е отвел с хеликоптера. Той е нещо като… като какво… старо гадже?

— Бих казал, че са само стари приятели, ала онази нощ той направи нещо, което наистина ме озадачи.

Заинтригувана от разказа му, Къртни нетърпеливо го подтикна да й отговори, понеже Джо спря, за да огледа картите си.

— Е, какво е направил?

— Няколко часа, след като полицаите й съобщиха новината, станах да заключа и да изгася лампите. Мислех, че Валенте отдавна си е заминал, но се лъжех. Седеше сам в гостната пред спалнята на госпожа Манинг. Съвсем сам. Сякаш… не знам… сякаш стоеше на пост. — Джо си изтегли нова карта.

— Джин! — извика щастливо в същия миг, в който телефонът иззвъня.

Джо се затича да вдигне и скоро след това се върна на масата.

— Валенте се качва.

— Супер! — зарадва се Къртни.

— Е, дано госпожа Манинг е поне наполовина толкова ентусиазирана.

— Ще го въведа, докато ти… си правиш, каквото там си правиш по принцип — заяви момичето и се втурна към входната врата, преди да успее да я спре.

В бързината Къртни отвори рязко вратата, което накара Валенте да отстъпи и да погледне табелката на вратата, за да се увери, че не е сбъркал етажа.

— Аз съм Майкъл Валенте — обясни той.

— Знам. Аз съм Къртни Мейтланд — рече тя на свой ред и протегна ръка.

За миг й се стори, че няма да се ръкува с нея, ала той протегна ръка и механично попита:

— Как сте?

— Много добре — отвърна тя, — въпреки че нямам представа кое ми е добрето. Между другото, не ти ли се струва странно, че хората си задават този въпрос един на друг. Изтъркан и безсмислен е. Как мислиш?

Застанал във фоайето с преметнато през ръка палто, той я измери с поглед и най-сетне отговори:

— Мисля, че е изтъркан и безсмислен.

— Защо?

— Защото — добави той — е изтъркан и безсмислен.

Къртни се бе подготвила или да хареса Валенте, или да не го хареса, ала не бе очаквала, че той ще е толкова… интересен. Тя почти не познаваше хора над трийсетте, които да са интересни, а според проучванията й Майкъл Валенте не само бе над трийсет, но минаваше четирийсет. Във вените му течеше и малко ирландска кръв по линия на баба му. Беше висок около два метра и обичаше да носи елегантни костюми от „Силвия Роу“. Имаше изсечена челюст, гъста черна коса, прави вежди и привлекателни очи, които в момента я наблюдаваха присвити.

— Ще ме пуснеш ли вътре? — попита той.

— А-а. Да, разбира се. Съжалявам. Разсеях се. Играеш ли джин?

— Госпожа Манинг у дома ли е?

— Не още, но с О’Хара сме се настанили в кухнята. Защо не дойдеш при нас?

Стори й се, че когато чу името на бодигарда, Валенте си отдъхна. Къртни закачи палтото му и отведе госта в кухнята. Спря на прага и го покани да влезе пред нея, сетне се облегна на касата на вратата, както когато го бе видяла за пръв път, и започна да изучава профила му. Знаеше, че е лежал четири години в затвора за убийство и че в библиотеката на затвора е четял юридическа литература. Освен това бе научила, че след излизането си на свобода е бил студент по право, че се е дипломирал в университета на Ню Йорк и че две години след това е защитил магистърска степен по бизнес администрация в Харвард.

О’Хара влезе в кухнята и каза:

— Извинете, но госпожа Манинг не е у дома и така и не успях да й кажа, че ще дойдете.

— Нищо, нямам планове за вечерта. — Валенте се ръкува с Джо и с усмивка попита: — Бияч, ти да не би да си станал и детегледачка, освен че си бодигард и шофьор?

— А, Къртни ли? — сети се Джо. — Не, играем джин и за пръв път не ми сритва задника. Госпожа Манинг може да се забави. Да ви предложа кафе или нещо друго за пиене?

— Кафе. Черно.

Джо му наля кафе и му поднесе чашата.

— Искате ли да се настаните в дневната?

— Не, тук ми харесва.

— Да, много е уютно.

Джо погледна неуверено към масата, на която двамата с момичето играеха карти. Чудеше се дали да махне картите и да покани госта, който всъщност му бе съконспиратор, или просто да го покани да се присъедини към тях.

Къртни обаче не страдаше от подобни задръжки и не желаеше да изпуска златната възможност да прекара известно време в компанията на потаен милиардер с криминално досие и цял списък от съдебни дела, водени срещу него.

— Защо не седнем тогава? — предложи тя.

Облекчен, че не се налага да поема инициативата, О’Хара взе бирата си и седна на мястото си край масата. Валенте се настани до него и небрежно преметна ръка през облегалката. Къртни седна до интересния италианец срещу бодигарда. Последвалото неловко мълчание тя реши, че най-добрият начин да постигне целта си е да накара мъжете да се поотпуснат. Взе тестето карти, раздели го на две и ги разбърка със силно искане като истински професионалист. Повтори упражнението два пъти и раздаде карти на О’Хара.

— Продължавайте играта си — вежливо рече Валенте на бодигарда. — Не исках да ви прекъсвам.

— И ти можеш да играеш — рече Кърни. Тя раздаде карти на Джо, ала всъщност говореше само с италианеца. — Джо ми каза, че си близък с Лий.

Валенте не отговори и момичето откъсна поглед от картите си, и го погледна очаквателно. Обаятелният мъж само повдигна многозначително вежда.

— Ако си спомням правилно — продължи тя. — Джо ми каза, че сте се познавали, когато Лий е била в колежа. — Валенте отново не отговори и тя изтегли карта, и пак вдигна поглед към него. Този път той повдигна и двете си вежди. — Освен това Джо ми спомена, че веднъж си спасил Лий от някакви джебчии. — Ядосана от мълчанието му, Къртни изхвърли картата, която всъщност искаше да задържи. — Вярно ли е? — сприхаво попита тя и отново го погледна.

Светлината в кухнята бе приглушена, ала Къртни забеляза изненадата му. О’Хара си изтегли нова карта и момичето направи същото. Когато понечи да я изхвърли, раздразнено й показа ръката си:

— Джин! — обяви.

Валенте се засмя с глас. Объркването и несигурността бяха непознати на Къртни, обикновено тъкмо тя ги предизвикваше у останалите. Не бе свикнала да изпитва неудобство. Чувството бе ново и тя се възхити на Валенте, който я бе поставил в такава ситуация. Обаче нямаше никаква представа защо й се смее и нямаше намерение да остави нещата така.

Взе тестето и отново разбърка картите, после ги раздаде като заклет картоиграч и каза:

— Нека да го направим интересно.

Принуден да играе с нея, той свали ръка от облегалката на стола си, взе раздадената му ръка и подхвърли:

— Колко интересно! — После изхвърли едната от картите си.

Беше прекалено бърз и се опитваше да я разсее, за да направи грешка.

— По двайсет долара на точка — отвърна му тя, при което Джо ужасено ахна.

После на свой ред изхвърли една карта.

— Можеш ли да си позволиш да загубиш толкова пари?

— Да — отговори тя и изигра хода си. — А ти?

— Ти как мислиш?

Къртни изтегли карта и му отговори:

— Мисля, че не обичаш да губиш. Нито пари, нито на карти, нито каквото и да е друго. — Остави ненужната си карта и зачака той да каже нещо интересно.

Той обаче погледна изхвърлената й карта и заяви:

— Джин!

— Какво? Не ти вярвам! — възкликна Къртни и се наведе да види картите, които й показваше. Въобще нямаше джин и тя смаяно попита: — Ама какво значи това?

— За двайсет долара на точка, по-добре да ти взема кола втора ръка или кожено палто.

Къртни го зяпна объркана и вбесена.

— Аз нямам нужда от кола, нито от палто.

— Така ли? — попита той и леко побутна картите към нея, за да ги разбърка наново, ако желае. — Тогава защо играем с такива залози?

Без да сваля очи от неговите, момичето взе тестето и започна да го разбърква. Усмихваше се. Усмихваше се, защото той беше много готин. Усмихваше се, защото той беше загадъчен, умен, хитър и вероятно много опасен. Усмихваше се, защото той бе направо страхотен. После изведнъж нещо й хрумна и доброто й настроение се изпари:

— Ти да не би да мислиш, че не мога да си позволя да си платя загубата. — Остро го изгледа тя и раздаде наново.

— Не. Мисля, че месечната ти издръжка е достатъчна, че да покрива загубите ти на комар.

— И защо по-точно мислиш така? Не може да си го решил по дрехите ми.

— Нали си сестричката на Ноа Мейтланд?

Къртни кимна:

— Ти откъде знаеш?

— Познавам брат ти.

Тя изведнъж се ужаси и напълно забрави за играта:

— Той нали… не е свидетелствал срещу теб, нали?

Валенте избухна в смях. Дълбок и дрезгав, сякаш отдавна не се бе смял така.

— Не. Преди няколко години имахме общ бизнес и те видях в дома ви в Палм Бийч.

Къртни въздъхна с облекчение и продължи да играе джин с мъж, който бе истинско предизвикателство. Наистина голямо предизвикателство. Изненадващо голямо предизвикателство.