Някой бди над теб

Четирийсет и осма глава

Майкъл вкара картата — ключ в ключалката на асансьора и Лий осъзна, че апартаментът му е мансарден. Беше прекалено уплашена, за да води празни разговори, затова двамата мълчаливо се качиха до двайсет и осмия етаж.

В апартамента му бе тъмно като в рог, ала вместо да светне лампите, Майкъл застана зад нея и постави ръце на раменете й.

— Може ли да взема палтото ти? — попита.

Пръстите му докоснаха раменете й, когато понечи да свали палтото й, и Лий потрепери.

— Няма да го свалям. Тук е малко хладно.

— Ще включа отоплението — твърдо отвърна Валенте.

Лий се предаде и му подаде палтото си, за да го закачи в гардероба.

— Готова ли си? — попита той.

— За какво? — разтревожено попита тя.

— За първото впечатление. — Майкъл се отдалечи и включи осветлението. Меката светлина разкри нещо, което според нея бе голо пространство, сигурно цял акър. Помещението бе огромно, с подове от лъскав черен мрамор, разделено на две овални половини с множество бели арки и колони.

Нямаше никакви мебели! Нито мебели… нито легло. Нямаше легло… нямаше опасност това необикновено приятелство, което толкова ценеше, да бъде разрушено.

— Още не съм се нанесъл. Напрежението й изведнъж се стопи.

— Тук е… прекрасно — въздъхна тя, слизайки по стълбите във фоайето. — Оттам се вижда река Хъдзън — рече и посочи високите подиуми вляво. После въпросително погледна мъжа зад себе си.

Това е трапезарията. От дясната ти страна е дневната. Лий се обърна да разгледа витото стълбище зад гърба си, което имаше интересни перила от ковано желязо и водеше към просторна тераса.

— Красиво е.

Майкъл я поведе през арката към трапезарията. Стъпките им глухо отекваха в обширното празно жилище.

— Май че не обичаш тесните места — усмихна се тя. — Аз също.

Приветливата кухня преминаваше в голяма гостна с панорамни прозорци на две от стените, разкриващи гледка към реката и Сентръл Парк.

На южната стена имаше красива алабастрова камина, заобиколена от светла дървена ламперия с красиви орнаменти. Лий веднага позна украсата:

— Това е от имението на Сили. — Тя закачливо погледна Майкъл. — Значи ти си бил неизвестният купувач, който платил цяло състояние за нея. — Тя отиде до единия от прозорците. — Гледката е разкошна. Оттук мога дори да видя нашия… моя апартамент от другата страна на парка.

Докато говореше, той отиде до бара в една от нишите на гостната. Свали сакото и вратовръзката си и ги хвърли на един от високите столове зад бара. Разкопча горните копчета на ризата си. Лий също отиде при бара и Майкъл замаяно я наблюдаваше как се движи с грация, която винаги го бе пленявала. Засега бе спокойна, защото се бе уверила, че апартаментът е необзаведен, и Майкъл имаше намерение да й налее чаша бърбън, за да я подготви за новината, че спалнята му вече е мебелирана.

Лий приседна на едно от високите столчета, облакъти се на плота и облегна глава на сплетените си пръсти.

— Вечерта бе прекрасна. Обичам леля ти. Сигурно е било прекрасно да израснеш край нея и да общуваш с добри хора като Франк Мориси.

— Чиято единствена цел е да накърняват достойнството ти, щом им се удаде възможност — пошегува се той и извади бутилка бренди. — Вечерта, когато те изпратих, ти ми каза, че си от Охайо. Там ли си родена?

— Не, родена съм в Чикаго. Майка ми беше медицинска сестра и живях с нея, докато навърших четири.

— Ами баща ти?

— Той я изоставил, когато забременяла с мен. Не са се женили.

— Защо се озова в Охайо? — попита Майкъл и се наведе, за да вземе две чаши за питиетата. После се изправи, ала онова, което Лий му каза, го накара напълно да забрави за чашите.

— Когато бях на четири, на майка ми й съобщиха, че е болна от рак. Затова ме изпрати да живея с баба и дядо в Охайо. Мислеше, че така ще ми е по-лесно да свикна да живея без нея. Отначало често ни идваше на гости, докато лечението я поддържаше. Продължи да работи, докато беше в състояние.

— После какво стана?

Лий протегна ръце върху бара.

— Един ден, когато бях на пет, тя ме целуна и ме прегърна. Обеща ми да се видим скоро. Тогава не знаеше, че няма да има следващ път.

Очите й, движенията й, лицето й… бяха така изразителни, че Майкъл изживя мъката й, все едно бе негова. По същия начин тя успяваше да заплени и публиката, която се редеше на опашки, за да гледа Лий Кендал на сцената. Ала сега не бе на сцена, нямаше сценарий, а той не беше просто непознат от публиката. Наложи се да откъсне поглед от обаятелната жена срещу себе си и да се съсредоточи в наливането на брендито.

— Помниш ли я?

— И да, и не. Спомням си колко много я обичах, спомням си как ми четеше приказка за лека нощ и… колкото и да е странно… спомням си колко щастлива и ведра бе, когато бяхме заедно. А е знаела, че умира, че животът й ще угасне, преди да е започнал.

Този път Майкъл я погледна в очите.

— Сигурно си наследила нейния талант.

— Какъв талант?

— Актьорското майсторство.

— Никога не се бях замисляла. Благодаря — нежно отвърна тя. — Няма да го забравя. Следващия път, когато изляза на сцената, ще си спомня, че част от мама все още е жива.

Преди миг бе накарала сърцето на Майкъл да приеме нейната мъка, сега му се усмихваше и го караше да се чувства като властелин на света. Обичта към Лий Кендал за него винаги бе като емоционална въртележка. Преди много време бе принуден да страни от нея и това му бе донесло много болка. Сега обаче бе с нея и я чувстваше толкова близка, че усещаше като свои болката и радостта й.

— Значи си израснала в Охайо?

Тя кимна.

— В едно малко градче, за което не си чувал.

— Самотна ли беше?

— Не, наистина не бях. Всички в града познаваха баба и мама. Бях като сираче, затова хората от града… ме осиновиха.

— Била си красиво сираче — уточни Майкъл.

— Дори не съм била близо до това определение, особено пък като дете. Имах лунички и червена коса. Имам една снимка, правена, когато съм била тригодишна. На нея седя на дивана прегърнала куклата си. — Лий се засмя: — Приличаме на близначки.

Усмивката й бе така заразителна, че Майкъл също се засмя безпомощно.

— А как се озова в Ню Йорк?

— Една учителка от гимназията реши, че имам талант, и ми издейства стипендия в университета тук. Когато тръгвах за Ню Йорк, половината град дойде да ме изпрати на гарата. Повярваха, че ще успея, и дълго време чувствах това като свой дълг към тях. Баба почина преди две години и оттогава не съм ходила в Охайо.

Майкъл й подаде чаша бренди.

— Ела с мен — каза. — Ще ти покажа какво разбират архитектите под „покоите на собственика“. — Изчака, докато тя стане и отпие от питието си. После постави ръка на талията й. Прекалено дълго бе чакал да вкуси меките й устни.

Лий внезапно потрепери и рече:

— Първата глътка бренди винаги има вкус на бензин.

Забеляза усмивката му.

— Нещо смешно ли казах?

— Не.

— Тогава защо се смееш?

После ще ти кажа.