Някой бди над теб

Двайсет и пета глава

В четири часа следобед, един час след откриването на джипа, Шрадер взе Сам от апартамента й, ала когато пристигнаха в хижата, патологът и специалистите от отдела по криминалистика вече ги очакваха. Шрадер спря колата на главния път зад няколко паркирани полицейски автомобила. Сам първа заслиза по снежния тунел, а той я последва по пътеката, отъпкана от тежките ботуши на полицаите.

Хижата бе в самото подножие на залесен хълм. От прозорците се разкриваше красива гледка към притихналата планина. Гаражът се намираше точно отзад, от другата страна на хълма.

— Кой да се сети, че има дупка в сърцето на проклетата планина? — каза Шрадер, докато заобикаляха хижата на път към гаража.

Маккорд стоеше пред отворената врата и наблюдаваше как полицаите обикалят тясното пространство, събират проби и снимат всичко необходимо. Още двама полицаи стояха зад него и чакаха реда си да влязат вътре и да си свършат работата.

— Какво става? — обърна се Шрадер към Маккорд.

Лейтенантът понечи да отговори, ала тъкмо в този миг се появи патологът — огромен мъж с розови бузи и пухкави сини ушанки на главата си. Хърбърт Найлс — патологът, реши, че въпросът е насочен към него, и затова весело отговори на детектива:

— Имаме труп, Шрадер. Хубав, идеално запазен труп. И всичко това благодарение на отвратителния студ тук. Това място е като хладилна камера. Не е такъв красавец, какъвто е бил приживе. Видях го на снимката на шофьорската му книжка. Обаче определено е Логан Манинг.

Докато обясняваше, той се наведе над жертвата и внимателно взе проби от ръцете на Логан Манинг. Патологът използваше специалните лепкави тампони, с които се взимаха пробите за следи от азотни киселини, откривани в изгорелия барут по ръцете на убийците.

— Налице е огнестрелна рана в дясното слепоочие, която на пръв поглед е дело на самия Манинг.

Сам заобиколи отпред и за пръв път видя отпуснатото тяло, смъкнало се от седалката напред към волана. Стъклото на прозореца до главата на жертвата бе изпръскано с кръв. Прозорецът откъм седалката до шофьорското място бе наполовина отворен.

— Открито ли е оръжието? — Шрадер подсети Хърбърт да продължи с разказа си.

— До крака на жертвата има револвер трийсет и осми калибър, с който наскоро е стреляно. В барабана има две празни отделения… — Патологът млъкна за минута, докато прибираше лепкавите тампони в пликовете за доказателства и докато записваше точно от коя част на ръката е взел съответните проби. — Куршумът е бил един и е проникнал през черепа отдясно. Излязъл е отляво, пръснал е прозореца до главата на шофьора и се е забил в стената.

— Ами вторият патрон? — попита отново Шрадер.

— Мисля, че на всички ни е ясно, че не го е изстрелял, след като се е застрелял в главата. Иначе това щеше да означава, че първия път не е уцелил. По-вероятно е, а това е и моята теория, че първият патрон е бил изстрелян преди година по някоя бирена кутия.

Откакто се бе прехвърлила в отдел „Убийства“, Сам бе работила само с двама патолози, които бяха напълно лишени от чувство за хумор, също като работата, която вършеха. Хъшбърт Найлс беше шеф на отдела по патология и въпреки че бе разговорлив и многословен, той бе дори по-съвестен от подчинените си. Сам погледна Маккорд, ала той следеше другите полицаи, които вече не правеха снимки, а инспектираха старите консерви и кутиите по металните стелажи. Явно търсеше гилзата от втория куршум.

Найлс се изправи, отдръпна се от джипа и си свали гумените ръкавици.

— Светлината в тази пещера е недостатъчна, а и акумулаторът на колата не работи, затова не можем да включим фаровете. Хората ни имат достатъчно лампи, но няма място. Първо трябва да махнем джипа оттук. — Той погледна към Маккорд и останалите мъже, които чакаха отвън. — Аз свърших. Можете да изкарате колата навън. Ще приберем трупа и ще го закараме в града. След това мястото е на ваше разположение. — Отново погледна към лейтенанта и попита: — Предполагам, че още утре сутринта искаш да знаеш какво има по тези тампони, нали, Мак?

Той само вдигна многозначително вежди.

— Добре. Ще имам резултатите след четири часа. Това значи, че ще пътувам три и половина часа до града и че ми остава само половин час да разгледам пробите под микроскоп. Предполагам, че по тампоните ще има следи, понеже вашият мъртвец е стоял на студено. Обаче ще трябва да изчакате до утре да излязат отпечатъците, за да продължим със следствието. Не очаквай кой знае какво… — добави. — Тялото на Манинг е идеално запазено и още няма следи от разложителен процес.

— Няма проблем — отвърна Маккорд. — Детектив Литълтън вече се е досетила кога е умрял господин Манинг. — За пръв път, откакто бяха пристигнали, той погледна Сам. — Нали така?

Сам свали слънчевите си очила и заради новия изпит, на който я подлагаше, го изгледа укорително.

— Бих казала, че часът на смъртта е настъпил миналата неделя, между три следобед и три през нощта. По-вероятно е станало около три следобед.

— Как стигна до този извод? — попита я Найлс.

— По покрива и по капаците на джипа има два-три сантиметра сняг, което значи, че Логан Манинг е влязъл в гаража някъде след два следобед, когато започна истинският снеговалеж. Към три следобед вече беше натрупало около трийсетина сантиметра. Преспите щяха да попречат на отварянето на вратата и нямаше да позволят на Манинг да влиза и да излиза от гаража. Днес сутринта вратите все още бяха блокирани от снега, следователно Логан Манинг е бил тук вътре през цялото време.

— Звучи правдоподобно — рече патологът и си записа предположението й.

Маккорд искаше да поразгледа хижата и затова каза на Сам:

— Вече прегледах снимките, но искам вие с Шрадер да ми кажете точно какво видяхте и да ми посочите къде бе намерено всяко доказателство.

След минута тримата стояха в малкия каменен хол и обсъждаха двете кристални чаши, поставени в мивката, и наличието само на един спален чувал, когато един полицай открехна вратата и подаде глава.

— Открихме втората гилза, лейтенант.

Сам, Шрадер и Маккорд се извърнаха едновременно.

— Къде? — попита Маккорд.

— Беше се забил в гредите край дясната стена.

Джипът бе изкаран навън, където група полицаи събираха отпечатъци и претърсваха колата за влакна и косми. Сега гаражът бе празен и вътре имаше достатъчно място да бъдат поставени и включени ярките лампи на полицията.

— Щяхме да го открием по-бързо, ако бяхме осветили помещението по-рано. — Мъжът ги заведе до мястото, където в едната от гредите се виждаше дупка на около метър и половина над пода.

— Имаше ли нещо пред дупката? — попита Сам.

— Не. Никой не се е опитвал да я скрие. Просто тук е тъмно като в рог и я забелязахме едва когато включихме лампите.

Сам се замисли. Обърна се към полуотворения прозорец откъм мястото до шофьора.

— Интересно, нали? — каза Шрадер, досетил се за същото като Саманта.

— Когато сте пристигнали, прозорецът е бил отворен, нали? — попита Шрадер.

— Ако сега е отворен, значи е бил отворен и тогава.

— Това категорично „да“ ли беше? — нетърпеливо му се скара детективът. — Или беше „така мисля“, „вероятно“ или „сигурно“?

— Стъклото на прозореца се спуска и се вдига автоматично, а акумулаторът се е изтощил, така че няма начин прозорецът да е свален, след като пристигнахме — отбеляза Сам тихо.

— Това си го знам. Просто не ми се иска някакви тарикати да ми дават такива отговори в почивния ми ден.

— Определено бе свален, когато пристигнахме, детектив — по почтително отговори полицаят.

— Благодаря — озъби му се Шрадер.

Около час, след като Найлс бе отпътувал с трупа на Логан, Сам и Шрадер последваха Маккорд обратно до главния път над хижата.

— Два и половина е — каза лейтенантът. — Докато се върнем в града, Найлс вече ще знае дали господин Манинг е държал собственоръчно пистолета, когато е стреляно. Щом разберем това, ще се срещнем с вдовицата му, за да видим как ще приеме новината.

— Ще ви оставя сами да се оправяте с това — каза им Шрадер. — Днес се наложи да пропусна рождения ден на внучката си и ми се иска да се прибера и да я видя, преди да е заспала. Нали няма да има проблем Сам да се върне с вас?

— Не, разбира се.

Привличането, което вчера бе изпитала към Маккорд, дотолкова я бе изненадало и разтревожило, че тя положи усилия да го прогони. Сега спокойно можеше да прекара следващите три и половина часа в колата с него и да води безсмислен, любезен разговор. Единственото неудобство бе леката възбуда и гъделичкащият трепет в стомаха й. Докато пътуваха към града, нямаше закачки и остроумни отговори, нито пък по-интимни разговори.

Само две неща разтревожиха по-силно Сам. Първо, че на нея това определено й липсваше, и второ, Маккорд дори не забеляза, че то липсва.

Малко преди шест Маккорд спря пред някакво заведение, за да си купи сандвич, а Сам остана да го чака в колата. Точно тогава се обади Найлс. Патологът все още изследваше последния тампон с електронен микроскоп, ала вече изгаряше от нетърпение да сподели наблюденията си със Саманта. Тя вдигна клетъчния телефон на лейтенанта, оставен на седалката, и отговори на обаждането.

— Няма барут по дясната длан на Логан Манинг — каза й Найлс. — Значи не е бил с отбранително вдигнати ръце, когато е стреляно. Взех пробата от пръстите на дясната му ръка и няма съмнение, че той сам е държал пистолета, когато е стреляно поне единия от двата пъти. Обаче нали се сещаш къде на друго място трябва да открия следи от барут, ако той сам е натиснал спусъка, без чужда „помощ“.

Сам отвърна напълно убедена в правилността на отговора си:

— На опакото на ръката му.

— Точно така. В момента разглеждам пробите от опакото на дясната му ръка и те не показват нищо. Имате налице убийство, не самоубийство, детектив.

Саманта се опита да не изглежда изненадана, когато съобщи новината на Маккорд:

— Найлс се обади, каза, че някой друг е държал ръката на Логан Манинг, когато е стреляно.

— Значи е нямало барут по опакото на дланта му, така ли? — попита той с доволна усмивка.

Сам поклати глава.

— Не. Само по пръстите на дясната.

— Знаех си — тихо рече лейтенантът. — Още когато намериха дупката и втората гилза, си знаех, че така ще излезе. Винаги ме учудват…

— Какво?

— Глупавите грешки, които допускат убийците.