Огнено жертвоприношение

10

Аз шофирах. Ашър показваше пътя. Беше се облегнал на гърба на седалката ми. Не го помолих да си сложи предпазния колан. Жан-Клод седеше до мен, мълчеше и не поглеждаше никого.

— Нещо не е наред — внезапно каза Жан-Клод.

Аз го погледнах бегло.

— Имаш предвид нещо друго, освен пристигането на Съвета в града?

Той поклати глава.

— Не го ли усещаш?

— Нищо не усещам.

— Тъкмо там е проблемът — той се обърна, доколкото му позволяваше предпазният колан, и посрещна погледа на Ашър. — Какво се случва с моя народ?

Лицето на Ашър се показа цялото в огледалото за обратно виждане, сякаш той искаше да го виждам. Усмихваше се и цялото му лице се опъваше — явно изгарянето е било повърхностно и бяха останали само белези, а мускулите под кожата не бяха засегнати. Той изглеждаше самодоволен и удовлетворен. Това беше радостта, която изпитва котката, когато измъчва мишка.

— Не знам какво става с него, но ти би трябвало да знаеш. Все пак ти си Господар на града.

— Какво се е случило, Жан-Клод? Какво още не е наред? — попитах аз.

— Аз съм длъжен да мога да усещам своите подчинени, ma petite. Ако се съсредоточа, сякаш долавям някакъв… фонов шум. Чувам приливите и отливите му. В екстремни ситуации усещам болката им или страха им. Сега се съсредоточавам, но пред мен сякаш има стена.

— Господарят на Балтазар не ти дава да чуваш виковете на твоите вампири — рече Ашър.

Жан-Клод замахна с ръка с почти магическа бързина. Хвана Ашър за яката на палтото и я завъртя в задушаваща примка. После каза:

— Аз… нищо… лошо… не съм… направил. Те нямат право да пакостят на моите вампири!

Ашър не се опита да се освободи. Той просто го гледаше втренчено.

— За първи път от четири хиляди години в Съвета се освободи място. Този, който създаде такава ситуация, той ще заеме мястото. Така повелява законът за наследството.

Жан-Клод бавно разтвори пръсти и пусна Ашър.

— Аз не го искам.

— В такъв случай не трябваше да убиваш Земетръсеца.

— Тогава той щеше да ни убие — казах аз.

— Привилегия на член на Съвета — рече Ашър.

— Това е абсурдно — възпротивих се аз. — Искаш да кажеш, че задето тогава не паднахме мъртви, ще ни убият сега?

— Никой от пристигналите тук няма намерение да убие когото и да било — увери ме Ашър. — Повярвай ми, аз гласувах „за“, но се оказах в малцинство. Съветът иска само да се увери, че Жан-Клод не се опитва да създаде свой собствен малък Съдет.

Двамата с Жан-Клод го погледнахме. Наложи ми се да насоча вниманието си отново към пътя, преди да успея да се отърся от учудването си.

— Ашър, дрънкаш глупости — каза Жан-Клод.

— Не всички са доволни от сегашните правила на Съвета. Някои казват, че те са твърде консервативни.

— Така приказват вече четиристотин години — отбеляза Жан-Клод.

— Да, но досега нямаше алтернатива. Някои са на мнение, че отказът ти да заемеш креслото в Съвета е ход, целящ установяването на нов ред.

— Знаеш ли защо не приех креслото?

Ашър се засмя и тих екот от този смях заигра по кожата ми.

— Защо, Жан-Клод?

— Няма да ми стигнат силите да задържа такова място в Съвета. Още първият съперник ще почувства това и ще ме убие, за да заеме сам креслото.

— И все пак ти уби член на Съвета. Как успя, Жан-Клод?

Ашър се облегна на гърба на седалката ми — чувствах го. Взе една къдрица от косата ми и аз отдръпнах глава.

— Къде отиваме, по дяволите? Ашър, струва ми се, че ти трябваше да указваш посоката — рекох аз.

— Не е необходимо — каза Жан-Клод. — Те са завзели „Цирка“.

— Какво? — вторачих се в него и само по една щастлива случайност джипът не се отклони от пътя. — Какво каза?

— Все още не си разбрала? Странника, господарят на Балтазар, блокира моята сила и силата на моите вампири и не им позволява да се свържат с мен.

— Ами твоите вълци? Би трябвало да си ги усетил. Те са зверове, които се подчиняват на зова ти — рекох аз.

Жан-Клод се обърна към Ашър.

— Само един вампир може да забрани на моите вълци да ме повикат на помощ — Господарят на зверовете.

Ашър постави брадичката си на облегалката на седалката ми и аз усетих, че кимна.

— Отмести се от мен — предупредих го.

Той вдигна глава, но не помръдна.

— Явно ме смятат за много силен, щом веднага изпратиха двама господари на Съвета — каза Жан-Клод.

— Единствено ти, Жан-Клод — отривисто се изсмя Ашър, — можеш да бъдеш толкова надменен и да сметнеш, че двамата господари на Съвета са дошли в тази страна само заради теб.

— Ако не са дошли да ми дадат урок, тогава защо са тук? — попита Жан-Клод.

— Нашата Тъмна царица поиска да разбере каква е ползата за вампирите от легалното им пребиваване в Щатите. Пътувахме от Бостън до Ню Орлиънс и Сан Франциско. Тя решаваше кои градове да посетим и в каква последователност. Нашата Тъмна царица неотдавна напусна Сейнт Луис… и теб.

— Защо? — попита Жан-Клод.

— Царицата на кошмарите може да прави каквото си поиска — каза Ашър. — Заповядва ни да заминем за Бостън, и ние заминаваме.

— Ако ти каже да излезеш на слънце, ще излезеш ли? — стрелнах го с очи аз. Той беше толкова близо до мен, че никакво огледало не ми беше необходимо.

Лицето му беше безизразно, красиво, непроницаемо.

— Може би — отвърна той.

Отново загледах пътя.

— Вие сте луди. Всички сте луди!

— Напълно си права — каза Ашър и помириса косата ми.

— Престани!

— Миришеш на сила, Анита Блейк. Вониш на смърт — той прокара пръсти по шията ми.

Нарочно завих рязко и Ашър падна от седалката на пода.

— Не ме докосвай!

— Съветът смяташе, че ще те намерим пращящ от сила, Жан-Клод, че ще си придобил много нови способности, но ти, изглежда, си същият като преди. Обаче тя е различна. Тя е нова. Има го и оня върколак. Да, онзи Улфрик, Ричард Зееман. Ти и него си привързал към себе си.

Ашър се вдигна и седна на мястото си, но този път не толкова близо до мен.

— Твоите слуги имат силата. Не ти.

— Нима Падма представлява нещо без своите зверове? — попита Жан-Клод.

— Много правилно, макар че не бих му го казал в очите — Ашър пак се облегна напред, но този път без да ме докосне. — Значи признаваш, че твоите слуги са ти дали силата да победиш член на Съвета?

— Моят човешки слуга и моят вълк са просто продължения на моята сила. Техните ръце са мои ръце, техните дела са и мои дела. Такъв е законът на Съвета. Така че какво значение има откъде идва силата ми?

— Цитираш закона на Съвета, Жан Клод? Станал си доста по-предпазлив от последната ни среща насам.

— Предпазливостта никога не ме е подвеждала, Ашър.

— А нещо доставя ли ти радост? — странен въпрос, поставен от някой, който би трябвало да презира Жан-Клод.

— Има нещичко. А ти, Ашър? Как я караш? Все още ли служиш на Съвета или се съгласи да се заемеш с тази мисия, за да ме измъчваш?

— Да, отговарям утвърдително и на двата въпроса.

— Защо не избяга от Съвета?

— Мнозина се стремят да му служат — отговори Ашър.

— Ти не се стремеше.

— Може би жаждата за мъст е променила моите стремежи.

Жан-Клод постави ръка на рамото на Ашър.

— ma petite е права. Омразата е хладен огън и не топли.

Ашър се отдръпна назад, доколкото му позволяваше седалката. Погледнах бегло в огледалото за обратно виждане: той се сви в мрака, обгръщайки с ръце тялото си.

— Когато те видя да плачеш по своята любима, няма да ми е необходима друга топлина.

— Скоро ще пристигнем при „Цирка“ — казах аз. — Какъв е планът?

— Не мисля, че можем да имаме някакъв план. Трябва да допуснем, че всички наши са в ръцете им. Така че ще правим само онова, което можем ти и аз, сами.

— Ще се опитаме да си възвърнем „Цирка“ или какво?

Ашър се засмя.

— Тя сериозно ли говори?

— Винаги — отвърна Жан-Клод.

— Добре. Какво трябва да направим?

— Да оцелеете, ако можете — каза Ашър.

— Млъквай. Жан-Клод, ето какво искам да знам: как ще влезем вътре, тихомълком или с гръм и трясък?

— Съгласна си да се скатаваш пред тях, ma petite?

— Те са пленили Уили, Джейсън и кой знае колко още. Така че, ако това помогне за спасяването им, бих се скатала за малко.

— Не мисля, че си особено добра в скатаването — рече Жан-Клод.

— Не съм.

— Не, никакво скатаване тази вечер. Не сме достатъчно силни да си възвърнем „Цирка“, но ще влезем с гръм и трясък.

— Като доминанти? — попитах.

— Oui.

— До каква степен?

— Бъди агресивна, но не безразсъдно. Можеш да раняваш, когото успееш, но не убивай. Не бива да им се дава повод.

— Те смятат, че си започнал революция, Жан-Клод — обади се Ашър от мрака. — Като всеки революционер, загинеш ли, ще се превърнеш в мъченик. Не си им нужен мъртъв.

Жан-Клод се обърна към другия вампир:

— Тогава какво искат от мен, Ашър? Кажи ми.

— Искат да те превърнат в пример за останалите. Сам ще се убедиш.

— Ако бях планирал да създам алтернативен Съвет в Америка, тогава да, бих ги разбрал. Но аз познавам предела на своите възможности. Не мога да запазя креслото в Съвета от домогванията на съперниците. Това би било смъртна присъда. Искам просто да ме оставят на мира.

— Вече е твърде късно, Жан-Клод — въздъхна Ашър. — Съветът е тук и те няма да повярват на настояването ти, че си невинен.

— Но ти ми вярваш.

Той не отвърна веднага.

— Да, вярвам ти. Едно от нещата, които Жан-Клод винаги е умеел да прави добре, е да оцелява. Отправянето на предизвикателство към Съвета не е най-добрият начин за оцеляване — Ашър плъзна седалката си напред и лицето му отново се оказа много близо до моето. — Помни, Анита, че някога, преди много години, той чака доста, преди да ме спаси. Чака, докато се увери, че няма да го хванат. Чака, докато дойде моментът да ме спаси с минимален риск за себе си. Чака, докато Джулиана загина, защото иначе рискът щеше да бъде твърде голям.

— Това не е вярно — каза Жан-Клод.

Ашър не му обърна внимание.

— Гледай да не мине твърде много време, преди да те спаси.

— Аз изобщо не чакам някой да ме спасява.

Жан-Клод гледаше през прозореца преминаващите коли и тихо поклащаше глава.

— Вече ми омръзна да те слушам, Ашър.

— Омръзна ти, защото казвам истината.

Жан-Клод се обърна към него.

— Не. Защото ми припомни за нея и за това, че някога, много отдавна, аз бях почти щастлив.

Двамата вампири се загледаха в очите.

— Но сега ти се предоставя втори шанс — рече Ашър.

— Може би и на теб, Ашър. Но само ако не се вкопчваш в миналото.

— Миналото е всичко, което имам.

— Аз нямам вина за това — каза Жан-Клод.

Ашър се оттегли обратно в мрака и се сгуши на седалката си. Сметнах, че засега Жан-Клод води в спора. Но, наречете го предчувствие, не мислех, че двубоят е приключил.