Някой бди над теб

Петнайсета глава

Една след друга полицейските коли, напускащи мястото на катастрофата, бързо ги задминаваха с включени лампи и сирени. Лий се приведе леко напред и ядосано попита полицая:

— Детектив Шрадер ли ви заповяда да се движите толкова бавно, или вие просто искате пътуването да е колкото се може по-неприятно?

— Такива са заповедите на детектива, госпожо — отвърна й Харуел, ала Лий зърна самодоволната му усмивка в огледалото и осъзна, че той се забавлява с гнева й и че така й отмъщава, задето бе взела Валенте.

— Откъде — накъде ще издава такава заповед?

— Не мога да знам това.

— Ами помисли! — тросна му се Джо.

— Добре. Мисля, че детективът не знае на какво ще попадне и какво ще открие и иска първо да поогледа, преди роднините и цивилните да му попречат. — Докато говореше, Харуел даде мигач и добави: — Стигнахме.

На около километър и половина след отбивката той спря насред тесен планински път, претъпкан с паркирани полицейски коли. Хижата не се виждаше, ала сред дърветата се спускаше широка пъртина и изчезваше зад един хълм.

Харуел слезе от колата и нареди на пътниците си:

— Стойте тук! — Трябваше да вика заради сирената на приближаващата се линейка и над рева на хеликоптерите, кръжащи над главите им. — Ще ви уведомя, когато разбера какво са открили.

Пъртината, която полицаите бяха отъпкали, приличаше на тунел. Харуел внимателно се заспуска през хлъзгавия тунел и остави Джо, Валенте и Лий сами. Тримата стояха и наблюдаваха как десетки полицаи слизат зад хълма, но никой от тях така и не се върна с новини.

Лий броеше секундите и се молеше някой да дойде и да й каже поне нещичко, ала никой не се появяваше.

Валенте стоеше до нея и навъсено се взираше в пъртината. Изведнъж изруга тихо и погледна към младата жена.

— Много ли те болят ребрата? — попита той ненадейно.

— Какво?

— Ребрата ти. Ако те вдигна на ръце и те пренеса до долу, можеш ли изтърпиш болката?

— Да — възкликна тя. — Но не мисля, че трябва…

Преди да довърши, Майкъл я вдигна на ръце и се обърна към Джо, кимайки към ледения тунел:

— Ти върви напред, аз ще те следвам. Ако се подхлъзна, гледай да ни хванеш.

Планът проработи и след минути Лий зърна мястото. Селската каменна къщичка се намираше в края на разчистена алея за коли, точно както Логан й я бе описал. На около четирийсет и пет метра от хижата склонът изведнъж се превръщаше в малка пропаст. Цяла орда полицаи бавно си проправяха път през дърветата.

На прага на постройката стоеше униформен мъж и се взираше навътре. Когато Лий и Валенте изникнаха зад гърба му, той подскочи от изненада.

— Не можете да влизате — предупреди ги. — Така нареди детектив Шрадер.

— Аз съм госпожа Манинг — обясни тя. — Искам да знам дали съпругът ми е вътре.

Понечи да избута полицая и да влезе, но в същия миг на вратата се появи Литълтън и меко й каза:

— Там няма никого, госпожо Манинг. Съжалявам. Тъкмо щях да се качвам горе, за да ви уведомя лично, трябваше само да довършим огледа.

Лий се олюля и се облегна на касата на вратата.

— Сигурно това не е мястото…

— Не мисля така. Вътре има някои неща, които вероятно принадлежат на мъжа ви. Може би ще ги разгледате и щети идентифицирате? — Като отстъпи, за да може Лий да влезе, Саманта се обърна към Валенте и учтиво му каза: — Вие ще трябва да изчакате тук, сър.

И пустата хижа беше студено като във фризер, сковаващият костите студ и непрогледният мрак господстваха в малкия хол. Влагата се просмукваше в каменните подове и стени, а единствената светлина плахо се прокрадваше през малък прозорец вдясно. Лий примигна, опитвайки се да свикне с тъмнината.

Отляво имаше две врати, водещи съответно към кухнята и банята с тоалетна, а срещу нея се виждаше още една врата, зад която Лий реши, че води към спалнята. По-голямата част от срещуположната стена беше заета от камината, чиито камъни чернееха от натрупваните с десетилетия сажди. Пред нея Лий видя тъмен спален чувал, все още навит на руло и завързан. Втурна се към него и се приведе да го разгледа по-добре. Сетне погледна към Шрадер и Литълтън.

— Прилича на един от нашите!

— Убедена ли сте, че е ваш?

Според Лий всички спални чували си приличаха, пък и тя не бе виждала своя от години.

— Така мисля. Но не съм напълно уверена.

— Колко спали чували имате със съпруга си?

— Два. Еднакви са.

Оглеждайки се за нещо по-познато, тя се изправи и влезе в празната спалня, после надзърна и в банята, която също беше празна. Без да съзнава колко внимателно я наблюдават, Лий влезе и в кухнята. До отсрещната стена имаше старовремска порцеланова мивка на стоманени подпори, а под нея видя отворен хартиен плик. На земята бяха разпилени нещата, които Логан бе донесъл за престоя им. Буца заседна в гърлото й, когато видя любимите солени бисквити на съпруга си, отвореното сирене и неизядения сандвич. Освен минералната вода, която тя го бе накарала да донесе, Логан бе донесъл шампанско и шардоне. Защото бе искал да отпразнуват повода…

На перваза над мивката бяха подредени хартиени салфетки, тубичка с някакъв почистващ препарат, кибрит и препарат против насекоми. Чисто нова метла, все още с етикетче с цена, залепено на дръжката, стоеше подпряна на стената близо до задния изход.

Всичко това припомни на Лий за разговора й с Логан онази сутрин, преди той да тръгне за планината, а тя за театъра. Преди да влезе в кухнята, тя се бе вкопчила в надеждата, че това все пак не е хижата на съпруга й и че Логан е жив и здрав в някоя друга планинска къща. Двете винени чаши от френски кристал унищожиха и последната й надежда.

Лий се обърна към Литълтън и Шрадер и рече:

— Тези чаши са наши.

Сетне, подтиквана от внезапно обзела я паника да спаси Логан, изтича покрай детективите и се втурна в малката спалня. Посегна да отвори гардеробчето, когато Шрадер нареди:

— Не пипайте нищо, госпожо Манинг!

Лий дръпна ръка като опарена и плахо попита:

— Проверихте ли гардероба? Може би Логан е…

— Съпругът ви не е вътре — увери я Литълтън.

— Не, разбира се, че не е. Защо ще му е на Логан да се крие в гардероба? Очевидно е бил тук обаче и е… — Внезапно се досети за нещо и обнадеждена се извърна към полицаите: — Но колата му я няма. Може би е отишъл другаде…

Шрадер безмилостно унищожи и тази последна слаба надежда с думите:

— Съпругът ви е карал бял джип, нали? — Когато тя кимна, той сви рамене и делово обясни: — Е, щом застанах на прага и погледнах навън, единственото, което видях, бяха безбройните снежнобели могили. Един бял джип, покрит с няколко десетки сантиметра сняг, по нищо няма да се различава от хълмовете наоколо.

Това бе последно нещо, което Лий желаеше да чуе. Тя обгърна с ръце тялото си и се опита да овладее мъката си. Сетне отиде в дневната и застана до прозореца, загледана в полицаите, които претърсваха гористите хълмове. Те всъщност не търсеха Логан. Съпругът й го нямаше от шест дни. Те търсеха трупа му.

Лий се разтрепери неудържимо и се вкопчи в рамката на прозореца, за да не се свлече на земята.

— Беше толкова студено в нощта на бурята — прошепна тя. — Имал ли е дърва за огън? Надявам се, че не му е било студено…

— Има много дърва пред вратата на кухнята — успокои я Саманта.

Лий не се почувства по-добре. Току-що осъзна защо Шрадер не й даде да пипа нищо и все пак реши да попита:

— Защо не ми позволявате да докосвам нищо?

— Тъй като нямаме представа какво се е случило със съпруга ви, ще спазваме стандартната процедура…

Не Лий, а Валенте загуби контрол. Той избута полицая, който пазеше на прага, и нахлу в хола.

— Вие сте или садист, или пълен идиот! — изрече ядосано той и отиде до Лий, на която рече: — Чуй ме, този глупак не знае нищо за Логан, също като нас! Има надежда да е затрупан някъде и да очаква да го намерим. Или пък е ранен и не може да потърси сам помощ. Каквато и да е причината обаче, позволи ми да те отведа сега у дома. Остави полицията да свърши работата си тук.

За всеобща изненада Литълтън се съгласи с Валенте:

— Той е прав, госпожо Манинг. Най-добре ще е да се приберете. Налага се да претърсим голяма площ, ще ви се обадя в мига, в който имаме новини.

Лий я погледна, уплашена, че Валенте е ядосал полицаите до такава степен, че да не й съобщят каквото и да било.

— Обещавате ли да ми се обадите?

— Обещавам.

— Дори и ако нямате никакви новини?

— Дори тогава — потвърди Сам. — Ще ви позвъня довечера добави и заедно с Лий и Валенте излезе пред хижата. — Полицай Тиерни ще ви закара до хеликоптера ви, просто му кажете къде е той.

Щом те си заминаха, Саманта извика на застаналия наблизо мъж, който отупваше снега от краката и якето си.

— Вземи полицейски ленти и отцепи района оттам… — посочи му далечния край на алеята.

— Не искаш ли да преградя още от пътя?

— Не, това само ще привлече любопитни, но искам там денонощно да пази полицай, докато от отдела по гражданските дела не си свършат работата. Никой да не слиза без моето разрешение или на детектив Шрадер.

— Ясно — отговори той и тръгна да изпълни нареждането.

— Още нещо… — спря го Сам. — Попитай местните власти дали могат да ни заемат генератор. Тук ще ни трябва светлина и отопление.

— Нещо друго?

Сам му се усмихна ослепително.

— Понеже ме попита… две чаши горещо кафе ще ни дойдат добре.

— Ще видя какво мога да направя.

Шрадер разговаряше по телефона с Холанд и уреждаше в хижата незабавно да бъде изпратен екип криминалисти. Щом приключи разговора си, той свирепо се намръщи на Сам и понеже на неговото лице радостта и гневът си приличаха, тя не разбра дали е ядосан, или е доволен.

— Валенте ме нарече глупак! — възкликна той и Самата осъзна, че Шрадер всъщност е доволен.

— Така е. И беше прав.

— Да, ама знаеш ли какво разбрах?

Сам напъха ръце в джобовете си и се усмихна:

— Че освен това те мисли за садист и идиот ли?

— Освен това.

Тя наклони глава на една страна и рече:

— Предавам се. Какво друго си открил?

— Федералните наричат Валенте „Леденият“, а аз току-що открих неговата чувствителна, нежна страна. Госпожа Логан Манинг. На нашите хора това ще им се стори доста интересно.

— Клекна пред камината и извади молив от джоба си. — Направо не ми е ясно как е станала звезда.

— Мислиш, че не може да играе ли? — изненада се Сам.

Той се изсмя:

— Мамка му, може да играе! Изпълнението й в болницата бе достойно за „Оскар“, а и тук не бе по-зле. Проблемът е, че не си помни репликите. В сряда сутринта в болницата, когато я разпитвахме за съобщението от Валенте, тя се направи на света вода ненапита. Днес, два дни по-късно, долита с личния му хеликоптер, а той я донася на ръце до хижата.

Шрадер подхващаше отново разговора, който вече бяха водили на идване от мястото на катастрофата, и Сам си замълча.

— За да бъдеш добър лъжец, трябва да имаш и добра памет — заяви той, докато ровеше из пепелта. — На мен това ми прилича на обикновена пепел, може би от дъбови цепеници. Проблемът на госпожа Манинг е — продължи мисълта си той — не само, че паметта й играе номера, но и че няма никакво чувство за ориентация. Когато колата й е изхвърчала от пътя, тя е била на трийсетина километра на юг оттук. Какво значи това? — Попита той, повдигна вежди и се обърна към Сам за отговор. — Това да не е тест? — учудено попита тя. — Това значи, че, изглежда, се е прибирала у дома, вместо да кара насам. И тогава е загубила контрол над колата.

— Така. А какво не е наред с това място? Нещо да ти прави впечатление?

Сам изведнъж схвана, че понеже това бе първият случай, на който работеше с Шрадер, партньорът й искаше да изпита наблюдателността и досетливостта й.

— Има няколко неща, които ми правят впечатление. Първо, някой е почистил пода много добре, и то наскоро, затова не си направи труда да гониш посетителите оттук. Защото вече си знаел, че от отдела по гражданските дела няма да успеят да снемат отпечатъци от стъпки не само защото подът е съвсем чист, но и защото е неравен.

— Добре. Друго?

— Второ, позволи на Валенте да влезе тук с надеждата от отдела да съумеят да вземат отпечатък от стъпките му, за да видиш дали няма по-отдавнашни негови отпечатъци из хижата.

— Голяма работа, значи съм мечтател.

— Между другото, ако не си забелязал, госпожа Манинг остави пръстови отпечатъци, поне частични, на прозореца.

Шрадер се изправи и отупа ръце от пепелта, след което прибра молива си.

— Тя се подпря на рамката, не на стъклото. Гледах внимателно.

— Когато се обърна, ми се стори, че пипна и стъклото.

Шрадер присви очи и каза:

— Ако си убедена, проверете го.

— Добре. — Сам се извърна и отиде в кухнята. — Няма ли да кажеш нещо на Тиерни, задето пусна Валенте тук?

— Да се обзаложим ли на сладкия ти задник, такъв скандал ще му вдигна… Извинявай — не влагам никакви лични, неприлични сексуални намеци.

— Добре — раздразнено отвърна тя, но всъщност мислеше за чашите в кухнята. Тъкмо те й се струваха наистина странни, така както на Шрадер му се струваше странно, че има само един спален чувал. Саманта реши да изрече съмненията си на глас.

— Нещо те притесняват чашите ли? — попита я Шрадер.

— Защо са в мивката? Бутилките вода не са отваряни, нито шампанското или шардонето. Тогава, след като не са използвани, защо ги е сложил в мивката?

— Сигурно е решил, че там няма да ги счупи.

Сам замълча.