Някой бди над теб

Четирийсет и трета глава

Лий се прибра вкъщи и докато събличаше палтото си, от кухнята долетя непринуденият и весел смях на Къртни. Джо също се смееше. Това й се стори съвсем необичайно. След изчезването на Логан домът й бе потънал в униние.

Преди два дни бе минала и Коледа, тъжна и безрадостна, дори елхичка нямаха, а Лий винаги обичаше да окачва гирлянди и червени панделки над камината. Сега пред камината имаше само купища непрочетени коледни картички. Тя беше поръчала по каталог подаръци само за Хилда, Брена, Джо и Къртни. Не си бе направила труда да мисли за никого другиго.

Потискаща тишина бе надвиснала над дома като огромен плащ, тежък и задушаващ, но и предпазващ я от необходимостта да говори, да показва чувствата си или дори да ги признава пред себе си.

Вече не плачеше. Сълзи не й бяха останали, емоциите бяха притъпени и не излизаха на повърхността, за да я нараняват и да предизвикват появата на болезнени спомени. Лий бе вцепенена, но в безопасност. В тишина.

Сега обаче удобната изолация и успокоителната тишина бяха изчезнали, прогонени от смеха в кухнята. Лий се запъти натам, следвайки веселите звуци.

О’Хара пръв я видя и скочи на крака, прекатурвайки стола си.

— Искате ли горещо кафе? — избъбри той. — Имаме гости. Вижте кой е тук…

Лий застина объркана, когато видя Майкъл Валенте, който очевидно бе играл карти с шофьора и със съседката й. Той се изправи бавно с тържествената усмивка на човек, който знае, че мястото му не е там, но е твърдо решен да остане. Младата жена видя всичко това в очите му, но в тях имаше и още нещо, което остана неразбираемо за нея. Остана неподвижна на мястото си, докато той вървеше към нея.

Щом застана пред Лий, той вдигна ръка и тя също повдигна своята. Вместо да се ръкува с нея обаче, Майкъл постави длан под брадичката й. Присви очи и бавно обърна главата й наляво и надясно, изучавайки лицето й. Лий го остави да направи това с широко отворени, немигащи очи.

Той бе стар приятел, а тя знаеше какви неща промърморват приятелите в такива случай, искрени и неискрени неща. Затова просто зачака да я попита: „Как си?“ или „Добре ли си?“.

Майкъл обаче не каза нищо. Отпусна ръка, застана пред нея и каза:

— Не съм те виждал седмици наред. Няма ли да попиташ как съм, Лий?

Лий излезе от вцепенението, което я бе обхванало. Протегна ръце към него. Беше готова да се разплаче. С усилие продължи да се усмихва.

— Съжалявам. Как си? — Отне й миг, докато осъзнае, че двамата си разменят ролите.

— Ужасно. Наранен съм, особено душата ми. Всичко, в което вярвах, се оказа лъжа, а хората, на които имах доверие, ме предадоха… — рече мрачно Майкъл. За неин неописуем ужас сълзи замъглиха погледа й и потекоха по страните й. Той тихо продължи: — Не мога да спя, понеже се страхувам от сънищата…

Лий понечи да избърше сълзите си, ала Валенте властно я притегли към себе си и притисна лицето й към гърдите си.

— Поплачи си, Лий — прошепна. — Поплачи си. Преди миг я бе разсмял, а сега тя безпомощно хлипаше, крехките й рамене потреперваха, а мъката й се изливаше свободно. Искаше да се изтръгне и да избяга, ала ръцете му я притискаха силно, а нежните му пръсти леко милваха лицето й.

— Всичко ще се оправи — прошепна той. — Повярвай ми. И й подаде кърпичка.

Лий я взе засрамено и все още в прегръдката му, избърса лицето си, без да поглежда Майкъл.

— Не мисля, че ще го преживея — рече.

Той отново обхвана брадичката й и повдигна лицето й, принуждавайки я да го погледне в очите.

— Не си болна от рак, нито от друга неизлечима болест. Ще го преодолееш. Ти имаш силата да определиш колко ще страдаш за предателството на съпруга си и за измамената си любов.

Лий подсмръкна и избърса очи.

— Понякога се ядосвам, но и това не помага.

— Гневът е просто самоизтезание.

— Тогава какво да правя?

— Ами, заради собственото си самоуважение трябва да му го върнеш.

— Добре! — рече тя и добави: — Да вземем лопата и да го изкопаем!

Майкъл се засмя и отново я придърпа към себе си. Облегна брадичка на главата й и промълви:

— Харесва ми духът ти, но нека да започнем с нещо не толкова ужасно.

Лий се почувства неудобно в прегръдката му и отстъпи. След миг успя да се усмихне накриво.

— Какво предлагаш? — попита.

— Да вечеряш с мен.

— Добре. Ще помоля Хилда да…

— Не тук.

— О, имаш предвид в ресторант ли? Не мисля, че… Не, наистина…

Майкъл като че ли се готвеше да спори, ала Лий поклати глава, ужасена от мисълта, че ще й се наложи да търпи хищните и любопитни погледи на непознатите, както и неизбежна! А атака на репортерите, които щяха да се появят, преди да привърши вечерята си.

— Не в ресторант. Не още.

— Добре, тогава тук — съгласи се той.

— Иска ми се да си взема душ и да се преоблека. Ще ме почакаш ли половин час?

— Разбира се — рече той и на нея й се стори, че въпросът й го е удивил. — Моля, не бързай.

Притеснена от иронията в гласа му, Лий тръгна към спалнята си.

Майкъл се загледа след нея. „Дали ще я почакам половин час? Разбира се“ — рече си. Беше я чакал години.

Изведнъж се сети, че допреди малко бе играл карти с Джо и Къртни. Извърна се рязко. Къртни го бе зяпнала слисано, а О’Хара стоеше до стола си като вкаменен.

Майкъл пъхна ръце в джобовете си и повдигна вежди, мълчаливо признавайки онова, което двамата си мислеха.

Къртни първа се окопити и взе чантата си с думите:

— Аз, ъ-ъ… — Тя млъкна и се прокашля. — Аз трябва да си тръгвам вече.

Думите й като че ли освободиха О’Хара от хипнозата му и той изрече притеснено:

— Ще кажа на Хилда да сготви. — После се отправи към вратата на кухнята.

Къртни мина покрай Валенте, но внезапно спря и го погледна. След миг той попита:

— Да?

Тя само тръсна глава, вместо да каже какво мисли.

— Лека нощ — пожела му.

— Лека нощ.

Щом стигна пред вратата, водеща към асансьора, тя изрече:

— Лий веднъж ми каза, че обича да седи пред камина, в която пламти силен огън.

На Майкъл му се стори, че момичето вече не говори като вятърничава тийнейджърка.