Някой бди над теб

Двайсет и седма глава

— Не знам къде си държи нещата Логан — каза Лий на Валенте и светна лампите в кабинета на съпруга си.

Отиде до бюрото и седна в коженото кресло. Кабинетът на Логан бе неприкосновено място и тя се чувстваше ужасно, че седи зад бюрото му от осемнайсети век.

Като се опитваше да не мисли за това, тя понечи да отвори средното чекмедже. Беше заключено. Опита и чекмеджетата отдясно, после отляво. Всички бяха заключени.

Засрамена и притеснена, тя погледна Валенте и извинително рече:

— Аз… аз съжалявам. Не знаех, че са заключени. — Кимна към вградения в отсрещната стена дъбов шкаф и се изправи. — Може би документите, които търсиш, са тук.

— Добре, не бързам за никъде — учтиво отвърна той. Лий чувстваше погледа му върху себе си, докато прекосяваше стаята. Стана й неудобно. Гласът му я притесняваше. А може би се притесняваше от присъствието му в момента, в който откриваше, че съпругът й държи всичко заключено в собствения си дом.

Дъбовият шкаф също бе заключен.

— Може би Брена — секретарката ми — ще знае къде са ключовете на Логан.

Лий отново седна в коженото кресло и се обади на Брена от телефона на съпруга си. Секретарката си бе у дома и се оказа, че е знаела, че Логан държи всичко заключено. Тя обаче нямаше представа къде се намират ключовете.

— Много ми е неудобно, че отново ще те изпратя да си вървиш с празни ръце — каза Лий и угаси осветлението в кабинета.

— Не се притеснявай. Мога да почакам, докато намериш ключовете, за да си взема документите.

Тя отиде до дивана в хола и се спря нерешително. Чудеше се дали да го покани да седне за минута, или да го изпрати да си върви.

— Не си спомням дали ти благодарих, че ми помогна да стигна по-бързо до планината и че ме занесе на ръце до хижата и обратно.

Валенте пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Всъщност има начин да ми се отблагодариш. Кога си яла за последен път?

— Нямам апетит.

— И аз така си мислех. Ако искаш да ми благодариш, защо не ми направиш удоволствието да вечеряш с мен?

— Не, аз…

— Не съм обядвал — прекъсна я той, — донесох и вечеря. Къде е кухнята?

Лий го погледна изумена и раздразнена от нетактичността му. Хубавата му прическа, шитото по поръчка сако и тристадоларовата вратовръзка го дегизираха като просперирал, елегантен бизнесмен. Нищо от това обаче не можеше да скрие силата му, изсеченото му лице, волевата брадичка, студения пламък, изригнал в кехлибарените му очи, когато полицай Харуел го бе обидил. Логан явно бе направил грешка по отношение на Валенте, беше го помислил за предсказуем бизнесмен. Но той не бе такъв.

От друга страна, Валенте си бе създал цял куп неприятности, за да й помогне през изминалата седмица, затова Лий го заведе в кухнята.

Голямото помещение бе празно, ала и четирите фурни работеха, а на плота бяха оставени две чаши за вино, чинии, салфетки и един голям нож. Валенте свали сакото си и го сложи на облегалката на стола си. После подаде на Лий едната от чашите.

— Пийни си малко — нареди той, когато тя понечи да остави чашата настрана. — Ще ти помогне.

Младата жена не знаеше как точно виното ще й помогне, и отпи малко просто защото нямаше сили да спори, за каквото и да е, особено пък за такива маловажни работи. Почти веднага усети ефекта от силното вино.

— Пийни още малко. Заради мен.

Лий отново отпи.

— Валенте, много мило от твоя страна, но не съм жадна, нито съм гладна.

Той замълча красноречиво и се загледа в нея. Още не бе извадил ръка от джоба на панталоните си.

— При сегашните обстоятелства мисля, че най-добре ще е, ако ме наричаш с малкото ми име.

Стомахът й нервно се сви. Гласът му… очите… държанието му.

— Всъщност обичам да се придържам към официалностите.

Той нищо не каза, обърна се и отиде при печките. Наведе се и се загледа в ястието зад горещите стъкла.

— Искам да разбера нещо — рече той, все още с гръб към нея.

— Какво?

— Изпратих ти кошница с круши в болницата. Получи ли ги?

Изненадана и засрамена, тя се загледа в гърба му.

— Да. Но с тях нямаше картичка. Извинявай. Не знаех кой ги е изпратил.

— Това обяснява всичко.

— Обичам круши — започна тя с намерението да му благодари.

Валенте я прекъсна с думите:

— Знам.

Уплахата й нарасна.

— Откъде?

— Знам много неща за теб. Пийни още малко вино, Лий.

Тя се разтревожи още повече. Този глас. Беше чувала този глас! Трескаво си припомни всички команди, които бе изрекъл: „Сложи това за мен“… „Пийни малко“… „Обичай ме“… „Пийни още малко“… „Заради мен“…

— Знам, че обичаш круши и пица със скариди, знам, че мразиш зеленчуците — продължи той с гръб към нея. — Знам, че лесно изгаряш на слънце и че не харесваш сапуните със силен аромат. Знам също така, че не се придържаш към официалностите. — Валенте млъкна и взе две подложки, оставени край печката.

Лий тихо грабна големия нож от плота, изпълнена с ярост и страх. Едва чуваше звуците от автомобилното рали, което О̀Хара гледаше по телевизията в стаята си зад ъгъла в дъното на коридора. Джо нямаше да я чуе дори да извикаше.

— Истината е — продължи Валенте и извади пицата, а после я остави на плота до печката, — че ти по принцип си мила и спонтанна жена. Винаги отделяш време да си поговориш с някого, когото смяташ за самотен или тъжен, мразиш да нараняваш хората и почти у всекиго търсиш доброто. Дори и у мен.

Той се обърна и я видя с ножа в ръка.

— Махай се оттук! — диво прошепна тя. — Махай се от дома ми, преди да се разпищя и да се обадя на полицията.

— Остави ножа! Какво, по дяволите, ти става?

— Ти ме преследваш! Ти си бил! Познавам гласа ти. Ти ми пращаше цветята и подаръците…

— Не съм преследвачът ти…

Лий стана и започна да отстъпва към телефона на стената, ала той пристъпваше към нея.

— Крушите — обвинително извика тя. — Крушите и пицата, и сапунът…

— Покупките, които те наблюдавах да правиш.

— Преследвал си ме!

— Остави проклетия нож! — каза той, когато тя опря гръб в стената.

— Ще се обадя в полицията! — извика тя и се извъртя, грабвайки слушалката на телефона.

— Няма да го направиш! — изръмжа той, тресна слушалката и я натисна с длан.

Притисна Лий до стената и тихо й заповяда:

— Сега хвърли проклетия нож. Не ме принуждавай да те нараня, за да ти го взема.

Вместо да го пусне, Лий здраво стисна дръжката. Съдбата вече й бе отнела всичко, подлагайки я на нечовешки изпитания. Не се страхуваше от него, не се страхуваше от онова, което можеше да й причини.

— Майната ти! — изплака тя.

За нейна най-голяма изненада той се засмя.

— Радвам се, че вече не се вцепеняваш пред опасността. Обаче съм прекалено стар да си демонстрирам бойните умения, а и се опасявам, че ако те пусна, ще ме намушкаш със скапания нож, преди да съм ти казал кой съм.

— Знам кой си, копеле такова!

— Изслушай ме!

Лий стоеше, без да може да мръдне, а дясната й буза бе притисната до хладната стена.

— Имам ли избор?

Въпросът го изуми до крайност.

— Ти имаш нож в ръката. Правилото е: който държи оръжието — той определя правилата.

— Това в затвора ли го научи? — изхриптя тя, ала започваше да се чувства наистина глупаво.

— Не, знам го много отпреди затвора — меко отвърна той. — И си спомням, че ти го доказах преди четиринайсет години, когато си тръгна от „Анджелини Маркет“ с няколко круши и пица със скариди. Двама хулигани те нападнаха на улицата. След това те изпратих до вас.

Лий усети как цялото й тяло се вцепенява.

— Фалко? — едва прошепна след няколко секунди. — Ти си Фалко?

Той отстъпи, за да й даде възможност да се обърне, и тя го загледа с широко отворени от почуда очи. Той протегна ръка и попита:

— Може ли да ми дадеш ножа? С дръжката към мен, ако обичаш — пошегува се после.

Лий му го върна, но не сваляше очи от него. Валенте бе част от миналото й и тя усети как й домилява, защото отново го срещна, при това, когато бе сломена. Той отново се бе опитал да я спаси въпреки грубото й държание. Без да съзнава какво прави, тя протегна ръце към него и почти се разплака, когато той ги пое в своите.

— Не мога да повярвам, че си ти! Не мога да повярвам, че под онази ужасна брада се е криело такова лице. И си сменил името си. Как е майка ти?

Той се усмихна на въпросите. Изумително чаровна усмивка, която напомни на Лий, че все още се държат за ръцете.

— Мислела си брадата ми за ужасна?

Тя припряно се отдръпна от него, но не развали магията пи момента.

— Мислех, че криеш нещо страшно зад нея.

— Мекушав характер? — Валенте взе пицата от плота край печките и я занесе на бара. Там взе ножа, с който Лий го бе заплашила, и я наряза на големи триъгълници.

Тя бе забравила за миг отсъствието на Логан и сега се вкопчи като удавник за сламка в това ново и странно положение. Взе чашата с вино от плота и отпи.

— Вероятността за мекушав характер въобще не ми е хрумвала. Мислех, че може би криеш белезите си от…

Валенте я погледна очаквателно.

— От сбивания, от затвора.

— Добре — сухо отвърна той. — Значи поне не си си мислела, че съм мекушав.

— Как е майка ти?

— Мъртва е.

— Съжалявам. Много я харесвах. Кога се случи?

— Когато бях на десет.

— Какво?

— Майка ми почина, когато бях на десет.

— Тогава… коя е госпожа Анджелини?

— Сестра на майка ми. — Той взе чиниите, а Лий — салфетките и чашите с вино и ги пренесоха на масата. — Семейство Анджелини ме приютиха и ме отгледаха като собствено дете след смъртта на родителите ми.

— О, разбирам. Тогава как е леля ти?

— Много е добре. Тя ти приготви тази пица и ме помоли да ти предам поздрави.

— Колко мило… от ваша страна.

Майкъл не отговори и стана, за да приглуши яркото осветление в трапезарията, после се настани срещу Лий.

— Яж — нареди й. Самият той отпи от виното си. Лий се досети, че не е гладен. Беше я излъгал, за да я накара да се нахрани. Беше трогната и затова се опита да яде. Освен това се опита да не мисли за причината, поради която той се грижеше за нея.

— Сменил си името си от Фалко Нипоте на Майкъл Валенте. Той поклати глава:

— Ти го смени.

— Искаш да кажеш, че името ти е било Нипоте Фалко?

— Не, искам да кажа, че ти смени името ми на Фалко Нипоте.

— Но нали така те наричаше госпожа Анджелини.

— Нипоте е италианската дума за племенник. Фалко пък значи ястреб. В квартала всички си имахме прякори. На братовчед ми Анджело му викаха Данте, защото мразеше да му казват Ейнджъл6 и защото името не му отиваше. Доминик пък бе Сони, защото бе… — Млъкна и се замисли, после огорчено тръсна глава. — Просто защото всички му казваха така, дори и чичо. — Той се огледа за бутилката вино, видя, че все още е на бар — плота, и стана да я вземе.

— На теб защо ти казваха Хоук7? — попита го тя, докато той доливаше вино в чашите им.

— Анджело го измисли още като бяхме малки. Той беше с три години по-голям от мен, но аз ходех по петите му и исках да бъда част от приключенията му. За да не му се пречкам, той ме убеди, че имам специални очи, като на ястреб, и затова той и приятелите му ме искаха като часовой. Подвизавах се с това назначение, докато не разбрах, че само те се забавляват.

— Как са се забавлявали?

— Повярвай ми, по-добре е да не знаеш.

Лий изведнъж изстина. Той бе прав — не искаше да знае отговора на този въпрос.

— Благодаря ти за всичко, което направи за мен. Почти е невероятно, че мина през тези неприятности заради мен.

— Защо?

— Защото преди четиринайсет години ти дори не ми говореше.

— Стараех се.

— Какво ти попречи?

„Логан ми попречи!“ — помисли си Майкъл, но не го каза на глас. Не искаше да й разваля настроението, като споменава името на съпруга, когото никога нямаше да зърне жив.

— Може би съм бил срамежлив.

Лий отхвърли това предположение с рязко тръсване на главата.

— Тогава се чудех защо се държиш така. Срамежливите хора не се държат грубо. След време ми стана пределно ясно, че не ме понасяш.

— Така ли?

Лий усети иронията и изумлението в тона му, но я измъчил ха по-важни въпроси.

— Защо не ми каза кой си на рождения ми ден миналата събота? — Още със споменаването на празненството жестоката реалност я връхлетя и обърка мислите й. Лий забрави какво го бе попитала и се загледа през прозореца, опитвайки се да спре напиращите сълзи.

Валенте като че ли усети промяната в настроението й и побърза да отклони мислите й от партито.

— С крушите ти изпратих картичка, в която пишеше кой съм.

— Сигурно си ме сметнал за ужасно невъзпитана, когато не ти казах нищо в хеликоптера или вчера, че дори и тази вечер.

— Досетих се, че или не си получила картичката, или че си я прочела и си решила да не признаваш, че се познаваме.

Лий го изгледа твърдо.

— Никога не бих постъпила така.

Валенте издържа погледа й.

— Освен ако през последните четиринайсет години не си започнала да държиш на официалностите.

Лий се усмихна на шегата и веднага след това прехапа устни, за да не се разплаче. Сълзите й напираха заради най-обикновени неща, заради шегите, заради съчувствието…

Джо нахълта в кухнята тъкмо когато Майкъл сипа последните капки вино в чашата на Лий. Смутен, той огледа приглушеното осветление и романтичната обстановка и понечи да се оттегли.