Някой бди над теб

Двайсет и девета глава

— Знам, че ви е много трудно, госпожо Манинг — рече Сам Литълтън, когато двамата с Маккорд се настаниха на дивана в дневната на следващата сутрин. Шрадер беше в кухнята и разпитваше секретарката, немкинята и шофьора. — Ще се опитаме да не се бавим много. Има няколко въпроса, които се налага да ви зададем. Някои от тях може да ви се сторят жестоки или обидни, но ви уверявам, че са само рутинни. Това са въпроси, които задаваме на всички след убийство. — Сам замлъкна и зачака отговор от жената, която седеше срещу нея, съсипана и бледа като платно. — Госпожо Манинг? — попита след малко тя.

Лий едва откъсна поглед от кристалната морска звезда. Украшението бе поставено на масата, близо до лакътя на Маккорд. Миналото лято в Нюпорт Логан се бе влюбил в красивата вещ и тя го бе изненадала, като му я подари, когато се върнаха у дома.

— Извинете, мислех за нещо друго. Какво искате да ме попитате?

— Сега, когато сте поотпочинали и след като имахте малко време да свикнете с трагичната новина за смъртта на съпруга си, можете ли да се сетите за някаква причина, поради която някой може да е желал смъртта му?

„Малко време да свикна с новината!“ — помисли си Лий. Щяха да й бъдат необходими няколко живота, за да се съвземе.

— Аз… аз не спах цяла нощ, мислейки за това, и единственото, което ми се струва правдоподобно, е, че убийството на съпруга ми е плод на ужасна случайност. Може би някой психопат скитник е живеел там и е вярвал, че мястото му принадлежи. И когато е видял Логан да внася багаж в къщата и да паркира колата си, е извадил пистолет и го е застрелял.

— За съжаление фактите не подкрепят тази теория — каза Сам. — Револверът, трийсет и осми калибър, е регистриран на името на съпруга ви. — Лий се втренчи невярващо в полицаите и Литълтън попита: — Заехте ли, че съпругът ви притежава оръжие.

— Не. Нямах представа. — Тя не можеше и не желаеше да повярва, че някой е планирал убийството на Логан, и затова се опита да очертае нова картина: — Ако някой психопат е живеел в хижата, тогава е възможно да е последвал съпруга ми и когато Логан е извадил пистолета, са се сборили и оръжието е гръмнало случайно.

Детектив Литълтън очевидно прие теорията й за напълно недостоверна и просто зададе следващия си въпрос:

— Можете ли да се сетите за някаква причина, поради която съпругът ви си е купил пистолет?

Лий се опита да измисли някакво обяснение, колкото й глупаво да е. След миг бавно рече:

— През последните години Логан разшири бизнеса си. Знам, че има разни синдикати, и от онова, което съм чела, всичко може да… — Внезапно млъкна, сетне панически продължи: — Не, чакайте, аз имах преследвач. Сигурно затова Логан си е купил пистолет.

— Кога разбрахте, че ви следят?

— Преди няколко месеца. Подадохме жалба в полиция.

Сам си записа нещо, ала отлично знаеше, че жалбата е дадена през септември — шест месеца, след като Логан беше купил револвера.

— Как бихте описали връзката със съпруга си? Щастлив брак ли имахте?

— Да. Много.

— Той доверяваше ли ви се?

— Разбира се.

— Помислете внимателно. Да ви е споменавал, че нещо го тревожи… проблеми в бизнеса например.

— Бизнесът му вървеше изключително добре. Особено през последните две-три години. Нямаше проблеми с него.

— Да ви се е сторил прекалено разтревожен?

— Не повече от нормалното.

— Имате ли нещо против, ако разговаряме с колегите му? — попита Маккорд, ала въпросът бе по-скоро риторичен, тъй като вече бе определил с кои хора трябва да разговарят той, Сам и Шрадер.

— Можете да говорите, с когото искате. Направете всичко, което трябва.

— На кого се доверяваше съпругът ви, освен на вас?

— На никого.

— Нямал ли е близки приятели?

— Аз бях най-близката му приятелка.

— Разбирам. Значи и вие нямате близки приятели? Няма ли на кого да се доверите?

Саманта нарочно се изрази така, за да предизвика Лий, и тактиката й успя.

— Аз съм в шоубизнеса и приятелите ми са художници и артисти. Повечето от тях са хора, които обожават да бъдат в светлината на прожекторите и не могат да пазят тайни — собствените си или нечии други. Научих се да не споделям неща, които не искам да се появят в колонката на Лиз Смит или в „Инкуайърър“.

Детектив Литълтън кимна в знак, че е разбрала, ала следващите й думи разочароваха Лий.

— Според една статия, която прочетох в „Поуст“, на тържеството по случай рождения ви ден са присъствали над триста души. Не познавахте ли достатъчно добре някого от тях, че да споделите тайните си?

Лий схвана, че ако не даде на Сам Литълтън имена, тя ще й задава безсмислените си въпроси чак до вечерта. Затова просто припомни някои моменти от празненството и изрече първите имена, които й хрумнаха:

— Джейсън Соломон ми е приятел.

— Приятел или делови партньор?

— И двете. Сибил Хейуд също ми е приятелка, също и Тета Беренсон.

— Художничката ли?

— Да. О, и Шийла Уинтърс. Доктор Уинтърс ни е лична приятелка.

Сам си записа.

— Доктор ли? Господин Логан, да не би да е имал проблеми със здравето?

— Не, Шийла е психиатър.

В разговора се намеси Маккорд:

— Пациенти ли й бяхте?

Въпросът му накара Лий да се почувства неловко, сякаш сама си бе заложила капан.

— Преди няколко години се видяхме два-три пъти, за да ни консултира. Сега ни е просто приятелка.

— Кой имаше нужда от психиатър? — безцеремонно попита лейтенантът. — Вие или съпругът ви?

Тъкмо щеше да му каже да си гледа работата, когато детектив Литълтън заговори бързо:

— Не е задължително да отговаряте на този въпрос, госпожо Манинг, особено ако ви притеснява. Преди не съм работила с лейтенант Маккорд, но ако съдя по въпроса му, той е от мъжете, които предпочитат да оставят настинката си да се развие в пневмония, вместо да отидат на лекар. Сигурно дори сменя сам маслото на колата си и сам си вади зъбите, вместо да си уговори час при зъболекар. — Саманта мило й се усмихна. — За разлика от лейтенанта аз знам, че интелигентните хора, които могат да си го позволят, предпочитат да си спестят време и главоболия, като се консултират със специалисти, независимо дали става дума за механици, или за лекари — довърши тя и се обърна към шефа си.

Лий беше напълно съгласна с красивата полицайка и реши да подкрепи думите й пред лейтенанта, затова обясни причината, поради която двамата с Логан бяха потърсили помощта на психоаналитик.

— Логан не умееше да се забавлява и да почива. Шийла много бързо му показа какво пропуска, като се преуморява толкова много.

Литълтън нетърпеливо се приведе напред и попита:

— Възможно ли е съпругът ви да е споделил с доктор Уинтърс като с приятелка, че си е купил оръжие и защо го е направил?

— Не знам. Съмнявам се. От време на време Шийла и Логан обядваха заедно. Двамата са с еднакъв произход и имат доста общи познати. Сутринта говорих с Шийла и й съобщих за Логан. Щеше да ми каже, ако й е споменал, че ще купува пистолет.

— Може би не е искала или не е знаела дали е редно. Имате ли нещо против да разговаряме с нея?

Лий поклати глава:

— Не, но съм убедена, че Логан е купил револвера заради преследвача ми.

Детектив Литълтън изведнъж стана много сериозна:

— Госпожо Манинг, надявах се да успея да ви спестя тази новина, но съпругът ви е купил пистолета си през март — шест месеца, преди вашият преследвач да се появи.

Докато Лий осмисляше чутото, Сам добави:

— Сега разбирате ли защо за нас е важно да говорим с доктор Уинтърс? Ако съпругът ви се е боял за живота си, може да й е споменал защо или от кого се страхува.

— За Бога, тогава говорете с нея!

— Ще ни бъде необходимо писменото ви разрешение, а съм убедена и че доктор Уинтърс ще ни го поиска, преди да се реши да наруши поверителната връзка между лекар и пациент. Бихте ли се съгласили да ни дадете такова разрешение?

— Да, ако запазите информацията.

— Ще бъдем много дискретни — обеща Литълтън, скъса лист от тетрадката си и го подаде на Лий заедно с една химикалка.

— Просто напишете някакъв текст, от който да става ясно, че ни упълномощавате да получим информация за съпруга ви.

Лий механично написа думите, съгласна с всичко, което й се налагаше да прави… или което я караха да прави. Когато даде на брюнетката листа с импровизираното пълномощно, изведнъж се досети нещо и каза:

— Не преставам да мисля за мъжа, който ме избута от пътя. Може би той е убиецът на Логан.

— Издирваме го и откакто открихме съпруга ви вчера, го правим още по-усърдно. Искаме да ви помолим и за разрешение не само да говорим с колегите на съпруга ви, но и да вземем всички документи, които могат да помогнат при разрешаване на случая. Мога да ви уверя, че ще са на сигурно място в ръцете ни. Бихте ли ни дали разрешение?

— Да.

Саманта затвори тетрадката си и погледна Маккорд:

— Имате ли още въпроси, лейтенант?

Той поклати глава и се изправи.

— Съжалявам за думите си. Детектив Литълтън много добре ме описа — все още сам сменям маслото на колата си, а компютърът у дома вече втора година не работи, защото още не мога да си наложа да го дам на някой друг да го поправи. Единственият зъболекар, когото познавам, е този, когото разследвам в момента.

Лий прие извинението, ала изглеждаше леко стресната от думите му, защото очите на полицая останаха студени, а усмивката му — неискрена.

— Аутопсията ще бъде завършена до утре и ще можете да се погрижите за тялото — добави той. — Уведомете ни за подробностите около погребението. Бихме искали наши хора да присъстват на службата.

Лий сграбчи облегалката на дивана, треперейки от болка. Детективът беше казал „тялото на съпруга ви“ без никакво чувство и после веднага бе заговорил за „погребението“. Логан беше мъртъв. Вече никога нямаше да й се усмихне или да я привлече сънено в прегръдката си. Тялото му бе в моргата. Лий все още не бе мислила за погребението, въпреки че Брена внимателно бе подхванала темата сутринта, когато Триш Левковиц се обади, за да предложи помощта си.

— Защо искате да присъстват полицаи? — попита тя, когато реши, че може да се довери на гласа си.

— Само като предпазна мярка. Вие сте имали преследвач, а съпругът ви бе убит.

— Направете всичко, което сметнете за необходимо.

Маккорд погледна към кухнята и рече:

— Виждам, че детектив Шрадер е приключил.

Шрадер не само бе приключил, но и с удоволствие пиеше кафе и хапваше домашни курабийки, докато си бъбреше за футбол с шофьора на актрисата.

Детективите се качиха в асансьора и докато не стигнаха до партера, не пророниха нито дума. Сградата беше охранявана и всеки посетител трябваше да си записва името в голяма книга. Книгата се пазеше от възрастен портиер, чието име бе записано на картонче, прикрепено към ливреята му Хорас. Мъжът седеше зад мраморно бюро в центъра на фоайето.

— Толкова жалко за госпожа Манинг — рече той, когато подаде на Шрадер химикалка, за да може да впише имената на тримата в голямата подвързана с кожа книга.

Вместо да вземе химикалката, детективът взе книгата и връчи на портиера съдебна заповед.

— Тази заповед ни позволява да вземем книгата на посетителите с нас като доказателство — заяви той на стреснатия човек. — Имате ли друга книга, която да използвате?

— Ами, да… но не трябва да я отваряме преди януари, а сега е декември…

— Извадете си я още сега — нареди Шрадер. — И ако някой ви попита какво е станало със старата, просто кажете, че сте я залели с нещо. Нали ще се справите?

— Да, ама шефът ми… Шрадер му връчи визитката си.

— Кажете на шефа си да ми се обади.