Някой бди над теб

Петдесет и осма глава

Когато шофьорът спря пред участъка и отвори вратата на Сам, Шрадер и Уомак тъкмо слизаха по стъпалата пред сградата. Тя обви ръце около себе си, опитвайки да се стопли, пренебрегна насмешливите им погледи и изтича покрай тях.

— Вместо това трябваше да накараш Валенте да ти купи кожено палто — подхвърли Стив, докато двамата с Шрадер вървяха подир нея обратно към участъка.

— Изкопчи ли нещо от Валенте? — попита Шрадер.

Тя кимна и махна към асансьорите:

— Нека да се качим горе, там е по-топло, пък и не ми се разказва цялата история два пъти.

— Маккорд не е тук. Имаше някакви срещи — каза й Шрадер.

— Какви срещи? — попита Сам и не успя да скрие разочарованието си.

— Не знам, но графикът му е на бюрото. Лейтенантът ти остави бележка. Та какво изкопчи от Валенте?

Сам им разказа каквото е научила, но новата информация някак изгуби тежестта си в претъпканото шумно фоайе. Реакцията на Шрадер бе разбираема:

— Не знам какво да мисля. Може би е платил на някого, за да свърши мръсната работа. — Сетне изведнъж погледна часовника си и добави: — С Уомак отиваме да проверим Соломон и приятеля му. До утре.

Ядосана, че ще трябва да чака Маккорд, Сам изтича по стълбите до третия етаж и отиде до бюрото си в полицейската зала. Явно лейтенантът бе толкова разстроен от зле проведения разговор с Валенте, че не я бе изчакал да се върне и да му разкаже какво е научила. Направо не й се вярваше, че вече е излязъл. От друга страна, той винаги спазваше уговорките си и очакваше от останалите да правят същото.

До телефона й беше оставена бележка. Сам позна почерка на Маккорд. Мак имаше нетипично четлив за мъж почерк, помисли си тя, а веднага след това си припомни и онова, което й бе казал сутринта на път към стаята за разпити. Беше забравила, че той я беше ревнувал от Валенте и че на нея й беше станало неприятно. Сега обаче си спомни с всички подробности случката, спомни си усмивката, с която той й беше казал: „Май че току-що преживяхме първата си любовна свада.“

Сърцето й заби по-силно при спомена за думите на Мичъл, затова решително прогони натрапчивата мисъл. Нямаше намерение да стига дотам в отношенията си с Мичъл Маккорд, не и толкова далеч.

Успокои се и взе бележката му.

За пръв път се бе подписал с прякора си и Саманта Литълтън мигновено се разтопи от този факт. Доколкото знаеше, много малко хора си бяха спечелили привилегията да го наричат Мак. Така го наричаше кметът, доктор Нилс — шефът на съдебните медици, а веднъж и сестра му, когато се бе свързала със Сам, за да му предаде нещо. Всички останали се обръщаха към него с „лейтенант“.

Сам не бе нито негова роднина, нито дългогодишна приятелка, камо ли политически лидер. Ако й позволяваше да използва прякора му, значи предполагаше, че тя може да се държи фамилиарно с него, а Сам не можеше. В този миг дори не можеше да реши дали така й показваше, че й позволява по-голяма близост. Или… дали не й казваше, че трябва да стане по-близка с него. Или пък… вече беше?

Тя поклати глава, мъчейки се да прогони тези мисли, и тръгна към кабинета му. Този мъж щеше да я побърка. Държеше се така, сякаш имаха връзка, след което я принуждаваше да се държи все едно наистина имаха връзка. Сутринта я беше погледнал леко раздразнен с присвити очи, защото беше ревнувал. Маккорд обаче нямаше правото да я ревнува, а Сам нямаше причина да се натъжава и да съжалява, че го е накарала да изпита такова неприятно чувство.

Проблемът според нея беше, че Маккорд бе измамно спокоен и равнодушен, а в същото време решителен и упорит, и че тя никога не знаеше по какви несигурни пътища ще я поведе. Осъзнаваше го едва след като се случеше.

В отношенията си с Маккорд Сам често имаше чувството, че върви рамо до рамо с него по тясна пътечка в гората, усещайки някаква невидима опасност, а докато извръщаше глава, за да се порадва на ароматните горски цветя… и на широките му рамене и тесен ханш… изведнъж пропадаше в ужасна пропаст.

Саманта влезе в кабинета на Мичъл Маккорд, отиде до бюрото му и заразглежда графика му за деня.

До обяд беше зает с работата в участъка, с телефонни разговори и със срещите, които провеждаше със Саманта, Уомак и Шрадер.

Следобед имаше многобройни срещи, разговори със свидетели и всякаква подготвителна работа за следващия ден. Маккорд се оправяше с административните проблеми по телефона, но почти всичко останало обичаше да върши, като се срещаше очи в очи с хората. Всичко това изискваше упорита и дълга подготовка.

Предишния ден й бе споменал, че възнамерявала разговаря с всеки служител на реда, който някога се бе срещал с Валенте или бе работил по негов случай. Сам бавно прокара пръст по списъка със срещите му за деня и се увери, че Мичъл вече е започнал с разговорите. След името на Дуейн Крейц, полицая, арестувал Валенте за убийство, Маккорд бе изписал много имена на полицаи и часове за срещи.

Двамата с него бяха изключително любопитни по отношение на убийството, което бе извършил Валенте. Причината бе, че това бе единственото престъпление на Валенте, когато той бе проявил насилие, а също така бе единственото съдебно дело, в което обвиненията срещу него бяха потвърдени. Сам разгледа целия списък със срещи за деня и разочаровано осъзна, че няма начин Маккорд да свърши преди пет и половина.

Недоволна, тя седна на стола му зад бюрото, отвори средното чекмедже и извади папката за Валенте. Записа някои неща, ала когато върна документите в чекмеджето, настроението й се влоши още повече.

Изправи се и огледа чистия му и подреден кабинет, прокара пръсти по гладката повърхност на бюрото, върху което Маккорд водеше записките си. Преди се беше шегувала със склонността му към ред и чистота, ала истината бе, че харесваше неговата организираност.

Бе израснала с шест по-големи братя и не можеше да мине през хола, без към нея да полети някоя възглавница, в повечето случаи няколко възглавници.

Братята й се бяха надпреварвали да установят кой от тях е най-отвратителен. Когато родителите им не си бяха у дома за вечеря, шестимата си устройваха състезания по оригване. И… о, Боже… състезания по пърдене!

Братята й често изритваха мръсните си маратонки насред антрето и на света нямаше място, което да смърди по-лошо от преддверието в дома им. А чорапите им бяха направо невероятни. Докато седяха и гледаха телевизия заедно, от миризмата от чорапите им й се гадеше. Оплака се от всичко това само веднъж, когато бе на осем години. На следващата сутрин се събуди и по възглавницата й бяха разпилени мръсни мъжки чорапи.

Бързо се научи да се преструва, че не забелязва някои неща, защото щом братята й разберяха, че нещо я дразни, нарочно го правеха.

Когато бе съвсем малка, те се отнасяха към нея като към говореща кукла. Често играеха бейзбол на поляната до дома им и тогава оставяха мъничката Саманта в края, за да се ориентират по нея къде се намира краят на игралното поле. Често, когато Брейн и Том се упражняваха да играят футбол, те просто я поставяха на мястото на вратаря и безмилостно запращаха топката по нея.

Братята й бяха готови да убият всекиго, който посмееше да я нарани, ала в същото време обичаха да я дразнят, да се заяждат с нея. Баща им смяташе, че момчета, които са талантливи спортисти, могат да бъдат мръсни и непослушни, ала човек не можеше да очаква нищо друго от мъж, чиито деца го наричаха „тренер“ вместо „татко“. Домашните помощници на семейството никога не се задържаха повече от година в дома им.

Майка им често се сърдеше на баща им за всичко, което позволяваше на момчетата, но понеже бе малцинство, никой не й обръщаше внимание, пък и тя обожаваше съпруга си, както и всичките си деца.

Спретнатостта на Мичъл й допадаше, осъзна Сам, когато на излизане от кабинета му хвърли последен поглед към бюрото му. Истината бе, че всичко у Мичъл Маккорд й допадаше. Дори прякорът му звучеше някак звънливо.

Когато се върна на бюрото си, Саманта осъзна, че е гладна и неспокойна и че има нужда да се поразходи. Работното време на полицаите обикновено започваше в осем сутринта и свършваше в четири следобед, но тримата с Шрадер и Уомак бяха оставали до късно вечер, а понякога идваха и през почивните дни. Сам вече знаеше, че и тази вечер ще работи до късно, след като Маккорд щеше да се върне едва към пет и половина. Беше си заслужила правото да си вземе няколко часа почивка.

Взе чантата си, облече се и реши да отиде в „Бергдорф“, където имаше разпродажба.

Погледна мобилния си телефон, за да се увери, че е включен, и го пъхна в чантата си. Маккорд беше предвидим, особено що се отнасяше до спазването на срещите, затова тя не се притесняваше, че той ще се върне в участъка преди пет и половина.

В три часа Саманта Литълтън тъкмо отиваше към една от пробните, за да облече красива къса рокля с цвят на боровинки, когато мобилният й телефон иззвъня. Тя извади телефона от чантичката си и с изненада видя служебния номер на Мак. Още повече се изненада, когато от слушалката прозвуча гневният му глас:

— Къде, по дяволите, се губиш?

— Реших да си почина няколко часа. Намирам се в центъра на Петдесет и седма улица и Пето Авеню.

— Е, почивката ти току-що свърши. Идвай тук.

— Какво е станало? — попита Сам и пъхна хубавата рокличка в ръцете на стреснатата продавачка, която случайно минаваше покрай нея.

— Ще ти кажа, когато дойдеш. Къде е онзи списък с обвинения срещу Валенте, който направи тази сутрин?

— На бюрото ми е. — Тя вече подтичваше навън. — След малко пристигам.