Някой бди над теб

Дванайсета глава

Звънът на телефона събуди Лий в осем часа. Някъде из апартамента Хилда вдигна на второто позвъняване и Лий немигащо се втренчи в малката червена лампичка, светеща върху апарата.

Всички телефони в апартамента имаха три отделни линии — една обща и личните им линии с Логан. Лий бе дала на полицията личния си номер и затова сега разбра, че не те се обаждат. Но въпреки това се вкопчи в надеждата, че някой иска да й съобщи новини за съпруга й. Молейки се малката лампичка да започне да примигва, тя стоеше и я наблюдаваше. След миг лампичката угасна. Отчаяна, Лий стана. Напрежението вече й се отразяваше.

Докато беше в банята, телефонът звъня непрестанно, а всяко позвъняване опъваше нервите й до крайност. Лицето, което видя в огледалото на тоалетката, бе бледо, насинено и изпито. Беше нейното лице, но в също време бе чуждо, също като живота й след събуждането й в болницата.

Шевовете по скалпа, сковаността в ръцете и болката в ребрата превърнаха сушенето със сешоара в неприятно и болезнено изпитание, което сякаш й отне цяла вечност. Когато се изправи пред рафтовете в гардеробната, Лий посегна да извади кафяв пуловер, но се поколеба. На съседния рафт имаше вълнен пуловер с цвят на зряла череша. Миналата неделя Логан я бе помолил да облече нещо в червено, защото й бе купил рубинено колие за рождения ден. Лий реши да се облече в червено. Може би подсъзнателно се надяваше да промени късмета на семейството си. Може би дрехите в ярък и весел цвят щяха да я накарат да се почувства малко по-добре. Бързо облече пуловера и си сложи подходящи за него тъмночервени панталони.

В девет без петнайсет, когато излезе от спалнята си, телефонът вече звънеше безспир. Обикновено красивата дневна с гледката към Сентрал Парк, с лакирания паркет и мраморните колони разведряваше Лий и й повдигаше духа, ала тази сутрин всичко изглеждаше безсмислено и пусто без Логан. Тя дочу гласа на Брена от кухнята в другия край на жилището, затова отиде там.

Кухнята беше просторна и приветлива. В центъра се намираше барплотът, а зимната светлина весело нахлуваше през високите прозорци. Тухлените стени и камината внасяха уют и непринуденост въпреки множеството най-модерни уреди с цвят на лъскава стомана, подредени покрай стените. Брена стоеше край хладилника, говореше по телефона и си водеше бележки. Хилда се бе изправила пред печката и бъркаше нещо в една тенджера, когато зърна Лий. Веднага й подаде чаша горещо, ароматно кафе.

— Правя ви закуска.

Щом Брена приключи разговора, Лий махна към масата. Двете седнаха и секретарката сложи дебелата тетрадка с метална спирала пред себе си.

— За кого искам да чуя? — попита актрисата.

Брена започна да преглежда записките си, изписани със ситен красив почерк, сетне заизрежда:

— Сибил Хейуд каза да ти предам, че ти прави хороскоп и скоро ще може да ти даде някакви напътствия. Къртни Мейтланд иска да те навести, веднага щом „си в състояние въобще да понасяш някого“. Сенатор Холенбек иска да знаеш, че е на твоите услуги. Съдия Максуел се обади да каже, че…

Лий слушаше разсеяно, когато името на последния обадил се привлече вниманието й.

— Доктор Уинтърс звъня вчера и тази сутрин. Помоли ме да ти предам, че се моли за теб и че би се радвала да дойде да ти прави компания. Освен това ти предписа едни лекарства и настоява да започнеш да ги взимаш веднага.

— Какви лекарства?

Брена се подвоуми, сетне твърдо заяви:

— Успокоителни. Каза, че знае, че идеята няма да ти допадне, но че ще ти помогнат да останеш спокойна и да мислиш по-трезво. А ти имаш нужда и от двете.

— Спокойна съм — възпротиви се Лий. И погледа на чевръстата блондинка имаше съмнение, когато се загледа в сплетените пръсти на актрисата. Лий така бе стиснала ръце, че ноктите и кокалчетата на пръстите й бяха съвсем побелели. Тя проследи погледа на Брена и бързо отпусна ръце.

— Изпратих Джо О̀Хара до аптеката, за да купи нужното.

Отне й минута да се сети, че Джо е новият й бодигард и шофьор. Не само бе забравила името му в настъпилата бъркотия, но бе забравила и че Мат и Мередит Фаръл са на околосветско пътешествие. Джо живееше в нюйоркския им апартамент и бе поел задължението да вози Лий в лимузината и да я предпазва от преследвачи.

— Освен това трябва да те предупредя — добави Брена с усмивка, — че той е малко разстроен от факта, че не сме го искали да шофира вчера в планината.

Лий безпомощно вдигна ръце и засрамено призна:

— Идеята щеше да е добра, но аз напълно бях забравила за съществуването му.

— Ако питате мен — заяви Хилда, — този мъж не си знае мястото! Той трябва да ви вози, когато вие искате, а не когато на него му скимне. — Немкинята дръпна рязко тенджерата, за да подчертае думите си. — Той е просто един шофьор.

Лий се опита да я успокои. Животът й и без това бе достатъчно тъжен.

— Разбирам те, Хилда, но той не е свикнал да бъде „просто шофьор“. Работи за семейство Фаръл от години и те го приемат като член на семейството си. Заръчали са му да се грижи за мен, докато са извън града, и той най-вероятно ще се отнесе много сериозно към задачата си, особено в момента… когато нещата са толкова объркани. — Щеше да продължи да обяснява, ала в същия миг вратата се отвори и тя така се стресна, че се изправи рязко и почти извика от ужас.

— Извинете, май трябваше да почукам — рече Джо О’Хара и нахлу в кухнята, облечен в дебело черно палто с вдигната яка.

Бодигардът беше висок около метър и осемдесет, имаше широки плещи и тежката походка на мечка гризли. Лицето му бе грозно, носещо спомена от някогашни боксови мачове или улични сбивания. Външният му вид и невъзпитаното му нахлуване обаче ни най-малко не стреснаха Хилда, която го погледна сърдито и се тросна:

— Не смей да влизаш в кухнята ми, без да си изтриеш обувките!

Джо се изненада и заплашително изгледа раздразнената жена в другия край на кухнята, а после се втренчи в лъснатите си до блясък обувки. Реши да не й обръща внимание и сви рамене, закачи палтото си в гардероба и отиде до кухненската маса, понесъл в мечешката си лапа малко бяло пликче от близката аптека.

— Госпожо Манинг, разбирам, че не ме познавате и че вероятно не ви се ще непознат да се навърта в дома ви в такъв момент, но съпругът ви и Мат Фаръл ме помолиха да се грижа за вас и да осигурявам безопасността ви — рече той с дрезгавия си глас и в тона му прозвуча мрачна решителност.

Лий посочи на мъжа свободното място до Брена, за да седне при тях.

— Когато влезе, ме стресна. Не съм казала, че не те желая в дома си.

— Няма нужда да ми се извинявате — рече Джо и настани едрото си тяло в стола, който изглеждаше като детски играчка под него. — Но въпреки това се налага да ви кажа, че трябваше да ме извикате да шофирам в планината онази неделя, вместо да ходите сама. Ако го бяхте направили, може би нямаше да седите тук и да стискате зъби, за да не забележи никой, че всичко ви боли.

— Благодаря ти, че направи усилията ми безполезни — сухо отвърна Лий. Все още не бе сигурна дали го харесва или не.

Укорът й обаче не засегна О’Хара.

— Вчера също трябваше да ми се обадите и да ме оставите да шофирам. Две жени нямат работа сами в планината в това време. Можеше да заседнете някъде!

— Е, очевидно е, че не заседнахме — намеси се Брена.

— Хъм, чист късмет. Но ако бе станало така, ти трябваше да излезеш, и да търсиш помощ от минаващите коли и да оставиш госпожа Манинг сама в колата, на студа, болна и тъжна. Ами ако ви беше свършил бензинът?

— Щяха да си се оправят и без теб — рязко го прекъсна Хилда, без да спира да бърка яденето в тенджерата.

Лий слушаше заяждането между тримата си подчинени, но сякаш отдалече усещаше покачващото се напрежение. Цялото й същество се бе съсредоточило върху телефона и върху стенния часовник. Изведнъж малката червена лампичка светна, давайки сигнал, че търсят някого по личната линия на Логан. Брена понечи да стане, но Лий я бутна обратно на стола и скочи на крака, забравяйки раните и болката в ребрата си.

— Ало — задъхано извика в слушалката.

Чу мъжки глас — дълбок и непознат:

— Госпожо Манинг?

— На телефона, кой се обажда?

— Майкъл Валенте.

Тя се облегна на стената, неспособна да скрие разочарованието си.

— Кажете, господин Валенте…

— Извинявам се за притеснението. По тона ви разбирам, че днес още нямате новини за Логан.

— Не, нямам.

— Съжалявам — повтори той. После се поколеба, но най-накрая рече: — Знам, че моментът не е подходящ, но у Логан останаха едни документи, които ми трябват. Когато се чух с него в събота, той ми каза, че са в дома ви. Намирам се едва на няколко преки от вас. Ще бъде ли удобно да намина, за да си прибера нещата?

— Нямам никаква представа къде са — отвърна Лий.

Не желаеше да се рови из нещата на съпруга й, не й хареса.

— Това са планове за един мой проект, Логан ги бе взел назаем.

Значи документите не бяха на съпруга й, а на Валенте. Тонът му беше любезен, но настойчив. Не можеше да откаже.

— Разбирам. Елате да си ги вземете тогава.

— Много ви благодаря. Ще бъда при вас след двайсет минути.

Лий се отдръпна от стената, затвори телефона и огледа хората в кухнята. Преди трийсетина секунди те бяха просто подчинени, които спореха за глупости, ала сега и тримата я гледаха с такова напрежение и съчувствие, че сърцето й подскочи от мъка. Наистина я обичаха и искаха да й помогнат. Тя имаше хиляди познати и приятели, но не можеше да разчита на дискретността и мълчанието на нито един от тях. Брена, Хилда и Джо обаче бяха загрижени и заслужаваха доверието й. Сега те бяха единствените й съюзници, те бяха нейното семейство.

Усмихна им се измъчено, ала от отчаяние пребледня и Брена го забеляза. Секретарката отвори плика от аптеката, извади шишенцето с хапчетата и й го подаде:

— Лий, доктор Уинтърс настоява да ги взимаш.

Нежно, но твърдо, Лий бутна ръката й и отвърна:

— Не искам лекарства, които влияят на ума. Нямам нужда. По-нататък, ако почувствам необходимост, ще ги взема. Обещавам.

Доволен, че проблемът с лекарството е решен, О̀Хара реши да премине към собствения си проблем:

— Ако разполагате със свободна стая, мисля, че няма да е лоша идея да поостана тук, докато нещата се поуспокоят.

Апартаментът имаше шестнайсет стаи, включително две помещения, предназначени за персонала. В едното живееше Хилда, другото беше свободно, ала Лий внезапно изпита почти суеверно желание да остави нещата, каквито бяха преди изчезването на Логан. Сякаш ако нищо не се променеше, неговото отсъствие щеше да бъде само временно, ала ако настъпеше промяна — съпругът й никога повече нямаше да се върне.

— Много мило от твоя страна, но аз не съм сама. Хилда е с мен.

Отговорът му накара немкинята да се извърне с пламнали от ярост очи:

— Убеден съм, че Хилда може да направи омлет, от който пръстите да си оближеш, или да изтупа килима, но докато съпругът ви не се върне, мисля, че ще имате нужда от мъж в къщата, за да се справя с проблемите. Долу е пълно с репортери, а феновете ви се редят на опашка пред сградата, а имате и преследвач, който вече е наясно, че пътят му е чист. Няма как да сме сигурни, че някой няма да плати на портиера и да се вмъкне тук. Рано или късно и това може да стане. — Джо усети, че Лий още не е напълно убедена, и затова бързо изигра последната си карта: — Убеден съм, че господин Манинг би искал да остана тук и да се грижа за вас и приятелките ви и той огледа многозначително възмутената перфекционистка Хилда и недоволната, независима Брена, които снизходително нарече „приятелки“, които имат нужда от защита.

Лий осъзна, че Джо притежава плашеща способност да убеждава, хитро превръщайки собствените си желания в чужди. Сега бе спечелил с намесването на Логан в разговора.

— Може би сте прав, господин О’Хара. Благодаря ви.

— Моля. И… наричайте ме Джо — напомни й той. — Така ми казва Мередит, тоест… госпожа Фаръл.

Лий кимна и погледна Хилда, която й поднесе две купички.

— Какво е това? — попита тя, зяпнала купичката, пълна с нещо гъсто и бяло. В по-малката купичка имаше отвратително изглеждащи кафяви бучки, от които й се повдигна.

— Това е корнфлейкс, а това сушени сини сливи. Нали господин Манинг каза, че вече това ще закусвате. — Лий продължи да я гледа неразбиращо и Хилда добави: — В неделя сутринта, преди да излезе за планината, той ви го каза.

Болезнено — сладостният спомен внезапно измести настоящето. „Повече никакви круши. Ти си пристрастена. Отсега нататък си само на корнфлейкс и сини сливи.“

Преди да осъзнае какво прави, Лий обгърна с ръце купичките, склони глава на масата и се разхлипа. Раменете й се тресяха от плач, но тя не можеше да спре, чувстваше се безпомощна. Когато се поуспокои, засрамено извърна глава и избърса сълзите си. Все още извърната настрана, тя протегна към Брена ръка с отворена длан. Притеснена, блондинката веднага разбра и сложи едно от хапчетата на доктор Уинтърс в ръката й.

— Съжалявам — рече Лий и на тримата.

Хилда, Джо и Брена я гледаха така съчувствено, че тя с мъка преглътна сълзите си.

— Ще ви приготвя обичайната закуска — рече немкинята и както винаги се опря на кухненските дела, които винаги внасяха ред в един иначе лишен от ред свят.

— Мисля днес да хапна това — каза Лий, отново придържайки се към суеверието си.

В същия момент телефонът пак иззвъня и докато тя започваше закуската си, Брена стана да вдигне.