Някой бди над теб

Осма глава

Телефонните разговори изтощиха Лий, но поне бяха ангажирали мислите й. Когато загаси лампата обаче, въображението й се развихри, измъчвайки я с образи на пострадалия Логан някъде в студената планина. Виждаше го завързан на стол, изтезаван от извратен преследвач… Виждаше го премръзнал до смърт в колата си… с посинели устни и изцъклени очи.

Неспособна да прогони тези образи, се опита да потъне в уюта на спомените. Припомни си скромната им сватба пред отегченото длъжностно лице. Лий беше с най-хубавата си рокля и бе закичила цвете в косата си, а Логан стоеше до нея самоуверен и красив въпреки вехтия си костюм, който носеше.

Баба й не бе успяла да събере пари за самолетния билет, за да присъства на сватбата, а майката на Логан бе толкова против брака им, че й съобщиха след церемонията. Ала въпреки всичко това — въпреки бедността и липсата на приятели и истинско семейство, въпреки неясното бъдеще, двамата бяха безкрайно щастливи и оптимистично настроени в сватбения си ден. Вярваха един в друг. Обичаха се. През следващите няколко години това бяха единствените им ценности — бракът и любовта.

Образи на Логан преминаваха пред очите на Лий като диапозитиви… Логан, в деня на първата им среща — млад, много слаб, но елегантен и изтънчен, прекалено мъдър за възрастта си. Беше я завел на симфоничен концерт. Преди никога не бе ходила да слуша симфоничен оркестър и когато за секунди музиката спря, Лий изръкопляска прекалено рано, решила, че това е краят на концерта. Спомни си убийствените погледи на мъжа и жената от предния ред, които се бяха обърнали възмутени, спомни си и унижението, което изпита. Логан обаче не остави случилото се да отмине просто така. В антракта заговори възмутената двойка и по обичайния си чаровен начин ги попита: „Не е ли чудесно, когато човек открива за пръв път нещо прекрасно? Вие помните ли как се чувствахте, когато за пръв път в живота си посетихте симфоничен концерт?“

Възрастните хора се усмихнаха.

— На мен въобще не ми хареса първия път — призна мъжът. — Родителите ми имаха билети за целия сезон и ме накараха да отида с тях. Мина доста време, преди да се науча да харесвам тази музика.

По време на антракта мъжът ги почерпи с шампанско, за да отпразнуват първия симфоничен концерт на Лий.

Скоро тя откри, че Логан лесно се справя със снобите, с надменните и критично настроените хора. Съпругът й умееше да ги обезоръжава с чара и добротата си, дори ги превръщаше в свои приятели. Майка му често обичаше да казва, че „заместител на класата няма“. А Логан имаше класа дори в излишък, беше в кръвта му.

На втората им среща той предложи на Лий да избере какво да правят. Тя реши да го заведе на неизвестна театрална пиеса, написана от млад драматург на име Джейсън Соломон. Логан задряма по време на третото действие.

По това време Лий следваше театрално изкуство в Нюйоркския университет и затова успя да издейства достъп зад кулисите.

— Хареса ли ви пиесата? — попита ги Джейсън, след като му се представиха.

— Много — отвърна тя заради доброто възпитание и заради любовта си към всичко, свързано с театъра. Всъщност смяташе, че драматургията е добра, изпълнението — посредствено, режисурата — слаба.

Доволен, Джейсън се обърна към Логан за повече похвали:

— На вас хареса ли ви?

— Не разбирам от театър. Лий е експертът в това отношение. Тя е студентка по театрално изкуство в университета на Ню Йорк. Може би, ако майка ми бе гледала пиесата, щеше да ви каже нещо повече. Мнението й е по-меродавно от моето в тази област.

Обиден, Джейсън надменно попита:

— А каква е майка ви, че мнението й да е толкова важно? Да не е известен драматург или театрален критик?

— Не, но в обкръжението й се въртят няколко известни меценати на изкуството.

Тогава Лий не разбра, но после се досети, че всъщност Логан подмамваше Джейсън с намеци за евентуално спонсорство. Това, което знаеше със сигурност обаче, бе, че пиесата е добра, а изпълнението — слабо.

— Доведете майка си да гледа пиесата. Кажете ми кога ще дойдете и ще ви осигуря билети за първия ред — обеща Джейсън.

Когато си тръгнаха от театъра, Лий попита Логан:

— Смяташ ли, че майка ти ще хареса пиесата му?

Той се засмя и я прегърна през раменете.

— Майка ми няма да стъпи в този театър, освен ако Ню Йорк не е обхванат от пожар и това е единствената безопасна сграда.

— Тогава защо заблуди Джейсън Соломон?

— Защото ти си талантлива актриса, а той е драматург, който отчаяно се нуждае от добър актьорски състав. Хрумна ми, че може да минеш другата седмица, ако дотогава не са свалили пиесата, и да му предложиш помощта си.

Зарадвана от похвалата му и разсеяна от докосването му, Лий все пак отбеляза:

— Ти дори нямаш представа дали съм талантлива или не.

— Напротив. Съквартирантката ти ми каза, че си. Освен това ми каза, че си нещо като феномен и че целият факултет ти завижда.

— Дори всичко това да е истина, а то не е, Джейсън Соломон не би ме наел. Нямам никакъв опит.

Логан се засмя:

— Като гледам каква е сградата и с какви актьори работи, той не може да си позволи да наеме опитни актьори. Освен това казах „да предложиш помощта си“, тоест безплатно. След това вече ще имаш опит.

Въобще не бе така лесно да се влезе в този бизнес, ала Лий вече се влюбваше в Логан Манинг и не искаше да разваля вечерта със спорове.

Пред театъра взеха такси и когато шофьорът се съсредоточи в пътя, Логан отново я прегърна през раменете и я целуна за пръв път. Беше прекрасна целувка, която не само замая Лий, но й подсказа, че приятелят й е много по-опитен от нея и в това отношение.

Изпрати я до едностайния, мрачен апартамент на петия етаж в сграда на Грейт Джоунс Стрийт, който тя делеше със съквартирантка. Пред вратата я целуна отново, дълго и страстно. Когато я пусна, на Лий, която сякаш летеше в небесата, й стана ясно, че няма да може да заспи до зори. Остана облегната на вратата, заслушана в стъпките на Логан. Когато те заглъхнаха, тя също слезе на улицата.

След представлението Логан не я заведе на вечеря, което беше пропуск, над който щеше да мисли по-късно, но в момента беше щастлива и гладна като вълк. Магазинът беше на ъгъла, един-два входа през нейния, беше денонощен и Лий тръгна натам.

„Анджелини Маркет“ беше тесен, но много дълъг, с поскърцващ под, мъждива светлина, остра миризма на туршия и осолено телешко, разнасяща се от щандовете за деликатеси, наредени покрай лявата стена на магазина. Дървени щайги с храни и напитки бяха струпани в центъра и оставяха пътечка, широка едва една-две крачки. Хладилниците и фризерите се намираха в дъното на помещението. Магазинът предлагаше превъзходни италиански макарони и деликатеси, както и вкусни домашно приготвени пици.

Лий взе от фризера последната пица със скариди и я пъхна в микровълновата фурна на магазина, после отиде до щайгите да си потърси круши.

— Откри ли си пицата със скариди? — попита госпожа Анджелини, застанала зад касовия апарат.

— Да, сега я топля. Във фризера имаше само една — рече Лий и забеляза една щайга с круши. — Винаги взимам последната, имам късмет — добави, но всъщност си мислеше за Логан, не за пицата.

— Не си чак такава късметлийка — рече госпожа Анджелини. — Винаги приготвям само по една пица със скариди. Правя ги само за теб. Никой друг не си купува от тях.

Лий вдигна поглед. Държеше по една круша във всяка ръка.

— Наистина ли? Много сте мила, госпожо Анджелини.

— Не си взимай от тези круши. Отзад имаме по-хубави. Фалко ще ги донесе. — Тя извика нещо на италиански.

След минута Фалко излезе от склада. Носеше престилка над ризата и дънките си, а в ръка държеше малка торбичка. Подаде я на майка си и италианката извади от нея две големи круши.

— Тези са за теб — каза тя на Лий. — Най-хубавите са.

Лий извади стоплената си пица от фурничката, пъхна я в картонената й кутия и се запъти към касата. На плота стояха двете круши, толкова големи и лъскави, че приличаха на полирани.

— Винаги сте толкова мила с мен, госпожо Анджелини — рече тя опитвайки се да бъде любезна с изстрадалата италианка. Най-големият син на госпожа Анджелини, Анджело, беше убит в схватка между някакви банди, а най-малкият, Доминик, беше далеч, в някакъв колеж. Съквартирантката на Лий, която беше родена и израсла в Ню Йорк, й каза, че да бъдеш далеч в колеж, в този квартал означава да си в изправително училище или в щатски затвор.

Скоро след като Доминик заминал, Фалко започнал да помага на майка си в магазина. Съквартирантката на Лий й бе доверила, че Фалко е лежал в „Атика“ за убийство.

Дори и да не знаеше, Фалко и без това щеше да плаши Лий. Беше мълчалив и резервиран, движеше се из магазина като призрак, носещ ужасно проклятие. Погледът му бе студен като лед, широките му рамене сякаш бяха твърде големи за тясната пътечка в бакалията. Бледото му лице, за което съквартирантката й казваше, че е такова заради годините в затвора, контрастираше с черните като въглен вежди и гъстата брада. В редките случаи, когато проговореше, гласът му бе груб и рязък. Момичето толкова се страхуваше от него, че избягваше дори да го поглежда. А когато го зърваше да я наблюдава, се ужасяваше още повече.

Госпожа Анджелини обаче не забелязваше страховития външен вид и плашещото поведение на сина си. Често му заповядваше, без да се притеснява, или го наричаше „моят Фалко1“, „my caro2“, „my nipote3“.

Лий реши, че е нормално, след като госпожа Анджелини бе изгубила двама от синовете си, да трепери над последния останал жив, въпреки очевидните му недостатъци и неумението му да общува с хората.

Сякаш отгатнала мислите на Лий, италианката й върна рестото и поглеждайки към мястото, където Фалко подреждаше стоките, тъжно призна:

— Ако Бог ми бе дал да избирам, щях да го помоля за дъщери. С тях е по-лесно.

— Не съм сигурна, че всички майки са на вашето мнение — пошегува се Лий. Чувстваше се неловко, а и присъствието на Фалко Анджелини я смущаваше. Бързо взе покупките си и каза „довиждане“ на госпожа Анджелини, после малко неуверено каза „довиждане“ и на Фалко, но не защото искаше да си поговори с него, а защото се страхуваше да не го обиди, да не го пренебрегне. Лий беше родена в малък град в Охайо и никога не бе познавала, камо ли да говори, с бивши затворници, осъдени за убийство, обаче й се струваше опасно да обиди такъв човек.

Беше се замислила за Фалко, когато излизаше от магазина, и се изплаши ужасно, когато двама млади мъже изскочила от сенките и заплашително се приближиха към нея.

— Леле мале. Виж какво довлече котката — каза единият от тях и посегна към джоба си. — Изглеждаш доста апетитно.

„Нож! Той има нож!“ — ужасено си помисли тя и замръзна като сърна, заслепена от автомобилни фарове насред шосето. Единственото, за което можеше да мисли в момента, бе, че не трябва да се остави да я убият сега, когато се бе запознала с Логан. Внезапно от бакалията зад гърба й с дълъг нож в ръка изскочи Фалко Анджелини и започна да се подиграва на младежите.

— Да не би това да е нож? — присмя се той. — Знаеш ли как да го използваш, загубеняко? — Той се приведе и разпери ръце, приканвайки единия от нападателите да атакува. — Няма да се прочуеш, заплашвайки малки момичета. Опитай с истински нож. Намушкай мен. Айде, задник, опитай! Лий стоеше като парализирана. Зърна как и второто момче извади нож от джоба си, докато първото се стрелна към Фалко. Анджелини се отдръпна, сграбчи ръката на момчето и я извъртя. Чу се ужасяващ звук от чупене на кости, а момчето залитна назад в пряката, виейки от болка. Другото беше по-опитно. Бавно заобиколи Фалко. Острието проблясваше зловещо на светлината на уличната лампа. Изведнъж момчето нападна. Фалко отново се отдръпна, а то се свлече на земята, държейки се за слабините.

— Копеле — изскимтя то и докато се опитваше да се изправи отново на крака, мяташе изпълнени с омраза погледи към Анджелини.

Докато нападателите се опитваха да се изправят, Фалко безцеремонно бутна Лий пред вратата на магазина. Тя остана там като хипнотизирана, без да помръдва, докато двете момчета не изчезнаха в мрака.

— Ние… ние… трябва да се обадим в полицията — заекна тя най-накрая.

Анджелини се намръщи, издърпа престилката през главата си и попита:

— Защо?

— За… защото може да успеем да им съставим портрети. Ако се опитаме и двамата, сигурно ще успеем да ги идентифицираме.

— Всички боклуци ми изглеждат еднакво — заяви той и сви рамене. — Не ги различавам.

Отказът я жегна и Лий уплашено се наведе напред, загледана към своя вход.

— Не ги виждам. Сигурно са избягали надалеч — рече и притеснено погледна към Фалко, опитвайки се да скрие страха си. — Благодаря ти, че ме спаси — каза и понеже той не отговори, излезе от входа на бакалията.

За нейно огромно облекчение той също пристъпи напред.

— Ще те изпратя. — Италианецът изчака да му отговори, ала обърка уплашеното й мълчание с отказ. — Може би предпочиташ да си отидеш сама — каза и се обърна да си върви.

Ужасена, Ли буквално го сграбчи за ръката и го издърпа след себе си.

— Не, чакай! Ще се радвам да ме изпратиш! Просто не исках дати причинявам още неприятности, Фалко.

Фалко изглеждаше удивен от жеста й или от думите й.

— Не си ми причинила неприятности.

— Само дето едва не те убиха заради мен.

— Дори нямаше подобна опасност да ми се случи това с тия…

Окуражена от разговора, Лий отново предложи:

— Наистина трябва да се обадим в полицията.

— Обади се, но не ме замесвай. Няма да си губя времето с ченгетата.

— Как очакваш полицията да ни защитава, ако гражданите не съдействат? Дълг е на всеки да…

Фалко й хвърли такъв пренебрежителен поглед, че тя потъна в земята от срам.

— Ти откъде падаш?

— От Охайо съм — отвърна още по-засрамена.

— А, това обяснява всичко — подхвърли той и за втори път й се стори, че долавя удивление в гласа му.

Фалко Анджелини я изпрати, изкачи стъпалата до апартамента й и я остави пред вратата.

Случилото се сложи край на самотните вечерни посещения на Лий в „Анджелини Маркет“, но тя продължи да пазарува от Сикалията през деня. При следващото си отиване до магазина тя разказа на майка му за приключението с Фалко, но вместо да се гордее с постъпката на сина си, италианката тъжно рече:

— Още от дете той надушва неприятностите и те него.

Объркана, Лий се огледа за спасителя си и го забеляза да подрежда кутии в склада.

— Исках да ти благодаря както трябва — заяви, заставайки зад гърба му. Стреснат, той рязко се обърна, после я погледна и сбърчи черните си вежди.

— За какво? — попита.

Сега й се струваше още по-затворен, по-плашещ и по-висок отпреди, ала Лий бе твърдо решена да не отстъпва. Бивш затворник или не, Фалко я беше спасил, а после я бе изпратил до дома й, за да се увери, че е в безопасност. Това беше проява на кавалерство и тя изрече:

— Задето беше толкова галантен с мен.

— Галантен ли? — иронично попита той. — За такъв ли ме мислиш?

Въпреки твърдото си решение да не се плаши и да отстоява позицията си, преди да изрече следващите си думи, тя леко отстъпи.

— Точно така.

— Ама ти кога изпълзя от бебешката кошарка? Вчера ли?

Разстроена, Лий вдигна ръка, за да възпре следващите му думи.

— Вече реших. Не се опитвай да ме спираш, защото не можеш. Ето… — рече и му подаде малка кутийка, опакована като подарък. — Това е за теб.

Фалко погледна кутийката, сякаш бе отрова за мишки, и не посегна да я вземе.

— Какво е това?

— За спомен. Отвори я по-късно и сам ще видиш.

Остави подаръка си на най-долното стъпало на старата дървена стълба. Тогава зърна някакви учебници, захвърлени там.

— Твои ли са? Какво учиш?

— Право — саркастично отвърна той.

Лий се засмя. Смехът й бързо секна при мисълта, че той ще разбере, че тя знае къде всъщност е бил. За съжаление той наистина се досети.

— Ако си свършила с благотворителността — рече рязко, — имам работа.

— Не исках… — отвърна тя, излизайки заднишком от склада. — Извинявай, че се натрапих. Сега ще…

— Ще си отидеш — довърши думите й той.

Лий така и не разбра дали Фалко бе отворил подаръка й, но нещо й подсказваше, че ако го бе направил, то със сигурност не беше харесал малкия оловен рицар в броня, който бе купила от един антиквариат. Фалко вече никога не я заговори, но поне й кимваше отсечено, когато я зърнеше. Ако тя го заговореше, той отговаряше кратко.

Няколко седмици, след като Фалко прогони нападателите й, двамата с Логан отидоха да си купят нещо за хапване. Лий представи на госпожа Анджелини и на Фалко приятеля си. След това италианката винаги питаше как е „младият й мъж“. Фалко никога не се обърна по-приятелски към Логан, скоро след това изчезна. Госпожа Анджелини каза, че пак се е върнал в училище.

Лий лежеше в болничното легло и мислеше за онази далечна нощ, когато я нападнаха, защото до този момент това бе най-страшното преживяване в живота й. Докато не изчезна Логан. Също като тогава тя се чувстваше ужасно безпомощна, чувстваше, че е трябвало да бъде по-подготвена, за да спаси себе си и Логан.