Някой бди над теб

Четвърта глава

Лий бързо си запроправя път към Сибил Хейуд.

— Сибил, направи ми една услуга — помоли тя, дръпвайки астроложката настрани. — Изправена съм пред странен социален проблем…

— Дори представа си нямаш — разбиращо се усмихна Сибил. — Девите са доста трудни хора, особено когато Марс и Плутон са…

— Не, не. Проблемът ми не е астрологически. Имам нужда от някого, който може да се справи с един човек…

— Който по случайност е дева… — прекъсна я тя.

Лий обожаваше Сибил, но точно в този момент страстта на приятелката й към астрологията направо я побъркваше.

— Сибил, моля те. Не знам каква коя зодия е той. Би ли ме отървала от него, можете да си побъбрите няколко минути, може да…

— Валенте е дева — търпеливо обясни Сибил.

Лий примигна насреща й.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото когато Сенатът го разследваше миналия септември, Валенте трябваше да каже трите си имена и рождената си дата. В „Таймс“ писаха за показанията му и репортерът беше отбелязал, че го разпитват на четирийсет и третия му рожден ден. Значи е дева.

— Не, исках да кажа откъде знаеш, че Валенте е странният ми социален проблем?

— А, това ли! — засмя се приятелката й и многозначително огледа гостите около тях. — Той определено не се вписва в тази тълпа от политици, банкери и бизнес акули. В дома ти няма друг престъпник, с когото да си говори… Всъщност тук сигурно има доста престъпници, но никой още не ги е разкрил, за да ги прати зад решетките, както стана с него.

— Може би си права. Ще му се представя. Би ли му донесла питие след няколко минути, за да мога да се измъкна възпитано?

Сибил се ухили:

— Искаш да си говоря с необщителен привлекателен мъж с тъмно минало, мъгливо настояще и с петнайсет милиарда мръсни пари в банковата си сметка? Така ли?

— Горе-долу.

— И какво да му донеса за пиене? Кръв ли?

— Гленливит — каза Лий и я прегърна. — Без лед, без вода, без кръв.

Приятелката й се отправи към един от баровете, а тя примирено залепи любезна усмивка на лицето си и тръгна към Валенте. Докато се приближаваше към него, той я наблюдаваше с леко любопитство, но изражението му бе така недружелюбно, че тя се запита дали наистина й е почитател и дали въобще иска да се запознае с нея. Когато стигна до него, забеляза, че е поне метър и деветдесет. Беше широкоплещест, с гъста черна коса и пронизващи кехлибарени очи.

— Господин Валенте?

— Да.

— Аз съм Лий Манинг.

Той едва се усмихна. Странна, замислена усмивка, която не докосна очите му. Пое ръката й и я стисна малко по-силно и по-дълго, отколкото беше прието.

— Как сте, госпожо Манинг? — попита я той с дълбок баритон и добре овладян тон — нещо, което не бе очаквала.

Тя също стисна ръката му малко по-силно и той я пусна, но не отдели очи от нейните.

— Много ми хареса представлението тази вечер.

— Изненадана съм, че сте били на представлението — каза Лий, без да се замисля. От онова, което знаеше за него, не й изглеждаше човек, който ще хареса тази пиеса.

— Сигурно си мислите, че бих предпочел да обера магазин за алкохол, вместо да отида на театър?

Тя се почувства неудобно и това не й хареса:

— Това, което исках да кажа, е, че беше много трудно човек да се сдобие с билети за премиерата.

Усмивката му внезапно озари очите му и той отвърна:

— Не това искахте да кажете, но е много мило от ваша страна.

Лий се видя в чудо и подхвана първата тема, която й се стори подходяща:

— Разбрах, че със съпруга ми смятате да работите по общ бизнес проект.

— И вие, разбира се, не одобрявате — сухо я пресече той.

— Защо мислите така?

— Наблюдавах ви преди няколко минути, когато Логан ви каза, че съм тук и защо съм тук.

Въпреки тъмното си минало Валенте бе гост в дома й и тя се засрами, че е позволила неприязънта й да стане очевидна. Реши да действа според поговорката, че най-добрата защита е нападението.

— Вие сте мой гост, господин Валенте. А аз съм актриса. Ако съм имала нещо против вас или който и да е гост, никога нямаше да разберете, защото никога нямаше да ми проличи — твърдо, но учтиво заяви.

— Много сте убедителна.

— Да, а вие не бяхте прав.

— Това означава ли, че одобрявате съвместната ни работа със съпруга ви?

— Не съм казала това.

За нейна изненада Валенте се засмя. Този път усмивката му бе чаровна, а очите му заискриха под гъстите мигли. Друг на нейно място нямаше да забележи това, но професията й бе свързана с промяната в мимиката и изражението и затова опасните пламъчета, които изкусителната му усмивка запали в очите му, не й убягнаха. Това бе страшната, измамна усмивка на жесток хищник, хищник, който иска надмощието му да бъде усетено, който иска да я съблазни с него. Вместо това обаче Лий беше отвратена. Отвърна поглед от мъжа и посочи картината на стената, която, ако зависеше от Логан, нямаше да бъде окачена дори в килера им.

— Забелязах, че разглеждате картината.

— Всъщност се възхищавах на рамката.

— От началото на седемнайсети век е. Преди е била в кабинета на дядото на Логан.

— Не може да говорите за тази картина — иронично рече Валенте.

— Говорех за рамката. Картината всъщност е рисувана от бабата на Логан.

— Можехте да ми спестите тази информация.

Той беше прав, но в този момент се появи Сибил и я спаси от неловката ситуация.

— Искам да те запозная с някого — рече тя на приятелката си малко по-нетърпеливо от приетото и ги представи един на друг. — Сибил е известен астролог — добави и се ядоса на присмехулния поглед на Валенте.

Без да се смущава от реакцията му, Сибил му подаде питието с усмивка.

— Приятно ми е — рече.

— Така ли, и защо?

— Още не съм сигурна. Питието е за вас. Скоч. Без лед. Без вода. Нали това пиете?

Той я изгледа подозрително и с нежелание прие напитката.

— Може би искате да повярвам, че знаете какво пия, защото сте астролог?

— Щяхте ли да ми повярвате, ако ви кажа, че е истина?

— Не.

— Тогава нека си призная — знам какво пиете, защото домакинята ни ми каза и ме помоли да ви го донеса.

Студенината в погледа му изчезна, когато се обърна към Лий:

— Много мило от ваша страна.

— Благодаря — отвърна тя и се озърна.

Нямаше търпение да се махне.

Сибил отново я спаси:

— Логан ме помоли да ти предам да отидеш при тях и да разрешиш някакъв спор относно пиесата.

— Значи няма да е лошо да видя какво става. — Лий се усмихна на приятелката си и вместо да се ръкува с Валенте, кимна учтиво. — Радвам се, че се запознахме — изрече и когато си тръгна, чу как приятелката й му казва:

— Да седнем някъде, господин Валенте. Можете да ми разкажете за себе си. Или ако предпочитате, аз мога да ви разкажа за вас самия.

Последните гости си тръгнаха едва след четири сутринта. Лий угаси лампите и двамата с Логан се отправиха към спалнята си.

Той плъзна ръка около талията й и попита закачливо:

— Как се чувстваш сега, когато те наричат най-талантливата актриса, красила сцената на Бродуей?

— Чудесно. — Беше превъзбудена през цялата нощ, но щом зърна огромното легло с балдахин и мекия дюшек, силите като че ли я напуснаха. Още преди да съблече вечерната си рокля, се запрозява, а когато Логан излезе от банята, вече заспиваше.

Той се настани до нея и я целуна по бузата, ала Лий успя само да се усмихне.

— Така ли ми благодариш за рубинения медальон? — шеговито прошепна той.

Тя се притиснало него и измърмори:

— Аха.

Съпругът й се засмя:

— Предполагам, че ще трябва да изчакам да ми поднесеш благодарностите си, когато отидем в планината.

На Лий й се стори, че са минали едва пет минути, когато Логан я събуди, напълно готов и нетърпелив да тръгне за хижата.

Това беше в неделя сутринта. Сега бе вторник вечерта.

Логан се беше загубил някъде в снега… и вероятно се молеше Лий да направи нещо и да го спаси.