Някой бди над теб

Четиринайсета глава

Лий седеше до пилота и неспокойно оглеждаше обстановката под хеликоптера. Щатската полиция беше блокирала пътя към планината и мъже в униформи неуморно сновяха нагоре-надолу по покрития със сняг склон. Колите на пътна помощ бяха паркирани край шосето. Колите на нюйоркската и щатската полиция се бяха струпали около мястото, а няколко полицейски хеликоптера летяха бавно в кръгове над близките хълмове, търсейки хижата, която Лий смяташе, че се намира близо до мястото на катастрофата.

Гласът на Валенте прозвуча в слушалките спокоен, овладян и успокояващ:

— Открили са нещо във водата долу и вече са го прихванали със скобите. — После той се обърна към пилота си: — Спусни ни на пътя зад влекачите.

— Мястото е прекалено тясно, господин Валенте. На по-малко от километър оттук има по-широко място, там дърветата не са толкова близо до пътя.

— Госпожа Манинг не може да върви пеша. Кацай зад влекачите — нареди той.

На Лий й хрумна, че ако хеликоптерът се разбиеше, нямаше да е жива, за да върви пеша. Предпазливостта обаче бе последната й грижа в момента.

Витлата на хеликоптера още завихряха снега в малки бели торнада, когато Валенте заобиколи от нейната страна и й помогна да слезе. Лий рязко се приведе напред. Той присви очи и попита:

— Много ли те болят ребрата?

— Не — излъга тя, опитвайки се да диша спокойно.

О̀Хара и Валенте застанаха от двете й страни, докато тя се оглеждаше за двамата детективи от Ню Йорк. Литълтън роеше насред пътя и говореше по мобилния си телефон. Вятърът развяваше вързаната й на конска опашка коса. Шрадер стоеше отстрани срещу влекачите и говореше с друг полицай от нюйоркската полиция. Щом зърна актрисата, той веднага приключи разговора си и отиде при нея.

— Добро утро, госпожа Манинг… — вежливо поздрави, когато внезапно позна Валенте и на лицето му се изписа враждебност.

— Хеликоптерите ви откриха ли хижата? — веднага попита Лий.

— Не — грубо отвърна детективът и отново се вторачи във Валенте. Когато най-сетне обърна внимание на актрисата, той я изгледа с такова ледено презрение, все едно самото присъствие на Валенте я превръщаше в престъпница.

— Сигурен ли сте, че сте открили моята кола? — попита тя.

Шрадер отново се обърна към елегантния мъж и саркастично рече:

— Точно в този момент не съм сигурен в нищо. — Без да продума повече, се обърна и закрачи към влекачите, ала първо се спря и каза нещо на мъжа, с когото беше разговарял преди това. Непознатият полицай кимна и се запъти към хеликоптера на Майкъл Валенте.

Възмутена от държанието на Шрадер, Лий остана на място. Скобите бавно и със скърцане издърпваха огромната тежест на невидимия предмет, скриван от стволовете на дърветата и огромните снежни преспи. Влекачите пълзяха съвсем бавно, когато гумите им изведнъж забоксуваха, но мощните машини преодоляха препятствието и бавно продължиха да теглят товара си. На Лий й се искаше да отиде на ръба на склона, за да види колата си, ала не се помръдна от мястото си. Не желаеше да се приближава до Шрадер заради лошото му настроение. Обзета от нетърпение, тя погледна към хеликоптерите, кръжащи над хълмовете отдясно. После погледна полицая, които водеше разгорещен разговор с пилота на Валенте. Пилотът ядосано вадеше някакви документи и ги подаваше един по един.

— Какво прави той? — попита Лий и посочи към полицая, изправен до хеликоптера.

Валенте погледна натам и с равен тон обясни:

— Измъчва пилота ми.

От онова, което знаеше за него, тя заключи, че полицията непрекъснато измъчва Валенте и подчинените му.

— О! — възкликна притеснено.

— Госпожо Манинг… — Шрадер я повика и й посочи нещо пред себе си: — Това ли е колата ви?

Непоносим ужас сви стомаха на Лий, докато тя неуверено вървеше към ръба на склона и се взираше в металните останки, които някога бяха луксозен мерцедес. Колата вече не беше с елегантна, издължена форма, нито бе лъскава и черна. Металът беше издран, на места без боя, а цялата конструкция слабо приличаше на пресован, смлян куб.

— Да, това е колата ми.

Валенте се приближи към нея и за пръв път погледна простиращата се стръмнина и поклащащата се от куките смазана кола.

— Исусе Христе! — съчувствено възкликна той.

Лий едва откъсна поглед от мерцедеса си, който преди няколко дни едва не се бе превърнал в неин ковчег, сетне се обърна към хеликоптерите, реещи се в небето.

— Как мислите, колко време ще им отнеме да открият планинската къща, където трябваше да се срещна със съпруга си?

— Трудно е да се каже. Може да е след минута, може да отнеме и часове или дори повече.

Преди тя да успее да каже нещо, един от полицаите извика Шрадер и му показа радиостанция. Детективът обърна гръб на актрисата и Майкъл Валенте и тръгна към колегата си. Молейки се новините да са за Логан, Лий се вторачи в Шрадер, който отиде до патрулната кола, пресегна се през отворения прозорец и взе радиостанцията. Детективът се заслуша за миг, после рязко се извърна и се загледа в небето на север. Лий проследи погледа му. Един от вертолетите се спускаше все по-ниско и по-ниско.

— Намерили са нещо! — извика тя, сграбчвайки възбудено ръката на Валенте. — Виж… ето там, виждаш ли хеликоптера, който е най-далече. Лети ниско, а останалите хеликоптери също се насочиха натам. Открили са Логан. Мисля, че са открили Логан!

Шрадер приключи разговора и остави радиостанцията на предната седалка на колата, след това бързо затича към актрисата.

— Един от пилотите ни смята, че е открил къщата. Малка каменна хижа с покрив със светлосиви плочи. Пилотът смята, че там има и нещо като каменен кладенец, той каза, че е нещо като „кладенец на желанията“. Съпругът ви да е споменавал този кладенец?

— Да! — възкликна Лий. — Да. Напълно бях забравила!

— Добре тогава — каза той и се обърна, за да извика Литълтън. — Хайде! — Затича се към колата, а Саманта го последва и час мястото зад волана.

Лий се изстреля като куршум напред и на третата крачка едва не припадна от острата болка, която преряза ребрата й.

— Чакайте! — извика тя. — Искам да дойда с вас.

Шрадер се обърна към актрисата, мръщейки се на забавянето.

— Искам да дойда с вас — ядосано повтори Лий. Детективът се озърна за полицая, който преди малко бе изпратил при пилота на Валенте. Махна му с ръка да отиде при него. След кратък разговор Шрадер отново тръгна към колата си, а непознатият полицай се запъти към Лий. На картончето на якето му пишеше: „Полицай Деймън Харуел“.

— Детектив Шрадер нареди да ви взема с мен — каза й той и язвително рече на Валенте: — Работата ти тук приключи, Валенте. Взимай си бричката и излитай, преди да съм я конфискувал.

Лий се почувства ужасно неудобно от отношението на Харуел към човека, който приятелски й бе предложил помощта си и я бе довел тук, ала тревогата й за Логан бе по-голяма.

О̀Хара пък се интересуваше само от нея.

— Аз идвам с госпожа Манинг — заядливо се обърна той към полицая и добави: — Неин бодигард съм.

— Добре — рече Харуел и сви с безразличие рамене.

Лий отчаяно желаеше да потеглят по-бързо, ала когато се обърна към Валенте да му благодари за помощта, осъзна, че той въобще не се е впечатлил от заплахите на полицая. Думите му само потвърдиха подозрението й.

— Искаш ли да дойда с теб? — спокойно попита.

Последното, което тя желаеше, бе да стане причина за още унижения или да му навлече неприятности с полицията.

— Ще се оправя. Благодаря ти за всичко.

Майкъл Валенте обаче не обърна никакво внимание на благодарностите й, погледна я напрегнато и повтори въпроса си:

— Искаш ли да дойда с теб?

Истината бе, че й се искаше да има цяла армия от силни мъже със себе си, за да може да открие Логан по-бързо. Неспокойно погледна Харуел, който тъкмо се качваше в колата си, и тъжно рече:

— Не мисля, че идеята е добра.

— Напротив — отвърна той, досетил се за причината за тревогата й.

Лий реши, че е прав, и когато се настани на задната седалка на патрулната кола, каза колкото се може по-любезно:

— Полицай Харуел, комисар Труманти ме увери, че разполагам с пълно съдействие от страна на нюйоркската полиция. Господин Валенте е с мен.

Деймън Харуел не отвърна нищо, докато не потеглиха. Тогава погледна към Майкъл в огледалото за обратно виждане и със злобна усмивка рече:

— Сигурно се чувстваш като у дома си, Валенте. Само дето обикновено си с белезници, а?

Лий се ужаси и остро погледна спътника си. Валенте обаче седеше спокоен и тихо разговаряше по мобилния телефон с пилота си. Погледът му обаче можеше да пробие дупка в темето на Харуел, а тъмните му очи искряха.