Някой бди над теб

Четирийсет и шеста глава

Ресторант „Анджелини“ бе изненадващо приветливо място с фрески по стените, изобразяващи сцени от провинциалния живот в Тоскана. Покривките и салфетките бяха от фин лен, италианският порцелан бе красив и скъп, а старинни свещници и вази със свежи букети цветя красяха масите. Дървени решетки с увивни растения, пълзящи по тях, създаваха уют и интимна атмосфера.

Явно ресторантът процъфтяваше, защото клиентите се редяха на опашка пред бюрото на оберкелнера. Майкъл подаде палтата им на един сервитьор и постави ръка на кръста на Лий, подканвайки я да отидат на масата си.

Почти в дъното на ресторанта имаше три празни маси, подредени край изпъстрената с фрески стена.

— Чудесно е — каза му тя, докато се настаняваха на средната масичка. Докато Майкъл оправяше салфетката си, Лий забеляза картината върху блюдото пред себе си. — В Северна Италия, почти под билото на планината, има едно селце, в което произвеждат такива съдове — рече тя и си спомни, че двамата с Логан бяха посещавали мястото. Бяха останали в Италия цели две седмици. Логан бързо бе загубил интерес към всичко, дори към архитектурата на средновековната църква в центъра на площада. Той не обичаше да пътува, защото бизнесът му изоставаше. — Била съм там — добави Лий.

— И аз.

— Така ли? Колко остана в Италия?

— Последния път — един месец — обясни той и млъкна, когато млад мъж дойде да им напълни чашите с леденостудена вода. — Обединих бизнеса с удоволствието, имах малко работа във Франция.

На нея не й бе трудно да си го представи като пътешественик, обиколил света. Облегнат спокойно назад, с тристадоларов часовник, подаващ се изпод ръкава му, Майкъл бе олицетворение на успеха, силата и богатството.

Лий понечи да го разпита за пътуванията му, ала вниманието й бе привлечено от вълнението в гласовете на хората, седнали на масата срещу тяхната. Явно току-що ги бяха разпознали и сега говореха за статията в „Дейли Нюз“. Доброто й настроение започна да се изпарява.

— Познаха ни — рече тя, въпреки че Майкъл също чуваше какво си говорят непознатите.

— Неизбежно бе — отвърна той и повдигна рамене, сякаш съседите им по маса бяха просто прашинки по пода.

— Отношението му удиви Лий. Тя бе актриса и можеше да се преструва, но Майкъл не се преструваше на безразличен. Той остана безразличен. Подчиняваше се само на себе си — сам бе господар на съдбата си.

Сервитьорът им, весел мъж на около шейсет години, се помни до масата с бутилка червено вино, ръкува се с Майкъл и бе представен на Лий като Франк Мориси.

— Казах на Мария, че сте тук — каза Франк на Майкъл. — Тя е в кухнята и се препира с майстор — готвача. — Натисна тирбушона към тапата и чевръсто започна да го върти, докато гордо обясняваше на Лий: — Познавах Хоук още преди да се научи да държи вилица. Всъщност присъствах, когато изпи първата си чаша вино. — Той погледна Майкъл и докато издърпваше тапата се засмя и каза: — Спомняш ли си на колко беше, когато ви виках с Били да пиете от бутилка вино?

— Не, май че не.

— На колко бяха? — попита нетърпеливо Лий и зърна обидения поглед на Валенте.

— Не знам точно — отвърна възрастният сервитьор с усмивка, — но ходеха прави под масата.

Тя се засмя, припомняйки си колко е приятно да си весел.

— Лий — раздразнено каза Майкъл, — моля те, не го насърчавай.

Въпреки това тя погледна с надежда Франк и повдигна вежди. Веселият сервитьор нямаше нужда от повече насърчения.

— Освен това присъствах, когато Хоук и Били решиха да вземат колата на чичото на Били и да направят едно кръгче — рече той и наля вино в чашата на Майкъл, за да го опита. — Били взе ключовете и Хоук се настани зад волана, беше едва на пет годинки и трябваше да стои прав, за да вижда.

— Какво стана? — попита Лий, поглеждайки ту Майкъл, ту Франк.

— Включих двигателя — сухо рече Майкъл. — А Били включи сирената.

— Опитвали сте се да задигнете полицейска кола! — засмя се тя.

— Нямаше да я задигнем, щяхме да я вземем назаем.

— Аха — прекъсна го Франк, — ама няколко години след това…

— Няколко години след това я откраднахме — довърши Валенте с раздразнение.

Лий закри с длани лице и се засмя с глас, поглеждайки през пръсти мъжа срещу себе си:

— Божичко…

В същия миг един човек от съседната маса с преднамерено висок глас отбеляза, че „тя е прекалено весела вдовица“. Лий стреснато отпусна ръце и стана сериозна.

— Аз лично ще ви обслужвам тази вечер, както ме помоли — рече Франк. — Ще кажа на леля ти, че вече сте се настанили. — Той понечи да си тръгне, ала Майкъл го спря и му прошепна нещо. Сервитьорът кимна мрачно.

След като той се отдалечи, Лий погледна Майкъл и го попита:

— В тези истории „Били“ е племенникът на Труманти, нали?

— Да.

— Франк не знае ли как е умряло момчето?

— Знае.

— Не разбирам защо тогава говори за Бил, след като е наясно с чувствата ти?

— Тъкмо заради това — отвърна Валенте, нетърпелив да смени темата, преди настроението й съвсем да се е развалило. — Това е неговият начин да покаже, че не вярва във вината ми за случилото се и че смята всичко за нещастен случай. С други думи, Франк приема всичко скрито като знак за вина, а ако той мълчеше, това щеше да означава, че вярва във вината ми.

— Има смисъл… — започна тя, но забеляза двама сервитьори да носят нещо и се разсея. Мъжете поставиха дървена решетка, покрита с бръшлян, точно пред масата, от която онзи мъж бе направил коментарите си преди минутка. Решетката и гъстите листа на растението напълно закриха гледката на хората към Лий и Майкъл и един мъж се оплака, че не може да мръдне стола си.

— Така по-добре ли е? — попита Майкъл и леко се премести.

Лий се загледа в мъжете, които бяха поставили плътната бръшлянова завеса, без да обръщат внимание на недоволството на клиентите, които си плащаха да посетят изискания им ресторант. Едва сега осъзна защо съседните две маси са празни, въпреки че във фоайето чакаха да бъдат настанени поне петдесетина души. Лий не се съмняваше, че Майкъл е осигурил капитала за ресторанта. Домъчня й, защото знаеше, че ако Логан бе изпаднал в подобна ситуация, въпреки че щеше да се чувства неудобно заради нея самата, никога нямаше да направи нещо, което да се отрази зле на бизнеса, обиждайки клиентите. Погледна пазителя си с нежност и благодарност, които не желаеше да крие.

— Благодаря ти!

Майкъл се вгледа в красивите й очи и отново се удиви, че времето и успехът не я бяха променили. Лий можеше да се движи сред глутниците журналисти с финеса и грацията на кралица, ала когато се беше пошегувал с нея в магазина, тя бе скрила лице в палтото му. Сега седеше срещу него, облечена в официална черна рокля и носеше скъпа златна огърлица на шията, ала за него Лий изглеждаше все така изкусителна, както когато бе с дънки и събираше разпилелите се по пода портокали. Той се усмихна на спомена и отвърна:

— Няма нужда да ми благодариш.

Лий долови непознатата нотка в тона му, ала вместо да се досети за чувствата му, поде:

— Мога да си обясня защо не те познах на рождения си ден, но не разбирам как не познах гласа ти. Когато заговори, трябваше да се досетя кой си. Имаш много интересен глас.

— Какъв точно?

Тя потърси точните думи, с които да го опише, без Майкъл да остане с погрешно впечатление.

— Много красив. Много… секси. Много, много дълбок.

Майкъл се облегна на стола си и галейки бавно столчето и чашата с вино, плъзна поглед по извивката на шията и по заоблените гърди на жената срещу себе си.

След около два часа Лий отново отказа десерта, който госпожа Анджелини се опитваше да я накара да изяде.

— Не мога да погълна нищо повече. Наистина — призна си тя: Вечерята се бе оказала превъзходна благодарение на Майкъл. Той не се бе опитал да я накара да забрави проблемите си, ала бе направил така, че да се чувства в пълна безопасност сякаш нищо не би могло да я нарани, защото той не би го позволил. Лий го знаеше, въпреки че не желаеше да се замисля върху причините за държанието му.

Госпожа Анджелини се приведе и силно я прегърна:

— Толкова се радвам, че те виждам усмихната. Майкъл знае как да те направи щастлива, ти също знаеш как да го направиш щастлив. Животът е прекрасен.

Докато вечеряха, възрастната жена непрестанно се въртеше около тях, сякаш не можеше да им се нарадва. Накрая тя се поколеба, но каза:

— Преди много, много време, когато Майкъл отиде да гледа онази пиеса, в която ти играеше, му казах, че трябва да признае чувствата си.

Лий се чувстваше приятно отпусната от първокласното вино, уютната обстановка и хубавата вечеря, затова само попита:

— Коя пиеса си гледал?

— „Плеяда“.

Ужасена, тя избухна в смях и като поглеждаше ту веселото лице на старицата, ту невъзмутимото изражение на Майкъл, рече:

— Въобще няма да го питам как се е почувствал, защото беше ужасно. Това бе първата ми изява като професионална актриса.

— Пиесата беше ужасна, не ти — спокойно рече Майкъл.

Лий едва сега осъзна кога участва в тази постановка и объркано промърмори:

— Ама това бе преди години, ти още работеше в магазина. Не знаех, че обичаш театъра. Никога не ми каза. Естествено — добави тя с обвинителна усмивка, — ти не си ми казвал и че не го харесваш. Всъщност ти май въобще не ми говореше тогава.

Един от сервитьорите направи знак на госпожа Анджелини и тя рече:

— Налага се да ви оставя. Трябва да се отбиеш в магазина, преди да си отидете — каза тя на актрисата.

— Вече бяхме там. Трябваше да си купя круши — отвърна Лий и добави: — Всъщност има само още едно място в Ню Йорк, където продават хубави круши като вашите, но там са много скъпи.

— „Дийн и Делука“ ли? — попита старата жена.

— Точно така…

— Точно оттам взимахме крушите ти.

— Как така?

— Всяка седмица Майкъл отиваше там, за да ти купи круши. — Госпожа Анджелини поклати глава. — Ходеше на училище и нямаше никакви пари… Обаче искаше ти да можеш да си купиш най-хубавите круши. За теб само най-доброто бе подходящо.

Лий погледна към Майкъл, който изглеждаше изненадан. Тя отново се обърна към старицата и си взе довиждане с нея, проследявайки я как се отдалечава.

Когато пак погледна Майкъл, той вече бе приковал поглед в нея и бавно въртеше високата винена чаша в кръг.

— Ходил си в „Дийн и Делука“, за да ми купуваш круши?

Той кимна едва забележимо, а погледът му не се отместваше от лицето й.

Лий не можеше да повярва. Той бе купувал плодовете за нея и бе отишъл да гледа пиесата. Спомняше си първата им среща в магазина и с какво е била облечена тя. Беше я спасил от нападателите на улицата, а за да се види какво става извън магазина, трябваше да е застанал на вратата. Значи я бе гледал. Или пък бе бдял над нея? Винаги се бе учудвала на късмета си онази нощ. Сега Майкъл отново й се притичваше на помощ в най-страшния и самотен момент от живота й.

Сърцето й подскочи, когато най-сетне се досети за единственото обяснение. Реши да спести неудобството и на двама им, като се преструва на объркана. В края на краищата нали бе актриса.

— Не разбирам — рече.

— Мисля, че разбираш.

— Не, не съм сигурна…

Той остави салфетката си на масата и заяви:

— Трябва да тръгваме. Готова ли си?

— Майкъл, моля те! — удивена, засрамена и объркана, настоя тя. — Нали не искаш да ми кажеш, че… си бил влюбен в мен?

Той само повдигна многозначително вежди.

Лий не можеше да повярва, че това е възможно. Загледа се във фреската зад гърба на Майкъл и се зачуди как съпругът й бе успял да я третира като любовниците си, а мъжът, с когото бе в момента…

— Не ти ли стигат лъжите в този живот? — тихо я попита той.

Лий кимна леко. Не смееше да погледне Майкъл в очите.

— Няма смисъл да спорим за нещо, което вече знаеш, че е истина.

Тя поклати глава:

— Да, така е.

— От друга страна — рече той с усмивка, — това бе преди много време.

Младата жена се засрами, че е направила от мухата слон.

— Да, прав си. — Пое дълбоко въздух и отметна косата от челото си. Усмихна се и Майкъл затаи дъх. Изпитваше непреодолимо желание да я целуне. — Благодаря ти, че пожела да бъдем честни докрай. Благодаря ти и за вечерята. Беше прекрасна и незабравима вечер.

Майкъл взе решение:

— Вечерта още не е завършила.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, докато ставаше от стола си.

— Искам да видиш дома ми. Сърцето заби лудо в гърдите й.