Някой бди над теб

Двайсета глава

Очакваше Шрадер да е ядосан, че му отнемат ръководството по случая, ала Саманта с изненада откри, че партньорът й е развълнуван от срещата с Мичъл Маккорд.

— Той е легенда! — каза й той, докато пъхаше още двайсет и пет цента в автомата в лавката на третия етаж.

— Защо?

— Поради много причини. Някои от тях не са известни на никого.

— Ама че информативно — подразни го Сам.

За да обясни защо смята Маккорд за легенда, Шрадер реши да поразкаже още нещо на Сам.

— Преди десет години, когато е бил в екипа на майор Кейс, е работил по отвличането „Силкман“. Джоуи Силкман е момченцето, заровено живо в ковчег в продължение на четири дни, сещаш ли се?

Тя кимна.

— Екипът на Маккорд заловил един от похитителите при опита му да вземе парите от откупа, ала онзи не проговорил. Минали два дни, после още един, тогава той вкарал онзи в колата си и излезли на обиколка из околностите. И не щеш ли, похитителят си изпял всичко и го завел там, където е било заровено момчето. Заедно изкопали детето.

— Да не намекваш, че го е пребил, за да изкопчи тази информация?

— Не. По човека не е имало и драскотина. Признал се за виновен и се отървал с двайсет и пет години заради подпомагане на следствието. Другите двама нямали този късмет и получили доживотна присъда.

Шрадер зачака реакцията на Сам, докато отваряше пликчето с бонбони ММ.

— Впечатляващо — рече тя и пъхна монети в автомата за безалкохолни, — но недостатъчно да се превърне в легенда.

— Има и още, но трябва да се сетя. А, да, Маккорд оглави екипа за преговорите, когато четирима психопати превзеха детски лагер и заплашиха, че ще започнат да убиват по едно дете на всеки час.

— И той ги е спасил, без да използва оръжие и без да повишава тон, така ли? — подразни го Сам.

— Не. Първото дете било застреляно още преди екипът му да пристигне на мястото и да заеме позиции.

Сам стана сериозна:

— А после?

— Както ти казах, хората му още пристигали, така че никой не е видял точно какво се случило. Очевидците давали противоречиви сведения. В общи линии обаче, Маккорд си изтървал нервите. Отишъл право при похитителите, вдигнал ръце и казал: „Защо си губите времето с дванайсетгодишни, при положение, че можете да вземете за заложник ченге?“ Тогава заявил на похитителите, че е наредил на хората си да открият огън след една минута. Отсякъл, че след като вече са започнали да убиват деца, няма да преговарят.

— И после какво станало? — нетърпеливо попита Сам.

— Маккорд казал на децата да легнат на земята, за да започне стрелбата. Това е според едната версия. Според другата той изкрещял на децата: „Всички долу!“ — Онези закрещели на момчетата да останат изправени.

— И?

— Децата явно решили, че Маккорд е по-откачен и от онези копелета, които ги пленили, защото веднага се хвърлили на земята и снайперистите открили огън. Когато димът от стрелбата се разнесъл, на земята лежали четирите трупа на похитителите. След това го повишили в сержант. Не… не тогава. Повишили го, след като разрешил един случай с изнудване и подкупи, в който били замесени някакви важни клечки. Преди няколко години се премести в Бюрото за контрол на организираната престъпност и там също изгради кариера. След това отново се прехвърли в полицейските части на Бъроу5 и стана детектив — лейтенант.

— Той е на четирийсет и нещо и всички мислеха, че ще стане капитан на дивизия след година-две, а след това и шеф на детективите, но не това се случи.

— А какво стана? — попита Сам и погледна часовника си.

Имаха още петнайсет минути до срещата с Маккорд.

— Нищо. Преди година казал, че иска да се пенсионира, когато му изтекат двайсетте години в полицията, което съвсем скоро ще се случи. Миналия месец чух, че е напуснал, но може би е имал отпуска и е решил да я използва. — Той кимна към металните маси в стола. — По-добре да седнем за малко, вместо да висим пред кабинета на Маккорд като двама слуги, очакващи аудиенция с папата.

Обикновено столът бе претъпкан по това време на деня, ала явно всички, които бяха дежурни в събота, вече бяха обядвали, защото по кръглите метални маси бяха пръснати мръсни чинийки и мазни опаковки от сандвичи. Сам се заоглежда за някоя по-чиста маса, ала Шрадер въобще не се впечатли от неразборията. Той седна на най-близката маса и изтърси няколко от цветните бонбончета ММ в дланта си.

— Какво правиш? — попита той любопитно.

— Търсех салфетка, с която да почистя стола си — отвърна тя, преди да се замисли. Шрадер избухна в неудържим смях.

— Литълтън, как смяташ да се оправиш, като ти се наложи да се ровиш за доказателства в някой контейнер за боклук?

— Смятам да нося ръкавици като всички останали.

Шрадер протегна ръка и й предложи няколко бонбончета.

— Ето, вземи си.

Глазираните бонбони блещукаха примамливо в дланта му.

— Пипал ли си нещо друго с тази ръка, освен облегалката на стола?

— Определено не искаш да разбереш отговора на този въпрос.

Сам само леко се усмихна. Искаше да му подскаже, че не желае повече да чува такива реплики, а се усмихна, признавайки си, че този път си го бе изпросила.

Шрадер схвана намека и се задоволи с темата за подвизите на Маккорд.

Когато станаха, за да отидат на срещата с известния детектив, Сам вече изгаряше от нетърпение да се запознае с мъжа, който можеше да се похвали с инстинкти на ясновидец, с интелекта на ядрен физик и упоритостта на питбул.

— Изчакай ме за секунда — помоли я Шрадер, докато минаваха край тоалетните. — Само за малко.

Докато го чакаше, покрай нея минаха полицаи, чиновници и детективи, които Сам и преди бе срещала в участъка. Сега обаче те не я подминаха, гледайки я отвисоко, вместо това кимнаха за поздрав и измърмориха по едно „Здравей“. Определено всички се държаха различно с нея и тя осъзна, че дължи това на Шрадер. Тъкмо той бе направил всичко възможно да уведоми Холанд за работата й и бе разпространил новината за откритието, което бе направила по случая „Манинг“.

Въпреки че бе набит здравеняк и имаше направо свирепа физиономия, заради която Сам го наричаше тайно Шрадвайлер, Шрадер вероятно криеше от всички чувствителността си или поне така предполагаше Литълтън. Когато той най-сети излезе от тоалетната, веднага забрави тези си мисли и не сдържа усмивката си. Шрадер внимателно бе пригладил рошава коса и постегнал вратовръзката си.

— Я как си се изтупал — пошегува се тя. — Маккорд ще загуби ума и дума, когато те види.

Саманта не очакваше да хареса Мичъл Маккорд, ала това не намали нетърпението й да се запознае с живата легенда на Нюйоркската полиция, която така бе впечатлила Шрадер, че той да се притесни за външния си вид. През седмицата, която изкарали заедно в планината, детективът не бе сменил панталоните си нито веднъж, а ризите, които си бе донесъл, бяха само три. Сам се зачуди дали Шрадер спря да се наконти заради това, че ще се срещне със самия герой Маккорд, или защото знаеше, че лейтенантът е много взискателен към външния вид. Като имаше предвид бързото изкачване на Маккорд по йерархичната стълба в полицейската централа, Сам предположи, че той е умел политик и че вероятно е арогантен тип, който умее да се облича добре.