Някой бди над теб

Четирийсет и четвърта глава

Майкъл хвърли още една цепеница в огъня и с помощта на ръжена я намести по-добре. В трапезарията Хилда сервираше масата. Майкъл се изправи и отупа ръце тъкмо когато Лий влезе в дневната. Беше си облякла дълга вълнена рокля с големи копчета, с широк колан и широка яка. Роклята беше с цвят на шампанско, а ръкавите й се спускаха до китките на слабите й ръце.

Дрехата му напомни на роба и той положи усилия да се овладее.

— Запалил си огън — рече тя, когато той й подаде чаша шампанско.

Кестенявата й коса се спускаше меко по раменете, лъскава и червеникава на светлината на алените огнени езици.

— Шампанско? — въпросително рече и се вгледа в очите му. — Стори ми се подходящо, тъй като случаят е специален.

— Какъв е случаят?

Майкъл допря чашата си до нейната за тост и рече:

— Новото начало. Първа фаза.

— За първа фаза — съгласи се Лий с лека усмивка и отпи от шампанското. — А каква беше втора фаза?

— Втора фаза е, когато започнеш да си го връщаш.

Тя не попита за подробности и Майкъл се зарадва, защото не беше готова да ги научи.

— Доста мислих — сподели тя.

Той се вгледа в блестящите й очи, които го бяха хипнотизирали преди четиринайсет години, после като омагьосан загледа как Лий повдига ръка и отмята тежката си коса. Помнеше това движение, също както помнеше, че на дневна светлина очите й са с цвета на бистър аквамарин и че вечер, също като в момента, те искрят като красиви синьо-зелени циркони. Спомни си колко внимателно слушаше хората с леко наклонена глава, също като в момента. Погледът му се спусна към устните й и пред очите му изникна Лий, както я бе видял преди месец, с късата червена рокля, изискана и грациозна.

— За какво мислиш?

— Искам да сключим сделка — обясни тя и поднесе чашата с шампанско към устните си.

— Каква сделка? — предпазливо попита той.

— Искам тази вечер да не говорим за Логан. Ако аз подхвана темата, искам да ме спреш. Съгласен ли си?

Нощта ставаше все по-обещаваща.

— Съгласен.

— Може ли аз да избера темата?

— Разбира се.

— И си съгласен да си говорим напълно открито и честно?

— Да.

— Обещаваш ли?

Беше прекалено късно за предпазливост. Вече се бе съгласил.

— Когато казвам „да“, значи давам обещание.

Лий отново отпи от шампанското, за да прикрие усмивката си.

— Изглеждаш ужасно притеснен.

— Защото съм ужасно притеснен. За какво искаш да си говорим?

— За теб.

— Тъкмо от това се боях.

— Да не се отмяташ?

Майкъл я погледна в очите и твърдо заяви:

— Знаеш, че няма да се отметна.

Лий погледна към Хилда, която в този момент палеше няколко свещи, подредени в свещници на масата.

— Хилда, какво има за вечеря?

— Лазаня. Във фурната е. Направих и салата „Цезар“.

— Ние ще си сервираме — каза Лий. — Няма нужда да правиш нещо повече. — След като изрече това, тя се обърна към Майкъл и добави: — Лазанята, която Хилда приготвя, е направо божествена. Сигурно я е направила в твоя чест, защото си италианец.

— Направих я за вас, госпожо Манинг — заяви прислужницата, защото това е най-питателното ястие, за което се сетих. Господин Валенте?

— Да — каза Майкъл и се обърна към нея.

— Моля ви, угасете огъня, когато си тръгвате — предупреди го тя. — И да не напрашите килима.

Майкъл беше стреснат и удивен от тона й и Лий напълно го разбираше. Веднага щом Хилда се върна в кухнята, тя тихо каза:

— Хилда мрази мръсотията във всичките й форми, освен това има навика да ни командва. На всичкото отгоре ми е напълно вярна.

Лий се притесняваше да не би Хилда да го е обидила и на Майкъл му се прииска да я грабне в прегръдките си. Животът й бе рухнал, а тя бе все така мила и смела. Искаше да й каже колко се гордее с нея. Вместо това той подхвана несъществен разговор, докато Хилда не се появи и не обяви, че могат да вечерят и че тя се прибира в стаята си, за да си почине.

— Да отидем в кухнята — предложи Лий.

На бар — плота немкинята беше поставила блюдо със скариди, заобиколени от резенчета лимон и стръкчета ароматен магданоз. Придърпа два високи стола от ковано желязо и се настани върху единия.

— Хилда не може да ни чуе, така че вече нямаш оправдание — предупреди го тя и се засмя. — Нека да поговорим за теб.

Шампанското вече оказваше ефект. Усмивката й стана по-широка, а болката изчезна от очите й.

— Откъде да започна?

— От момента, в който са започнали да те наричат Хоук.

— Ти вече знаеш как получих прякора си. Аз бях часовият. Да не се опитваш да научиш нещо повече за престъплението ми?

Тя се поколеба, ала после рече:

— Да. Май че е така.

Майкъл отиде от другата страна на бар — плота и небрежно се облегна.

— В такъв случай искам да добавим анекс към договора си. — Той кимна към купата със скариди и каза: — Ще ти разкажа всичко, но през това време ти ще трябва да се храниш.

Лий взе една скарида и я потопи в специалния сос, а Майкъл започна разказа си.

— Бях осемгодишен, тогава родителите ми бяха още живи, а Анджело ми лепна прякора. Той беше на единайсет и бе роден водач. Имаше цяла група верни последователи, включително моя милост. В бандата бе и най-добрият ми приятел Бил, който живееше до нас. В началото двамата с него бяхме само часови, но след три-четири години започнахме да помагаме на Анджело и на приятелите му да задигат всичко, което можеше да бъде пренесено и продадено. През останалото време помагахме на бандата да пази територията си и често се биехме с натрапниците. Когато станахме тийнейджъри обаче, вече използвахме ножове и разни други оръжия.

Майкъл помълча и Лий се приведе напред, подканяйки го:

— Продължавай, слушам те.

— Хапни още от скаридите.

Тя се подчини механично и той едва сдържа усмивката си, защото изражението на младата жена издаваше нетърпението й да чуе цялата история.

— Когато бях на шестнайсет, нарушихме територията на една друга, много по-голяма банда. В последвалия бой ме раниха много лошо. Анджело ме спаси от двамата, които се бяха нахвърлили върху мен. Едва не умрях от раните, които ми нанесоха. С него бяхме единствените, останали след боя, и естествено ни спипаха.

— Тогава ли те арестуваха за пръв път?

— Не, но това бе първият път, когато едва не умрях. Не ми хареса. Аз бях човекът — идея, мозъкът зад операциите на Анджело, но доста рядко бях участник.

— Защо?

— Защото не понасях да гледам кръв, особено собствената си, освен това не виждах смисъл да си я проливам.

Лий се засмя, отпи от шампанското и хапна от скаридите.

— Тогава вече си живеел с чичо си и леля си. Те какво мислеха за неприятностите, в които двамата с Анджело сте се забърквали?

— Чичо почина от инфаркт, година след като родителите ми загинаха, а леля ми не можеше да се справи с Анджело и с мен. На нея дори не й се вярваше, че сме извършили онези неща, за които ни арестуваха. Тя мислеше, че ченгетата са ни нарочили.

— Ами родителите на Бил? Те какво направиха, когато го арестуваха?

— Обадиха се на чичо му, който тогава беше лейтенант в нюйоркската полиция. Той освободи Бил и се погрижи да няма досие. Бил бе единственият, който нямаше досие, и това бе благодарение на чичо му. По ирония на съдбата той беше и най-злобната и жестока луда глава в квартала, но понеже беше много дребен и слаб, родителите му и глупавият му чичо не вярваха, че може да е лош като нас.

Времето минаваше и Анджело все повече се вбесяваше, че всички, освен Бил имаме досиета. Той започна да пренебрегва Бил и никога не му казваше какво правим, освен това пусна слух, че Бил е доносник.

— А ти как се чувстваше от отношението на Анджело към Бил?

— Аз не бях ядосан колкото Анджело.

— Защото… Какво? Защото си бил по-разумен ли?

— Не, защото имаше случаи, в които чичото на Бил спасяваше и мен заедно с него. Родителите ми бяха приятели с родителите на Бил. Чичо му все още хранеше сантиментален спомен за племенника си и за мен, играещи си в детската кошарка, докато те вечеряли.

Лий подпря с длан брадичка и изнамери най-невероятното и прочувствено обяснение, за да оправдае онова, което Майкъл бе вършил в юношеството си:

— Имало е сериозни причини за онова, което си вършил.

— Наистина ли? — удивен попита той. — Какви?

— Ами, родителите ти са починали, докато си бил съвсем малък, а и кварталът, в който си живеел, не е бил добър. Бедността, лошите училища, лошата компания… нямал си избор…

— Лий… — прекъсна я той.

— Да?

— Аз бях бандит. Бях бандит, защото избрах да съм такъв.

— Да, но какво те накара да направиш този избор?

— Избрах го, защото исках някои неща за себе си, ала исках да ги получа по моя начин, а не както системата ми налагаше.

— И после?

— След като почти не загинах, реших да огранича набезите с бандата на Анджело, за да не бъда убит или арестуван. Освен това направих малко проучване и открих, че тъпите учители в гимназията всъщност са имали право, когато са ни казвали, че без образование няма да успеем да натрупаме пари.

— Да, но ти си продължил да се забъркваш в нелегални действия с бандата на Анджело, нали? Защо просто не се отказа и не… — Лий млъкна, опитвайки се да открие точните думи.

— И защо не тръгнах по правия път ли? — попита той.

— Да.

Майкъл се престори на ужасен и отвратен:

— Лий, трябваше да пазя репутацията си! Както и да е, всичко свърши една юнска нощ, когато бях на седемнайсет.

— Как?

Той взе бутилка уиски от бара и си наля малко, после бавно и продължително отпи, сякаш се опитваше да отмие лошия вкус от онова, което щеше да каже.

— Тогава Бил вече пласираше наркотици, освен това се и друсаше, а Анджело бе не по-малко дрогиран от него. Двамата се сбиха и Бил го уби.

— Божичко!

— Ченгетата дойдоха да съобщят на леля и тя се поболя от мъка.

— А ти какво направи?

— Отидох да търся Бил. След около час го намерих, още беше дрогиран. Дори не си беше измил ръцете. Протегна ги и ми ги показа. Бяха изцапани с кръвта на Анджело.

— И? — прошепна тя.

Той сви рамене и отпи от уискито.

— И аз го убих.

Лий го изгледа шокирана. Не можеше да повярва, че е извършил убийство, че й го съобщава толкова спокойно и че свива рамене и отпива от питието си просто така. После се сети, че той бе отпил и преди да й разкаже истината. Майкъл остави празната чаша и скръсти ръце пред гърдите си. Загледа се в Лий, сякаш очакваше да чуе присъдата й, макар че не изглеждаше кой знае колко заинтересован. Вече не бе внимателният и добър мъж, когото познаваше, сега се бе превърнал в друг човек…

Напомняше й на студения и враждебен младеж, когото бе познавала преди четиринайсет години — груб, безразличен мъж. Само дето още си спомняше, че тя обича круши и пица със скариди.

Лий го гледаше, изучаваше непроницаемото му лице и изведнъж нещо й хрумна.

— Ти имаше ли намерение да го убиваш? — попита.

Вместо да й отговори, той зададе въпрос и чертите на лицето му леко се смекчиха:

— Защо мислиш, че не съм го убил нарочно?

— Ти ми каза, че ти е бил най-добрият приятел. Споделяли сте една и съща детска кошарка. Каза, че и двамата с Анджело са били дрогирани. Но не останах с впечатление, че братовчед ти е бил невинен.

— Права си — отвърна той със странна нотка в гласа си. — Не го убих умишлено. Но отидох, за да го пребия. Ако бях успял да му взема пистолета, щях да го смеля от бой.

— Но ти не можа, нали?

— Трябваше да съм в състояние. Бях доста по-едър и по-силен от него, но той беше надрусан, а аз бях откачил от ярост. Бил размаха пищова и аз го нападнах. Пистолетът гръмна, докато се борехме. Бил издъхна в ръцете ми.

— И затова ти отиде в затвора.

Той кимна и си наля още уиски.

— Погребаха Бил и Анджело в един и същи ден. За съжаление не можах да присъствам.

— Само че аз не разбирам защо си отишъл в затвора. Било е самоотбрана.

— Чичото на Бил беше на друго мнение, а вече беше капитан в полицията. Имаше силни аргументи — бях по-едър и по-силен от племенника му, освен това бях с една година по-голям. Вярваше, че вината за смъртта на Бил, единствен син на сестра му, е само моя. Тогава ми каза, че ще посвети живота си на усилието да ме направи нещастен, и досега изпълнява заканата си. Уилям Труманти е човек на думата си.

— Уилям Труманти! — изуми се Лий и се наведе към Майкъл. — Убил си племенника на комисар Труманти!

— Да.

— Мили Боже…

— Лежах в затвора четири години и всяка свободна минута прекарвах в библиотеката. Учех.

— Какво?

— Право. Реших, че след като непрекъснато имам проблеми със закона, ще трябва да се науча как да го заобикалям. По-късно разбрах, че има и по-интересни неща за учене. Когато излязох от затвора, се записах в колеж и после в университет.

Лий стана и махна похлупака от блюдата със салатата „Цезар“, която Хилда им бе приготвила.

— И после какво стана? — попита.

— Открих, че имам нюх за правене на пари, и то по законен път. В архитектурата. Бях израснал на улицата и можех да се оправям със строителите, освен това знаех как да изготвя изгодна сделка и да спечеля от нея.

Отначало всичко потръгна добре. Дори повече от добре. Бизнесът ми обаче се разрасна и Труманти ме надуши. Докато се осъзная, ме арестуваха за „подкупване на градски инспектор“. Останалото е история. Колко го по-успешен ставаше бизнесът ми, толкова по-отвратителни ставаха обвиненията.

Майкъл млъкна и погледна Лий. Тя стоеше като закована и държеше лъжицата със салата.

— Няма ли да сложиш това в чиния?

— Какво? А… Да. Продължавай… после какво стана?

— Знаеш всичко останало. Труманти има влиятелни приятели и с дългия списък арести не му бе трудно да издейства федерален прокурор да се заеме с мен или с делата ми. Пръснал съм милиони в различни съдилища, за да се защитавам. Това се превърна в игра, която и двамата играехме… грозна игра. Сега той умира от рак, но не се е укротил. „Вендета“ е италианската дума за кръвно отмъщение и Труманти вярва сляпо в нея. Е — най-сетне попита той, — спазих ли своята част от сделката ни?

Лий го погледна и кимна утвърдително, опитвайки се да проумее чутото. Нямаше причина да вярва, че Валенте й е разказал цялата истина, но все пак му вярваше. Поради някаква незнайна причина му вярваше напълно. Внезапно си спомни с каква готовност Труманти й бе предложил помощта си. Колко бързо бе изпратил полицаи, за да открият какво се е случило със съпруга й. Тогава тя бе прекалено ужасена и изплашена, за да поставя под съмнение мотивите на полицейския комисар, ала сега се запита дали Труманти знаеше, че Логан се е познавал и е работил с Майкъл Валенте, и дали това е причината за готовността му да помогне.

Взе чиниите за салата и бутилката червено вино, която Хилда им бе отворила. Занесе ги на масата и едва сега осъзна, че Майкъл не я бе попитал дали му вярва.

Остана смълчана и загледана в красивия тъмнокос мъж, който наливаше виното във високите чаши с елегантни столчета. Лицето му бе сурово и безизразно на меката светлина на свещите. Лий осъзна, че той никога няма да я попита дали му вярва. Никога нямаше да се унижи и да я моли да му повярва. Спомни си нещата, които й бе казал, когато тя се прибра и влезе в кухнята. Тогава тя не бе успяла да изрази чувствата си и той го бе направил вместо нея…

„Наранен съм, особено душата ми. Всичко, в което вярвах, се оказа лъжа, а хората, на които имах доверие, ме предадоха.“

Беше я накарал да се разплаче, защото бе усетил нуждата й да излее мъката си, и после, когато сълзите потекоха, той я бе прегърнал, бе притиснал лицето й към гърдите си и успокоително я бе милвал по гърба. Беше прегръщал най-добрия си приятел в смъртния му час. Лий знаеше, че е бил не по-малко нежен с умиращото момче.

Майкъл застана пред нея и очаквателно я погледна. Искаше да й помогне да се настани на стола си. Лий го погледна, разтърсвана от противоречиви чувства.

— Лий — намръщи се той и я попита, — плачеш ли?

Тя реши да го излъже и поклати глава. Сетне яростно извика:

— Мразя Труманти!

Майкъл се засмя и я привлече в прегръдката си.