Огнено жертвоприношение

32

На вратата се позвъни. Понечих да тръгна натам, но Рони каза:

— Има кой да отвори.

— Аз ще отворя — обади се Зейн от гостната.

Запитах се къде ли са Джамил и Луи. Може би утешават Ричард?

Отдръпнах се от Рони, избърсах лицето си.

— Кой ли може да е? На такова затънтено място сме.

Джамил и Луи внезапно се върнаха в кухнята. Или ме бяха чули, или и те бяха подозрителни като мен. Вдигнах автомата от пода и застанах до вратата, като държах оръжието до левия си хълбок, за да не се вижда. Файърстарът беше в дясната ми ръка, също скрит. Луи и Джамил застанаха от двете страни на вратата на гостната.

— Не ми закривайте полезрението — предупредих ги аз.

И двамата се отдръпнаха малко встрани.

— Аз не си взех пистолета — каза Рони.

— Браунингът е в джоба на палтото на пода.

Сивите очи на Рони се бяха поразширили, дишането й се беше учестило леко, но тя кимна и отиде за пистолета.

Зейн ми отправи въпросителен поглед и аз кимнах. Той погледна през шпионката.

— Прилича на доставчик на стоки по домовете. Носи цветя.

— Отвори — казах аз.

Зейн се подчини и закри с тялото си входната врата. Гласът на доставчика беше доста тих и не чувах какво говори. Зейн се обърна към мен.

— Казва, че трябва да се подпишеш за цветята.

— От кого са?

Човекът надзърна иззад Зейн и повиши глас:

— От Жан-Клод.

— Момент.

Оставих автомата на пода, за да не се вижда, и тръгнах към вратата, като държах файърстара скрит зад крака си. Жан-Клод постоянно ми изпращаше цветя, но обикновено изчакваше старите да започнат да увяхват или поне да посърнат. Днес той наистина се бе постарал допълнително в името на романтиката.

Човекът не беше висок на ръст, държеше кутия с рози, лявата му ръка беше върху кутията, с лист хартия върху подложка за писане към нея и вързан за подложката молив.

Зейн отстъпи от вратата, за да ми направи път, но първата ми работа беше да погледна през малкото пластмасово прозорче на кутията. Жълти рози. Спрях и се опитах да се усмихна.

— Полага ви се бакшиш. Почакайте да взема чантата си.

Човекът зашари с поглед из стаята и видя, че Джамил се приближава към него отляво, а Луи отдясно. Направих крачка встрани, като се стараех да не заставам право пред него. Той ме последва с розите, поставил дясната си ръка под кутията.

Джамил беше в най-добрия ракурс.

— Джамил? — обърнах се към него аз.

— Да — само отвърна той, но и това беше достатъчно.

— Няма нужда от бакшиш — каза човекът. — Закъснявам. Може ли просто да се подпишете и да тръгвам?

— Разбира се — отвърнах аз.

Джамил беше схванал какво става, но Зейн все още изглеждаше озадачен. Рони беше някъде зад мен. Не се решавах да я потърся с поглед, но се отместих още малко встрани и човекът ме последва с ръка, която не можех да видя, но в която, както потвърди Джамил, имаше пистолет.

Почти се бях изравнила с Луи. Той спря, като очакваше, че ще тръгна към него. И той беше разбрал. Чудесно, и сега какво?

Рони реши вместо мен.

— Хвърли пистолета или ще те застрелям.

Гласът й беше твърд и уверен. Успях да я погледна. Тя стоеше разкрачена, беше хванала с две ръце браунинга и се целеше в човека на вратата.

— Анита! — извика Джамил.

Аз се обърнах и насочих файърстара с едно движение. Онзи вече вдигаше ръката си и кутията. Видях как блесна пистолет. Той напълно пренебрегна казаното от Рони, целейки се в мен. Ако беше стрелял от бедрото си, щеше да има време за още един изстрел, но той се опита да застане в по-добра позиция за стрелба и това се оказа решаващо.

Зейн най-накрая реагира — тъкмо тогава, когато всъщност трябваше само да се махне от пътя, което бе поредното доказателство, че свръхестествената сила и бързина не са достатъчни. Нужно е да знаеш какво да правиш с тях. Зейн удари кутията и подложката, изби ги от ръката на доставчика и първият куршум на онзи отиде в пода.

Куршумът от първия изстрел на Рони попадна в касата на вратата. Зейн ми блокираше линията на прицел. Видях как пистолетът на доставчика се вдигна отново, но този път насочен към Рони.

Зейн се опита да хване пистолета и той произведе още два изстрела. Тялото на Зейн се разтресе и бавно се свлече на пода. Вече бях насочила пистолета, така че когато тялото на Зейн освободи прицелната линия, бях готова. Вторият куршум на Рони попадна в рамото на онзи и го запрати назад. Той стреля в мен и се строполи до вратата. Неговият куршум отиде нахалост, моят — не.

По гърдите на човека изби кърваво петно. Той ме загледа с широко отворени, почти смаяни очи, сякаш не разбираше какво му се е случило. И дори когато смъртта започна да изпълва очите му, той все още вдигаше пистолета, опитвайки се да стреля за последен път.

Двата изстрела отекнаха като гръмотевично ехо. Моят куршум попадна в гърдите му, куршумът на Рони отнесе горната част на главата му. Така се получава, когато бронебойните патрони „Тлейзър“ попаднат в незащитена плът.

Приближих се до човека с насочен в него пистолет, готова да стрелям още веднъж, но не се наложи. Гърдите му бяха кървава каша, а главата му изглеждаше така, сякаш някой се беше опитал да го скалпира, но се беше престарал. По стъпалата на входа се разливаха течности, по-гъсти от кръв.

Рони дойде при мен, целейки се в него. Тя хвърли един поглед и се втурна навън, олюля се, едва не се спъна в краката на мъртвеца. После падна на тревата и се разтресе от плач.

Зейн лежеше неподвижно и кървеше. Луи провери пулса му.

— Той умира — каза той. После изтри кръвта в тениската си и излезе навън да се погрижи за Рони.

Сведох поглед към бледата гръд на Зейн. Единият куршум беше попаднал в долната част на белите му дробове. От раната се издигаха червени балончета и се чуваше онзи ужасен звук, характерен за дълбоките гръдни рани, който говори по-добре от всеки медик, че раненият умира. Въпросът в такива случаи е не дали, а кога ще спре да диша.