Някой бди над теб

Седма глава

— Утре искам да се прибера у дома — заяви Лий на лекаря си, когато той я посети на визитацията в пет следобед.

Мъжът се взря в нея над болничния картон. Погледът му бе също толкова неумолим, колкото и нейния.

— Опасявам се, че е невъзможно.

— Но днес ставах от леглото няколко пъти, а следобед се разходих из коридора. Знам, че нямам нужда от тази яка за врата. Добре съм — настоя тя.

— Не сте добре. Имахте сериозно сътресение, няколко от ребрата ви са с фрактури, а и все още не знаем дали имате нужда от яката или не.

— Но мен почти не ме боли.

— Защото ви вливат силни болкоуспокояващи. Хвърлихте ли поглед на тялото си под нощницата?

— Да.

— Видяхте ли лицето си в огледало?

— Да.

— Как ще опишете видяното?

— Изглеждам като жертва на катастрофа.

— Приличате на огромен патладжан — скара й се той, но когато зърна упоритостта в погледа й, смени тактиката. — Отвън има цели тълпи репортери и фотографи, които са готови на всичко за една ваша снимка. Нали не искате да ви видят такава? Трябва да се грижите за имиджа си.

Лий не беше в настроение да й четат лекции за имиджа й. Беше сряда, а ако времето не се оправеше, хеликоптерите нямаше да излетят. Искаше да помогне на полицията при търсенето, искаше да открие мястото на катастрофата. Нямаше да понесе още един ден бездействие и принудително излежаване в леглото. Тялото я болеше, но умът й бе бистър и тя копнееше да помогне с нещо.

Лекарят сметна мълчанието й за съгласие:

— Знаете, че се тревожа за здравето ви. Не сте достатъчно добре, за да бъдете изписана.

— Нека за миг се престорим, че съм обикновен работник и че вкъщи ме чакат гладни гърла, а здравната ми осигуровка не покрива продължителен престой в болница. В такъв случай кога щяхте да ме изпишете, доктор Дзапата?

Лекарят смръщи сивите си вежди.

— Може би вчера? — натърти Лий.

— Не.

— А кога?

— Днес сутринта — рече той. — Разбрах какво имате предвид, госпожо Манинг.

Тя внезапно се почувства ужасно:

— Моля да ме извините. Държах се грубо.

— За съжаление имахте право. Утре сутринта ще мина да ви видя и ще подпиша картона ви за изписване. Но ще си тръгнете с линейка.

Когато лекарят си отиде, тя се опита да се свърже с Брена, ала секретарката й явно си бе тръгнала. Лий трябваше да загуби около час и затова бавно и мъчително стигна до креслото срещу леглото си. Отпусна се в него и запрелиства вестниците и списанията, които си бе взела от един от доброволците, раздаващ преса на пациентите. Опитваше се да си възвърне силата.

В шест и половина остави вестниците и бавно се придвижи към леглото си. Обади се на Брена на домашния й телефон.

— Искам да те помоля за една услуга. Ще ти се стори малко странно…

— Не ме интересува — бързо я прекъсна секретарката. — Само ми кажи какво да направя.

— Утре сутринта ще ме изписват. Би ли ми донесла чисти дрехи?

— Естествено. Какво друго?

— Наеми кола и ела тук. Паркирай някъде около болницата, после вземи такси дотук. Трябва да напусна сградата в линейка — обясни й Лий, — но няма да стоя в нея. Щом стигнем до наетата от нас кола, ще оставим линейката да си отиде.

— А после? — нервно попита Брена. — Тоест, ако имаш нужда от линейка, за да се прибереш, не трябва ли да отидеш до града с нея?

— Няма да се връщаме веднага в града. Полицаите не могат да се ориентират по картата ми, но аз сигурно ще позная мястото, където стана катастрофата. Близо до него се намира хижата, в която трябваше да се видя със съпруга си.

— Ясно, но се притеснявам за теб…

— Брена, моля те! Имам нужда от помощта ти! — Брена долови отчаянието на приятелката си и престана да спори.

— Ще се погрижа за всичко — твърдо заяви тя. — Преди да затвориш, трябва да ти кажа нещо. Надявам се да не се обидиш.

Лий се облегна на възглавниците и се приготви да чуе нещо, което нямаше да й хареса. Винаги ставаше така, когато някой започнеше с думите „надявам се да не се обидиш“.

— Какво има?

— Ами аз отскоро работя за теб и знам, че имаш стотици приятели, към които да се обърнеш за помощ, затова… радвам се, че потърси… мен… а не някого другиго.

— Брена — Лий се усмихна уморено, — не ми се иска да разбивам представата ти за мен, но имам стотици познати, на които не мога да се доверя. Истинските ми приятели се броят на пръстите на едната ми ръка. Двама от тях се намират в другата половина от земното кълбо, третият е загубен някъде из снежната планина. Всички останали, приятели, познати, че дори и хора, които не съм срещала никога, вече са обсадени от медиите. Във вестниците има толкова спекулации, лъжи и намеци и източник на всичко това са така наречените ми приятели.

Брена замълча за миг, опитвайки се открие друго обяснение на тази очевидна истина, но после изрече:

— Много е тъжно.

Лий не се тревожеше за това.

— Не се измъчвай. Такъв е животът на хората като мен.

— Благодаря, че ми се довери. Само това исках да ти кажа.

Лий затвори очи и промълви:

— Благодаря ти… че си такава, каквато си.

Секретарката й затвори и тя събра сили, за да свърши с последния разговор за деня. Трябваше да се обади на Триш Лефковиц, която отговаряше за връзките с обществеността. Набързо й разказа последните новини около себе си, след което Триш изказа съчувствието си и веднага заговори за бизнеса:

— Няма ли да ми дадеш някакви инструкции какво да правя с пресата? Досега отпращах журналистите.

— Точно затова ти се обаждам. Утре ще ме изпишат, но няма да се връщам направо вкъщи. Не искам да ме преследват репортери. С Брена ще отидем в планината да потърсим мястото на катастрофата.

— Това е лудост. Ти не си се оправила…

— Ако го открия, ще можем да стесним кръга на търсене.

— Мъже! — избухна Триш. Тя имаше много неуспешни връзки и това я бе превърнало в мъжемразка. — Логан сигурно е затрупан сред снега в някоя уютна хижичка с някоя фермерка, която му пече курабийки, а ние тук се побъркваме в опитите си да го спасим.

— Дано да си права — въздъхна Лий.

Триш също въздъхна:

— Дано. А сега… как да метнем пресата, за да ти осигурим спокойствие…

Лий зачака, представяйки си как Триш прибира черната си коса зад ушите и как навива замислено един кичур около пръста си. Преди време Лий се беше пошегувала с нея, че някой ден този кичур ще остане в ръката й.

— Добре, слушай какво ми се струва, че е най-добре да направим. Ще се обадя на говорителя на болницата, името му е доктор Джери някой си. Ще му кажа да съобщи на журналистите, че ще те изпишат утре сутрин и че ще напуснеш болницата в линейка. А вместо това ще уредя една празна линейка да тръгне оттам и ни остава да се надяваме да я преследват до града. Какво ще кажеш?

— Добра идея. Има още нещо. Съобщи на медиите, че утре вечер ще дам пресконференция в дома си.

— Да не се шегуваш? Толкова добре ли се чувстваш вече?

— Не, но имам нужда от помощта и съдействието им. Един полицай изготвя портрет на мъжа, който ме е спасил. Ако скицата е готова, можем да я разпространим. Освен това ми се иска да се опитам да опровергая слуховете, които открих по страниците на два-три вестника, че изчезването на Логан е резултат на спречкване между двама ни. Полицията в Ню Йорк е готова да се включи в издирването и подобни статии ще поставят полицаите в неудобното положение на глупаци.

— Ясно. Мога ли да попитам как изглеждаш?

— Изглеждам добре.

— И по лицето си нямаш синини или нещо друго? Притеснявам се заради камерите.

— Имам нужда от това публично появяване, без значение как изглеждам.

Триш замълча в знак на несъгласие, но усети, че е безсмислено да я разубеждава. Затова просто рече:

— До утре вечер.