Огнено жертвоприношение

31

Пресякох двора, алеята и вече вървях по пътеката към къщата, когато чух шум от автомобил, движещ се по настланата с чакъл алея. Обърнах се. Беше Рони. По дяволите, бях забравила да й позвъня и да отменя утринния ни джогинг. Вероника (Рони) Симс беше частен детектив и моята най-добра приятелка. Заедно тренирахме поне веднъж седмично, обикновено в събота сутрин. Понякога ходехме в спортния център, понякога тичахме. Беше събота сутрин и аз бях забравила да й се обадя.

Стиснах пистолета си до хълбока, както беше скрит под палтото. Не че я интересуваше. Просто при мен този жест бе автоматичен. Ако си сред привилегированите, които имат разрешително за носене на оръжие, не се перчиш с него наляво-надясно. Преднамереното излагане на показ на оръжието без уважителна причина се окачествява като „заплаха с оръжие“ и може да доведе до отнемане на разрешителното. Също както млад вампир обича да оголва кучешките си зъби — чист признак на аматьорство.

Почувствах се виновна, че бях заставила Рони да бие напразно целия този път, и не забелязах веднага, че не е сама. С нея беше Луи Фейн — доктор Фейн, преподавател по биология във Вашингтонския университет. Те излязоха от колата едновременно, смееха се и се хванаха за ръце още щом колата престана да бъде преграда между тях. Бяха облечени като за джогинг. Тениската на Луи не беше напъхана в шортите му и бе толкова дълга, че при неговия ръст от метър шейсет и пет те едва се виждаха. Черната му коса беше късо подстригана, прическата хубаво оформена, но не се съчетаваше добре с твърде широката тениска.

Рони беше със светлосин колоездачен къс клин, който показваше дългите й крака в най-добрата им светлина. Под късата й тениска със същия цвят се виждаше плоският й корем. Тя вървеше към мен. Никога не се беше обличала толкова стилно само за да потича с мен. Дългата й до раменете руса коса беше току-що измита, изсушена със сешоар и блестяща. Липсваше само грим, но Рони не се нуждаеше от него. Лицето й сияеше. Сивите й очи имаха оня син оттенък, който се открояваше при правилно подбиране на дрехите по цвят. Днес тя ги беше подбрала добре и Луи не виждаше никого, освен нея.

Стоях, гледах ги как вървят ръка за ръка по пътеката и се питах кога ли ще ме забележат. Щом ме видяха, и двамата останаха почудени, сякаш се бях появила изневиделица. Рони прояви достатъчно такт да изглежда смутена, но Луи ми се стори много доволен. Случайно знаех, че са сексуални партньори, но беше достатъчно само да ги погледна как се държат един с друг, за да се убедя в това. Докато стояха и ме гледаха, пръстите му леко галеха кокалчетата на ръцете й. Не бях сигурна, че се обичат, но определено се желаеха.

Рони ме огледа от главата до петите.

— Не си ли твърде навлечена за тичане?

Намръщих се.

— Извинявай, забравих да ти се обадя. Току-що се прибрах.

— Какво се е случило? — попита Луи. Той все още държеше Рони за ръка, но всичко останало рязко се промени. Внезапно стана сериозен, дори някак по-висок, черните му очи внимателно ме изследваха, забелязаха превръзката на ръката ми и другите признаци на умора. — Миришеш на кръв и… — ноздрите му се разшириха — на нещо още по-лошо.

Помислих си, че може би долавя миризмата на гниещата плът на Уорик по обувките ми, но не попитах. Всъщност не исках да знам. Луи бе един от лейтенантите на Рафаел и ми беше странно, че не знае какво се е случило.

— Вие май сте били извън града?

И двамата кимнаха, а усмивката на Рони също изчезна.

— Бяхме в хижата.

„Хижата“ беше останала на Рони след развода й. Бракът й бе изтраял две години и бе претърпял пълно фиаско. Но хижата беше чудесна.

— Да, там е хубаво.

— Какво се е случило? — повтори Луи.

— Да влезем вътре. Не мога да измисля достатъчно кратка версия, че да мина без кафе.

Те влязоха след мен в къщата, все още държейки се за ръце, но вече не изглеждаха толкова доволни. Вероятно така въздействам на хората. Трудно е да бъдеш сияещ и честит всред зона на стрелба.

Грегъри лежеше на кушетката, все още в блажена самозабрава от обезболяващите. Луи застина на място. Всъщност може би не само заради леопардлака. Под бялата кушетка и креслото беше разстлан голям персийски килим. Той не беше мой. Ярките възглавници на бялата мебел повтаряха цветовете на килима, които приличаха на скъпоценни камъни в слънчевата светлина на ранното утро.

— Стивън — каза Рони и дори тръгна с протегната ръка към него, сякаш да го докосне, но Луи я спря.

— Това не е Стивън.

— Как разбра? — попитах аз.

— По миризмата. Те не излъчват еднаква миризма.

Рони просто гледаше, без да мигне.

— Това е Грегъри?

Луи кимна.

— Знаех, че са близнаци, но…

— Да — рекох аз. — Трябва да сваля тази рокля, но преди това искам да поясня нещо. Грегъри сега е мой. Той е от добрите. Не го обиждайте.

Луи се обърна към мен и зениците на черните му очи почервеняха. Очите му заприличаха на черни копчета, зашити с червен конец, очи на плъх.

— Той измъчваше собствения си брат.

— Бях там, Луи. Видях това.

— Тогава как е възможно да го защитаваш?

Поклатих глава.

— Прекарах дълга, тежка нощ, Луи. Нека само да кажа, че тъй като вече го няма Габриел да склонява леопардите да вършат злодеяния, те избраха други пътища. Той е отказал да измъчва една вълчица и затова са му счупили краката.

По изражението на лицето на Луи разбрах, че не ми вярва. Отново поклатих глава и посочих към кухнята.

— Отидете там, направете кафе. Аз ще се измъкна от тази проклета рокля и всичко ще ви разкажа.

Рони го поведе към кухнята, но очите й ме следяха, пълни с въпроси.

— После — казах й само с помръдване на устните и тя влезе в кухнята. Надявах се, че ще съумее да занимава Луи, докато се преоблека. Всъщност той едва ли щеше да навреди на Грегъри, но леопардлаците бяха настроили против себе си мнозина. По-добре да се презастраховаш, отколкото после да съжаляваш.

Ричард се беше качил на една подвижна стълба и пробиваше дупки в тавана над леглото ми. Твърде голям принос към моята сигурност. Спалнята ми беше единствената на първия етаж и аз я отстъпих, за да не им се налага да качват Грегъри по стълбището до горе. Малки бели снежинки вар от тавана покриваха като бяла пудра голия торс на Ричард. Толкова беше красив и мъжествен само по джинси, като илюстрация към поредицата „Домашен майстор“. Шери и Зейн стояха на кревата, подаваха му детайли от апаратурата и му помагаха при измерването.

Ричард изключи дрелката и аз попитах:

— Къде е Вивиан?

— Гуен я заведе при Силви — отвърна Ричард. Погледът му беше съвсем неутрален, а гласът му издаваше предпазливост. Почти не си бяхме говорили след случилото се на арената.

— Хубаво е да имаш професионален терапевт в дома си — казах аз.

Шери и Зейн ме наблюдаваха. Те приличаха на ловджийски кучета, подложени на дресиране — сериозен поглед, внимание към всяка дума и жест. Не обичам, когато ме гледат така. Това ме нервира.

— Тъкмо влязох да се преоблека. Искам да се избавя от тази рокля.

Промъкнах се покрай тях към шкафа. Жан-Клод и тук се беше постарал. Не бих казала, че всичко бе по вкуса ми. В другия край имаше ниша с диван, на който едва се беше побрала колекцията ми от плюшени пингвини. На леглото седеше нов пингвин, с голяма червена панделка на шията и картичка, привързана към мъхнатия му корем. Черният мъх вече се беше покрил с бели прашинки от тавана.

Ричард пак изключи дрелката и каза:

— Хайде, прочети картичката. Той би искал да я прочетеш.

Вдигнах поглед към него. В очите му все още имаше болка и гняв, но и нещо друго, за което не можех или не исках да намеря думи. Взех пингвина от леглото, изтупах прахта от него, застанах с гръб към Ричард и разтворих картичката. Дрелката мълчеше. Чувствах погледа му, докато чета.

На картичката пишеше:

Беше подписана само с едно изящно „Ж“.

Пъхнах картичката в плика и се обърнах към Ричард, притиснала пингвина към корема си. Лицето му надали би могло да бъде по-безизразно. Той ме гледаше и се стараеше да запази безразличието си, но не му се получи. В погледа му се прокрадна раздразнение, следствие от неизпълнени желания и неизказани думи.

Зейн и Шери се отдръпнаха от леглото и тръгнаха крадешком към вратата. Те не излязоха, но решиха, че е по-добре да не застават между нас. Не мислех, че ни предстои голяма кавга, но можех да ги разбера.

— Прочети картичката, ако искаш. Но не мисля, че от това ще ти олекне.

Той издаде някакво подобие на смях.

— Струва ли си да предлагаш на бившия си приятел да чете любовни писма от настоящия?

— Не искам да ти причинявам болка, Ричард. Ако смяташ, че ще ти стане по-леко, след като прочетеш написаното, прочети го. С изключение на този първи път, никога не съм направила нищо, за което да не знаеш. И не възнамерявам.

Видях как изпъкнаха мускулите на скулите му, а жилите на шията се изопнаха досами раменете. Той поклати глава.

— Не искам да го чета.

— Чудесно.

Обърнах се, в едната си ръка държах картичката и пингвина, а с другата отворих чекмеджето на скрина и грабнах, каквото беше най-отгоре, без да го разглеждам твърде дълго. Просто исках да се махна от внезапно притихналата стая, по-далече от тежкия поглед на Ричард.

— Чух, че с теб дойде някой — спокойно каза той. — Кой беше?

Обърнах се, стиснала пингвина и смачканите дрехи.

— Луи и Рони.

Ричард се намръщи.

— Рафаел ли изпрати Луи?

Поклатих глава.

— Не, Луи и Рони са били в любовното си гнездо. Луи не знае какво се е случило. Той, изглежда, е много сърдит на Грегъри. Вероятно е лична неприязън, или пък заради Стивън?

— Заради Стивън е — отвърна Ричард. — Луи е много предан на приятелите си.

Той каза последното с такъв тон, сякаш искаше да прозвучи като намек, че може би не всички в този дом са толкова предани. Или пък аз вече откривах двусмисленост и в най-невинните думи. Възможно е. Чувството за вина е многопластово. Но докато гледах Ричард в честните кафяви очи, не мислех, че бях чула нещо, което той не би искал да ми каже.

Ако знаех какво да му кажа, щях да отпратя леопардлаците и щяхме да си поговорим. Но, Господ да ми е на помощ, ако знаех. Така че разговорът можеше да почака, докато намеря време да помисля за всичко това. Дори беше по-добре да почака. Не мислех, че все още бих могла да чувствам нещо към Ричард или той към мен. Спях с друг мъж, обичах другиго. Това много усложняваше нещата. При тази мисъл се усмихнах и тръснах глава.

— Какво ти е толкова смешно? — попита той. В очите му имаше болка и смущение.

— Смешно ли? Нищо, Ричард, абсолютно нищо.

Втурнах се към банята на долния етаж да се преоблека. Тя беше най-голямата баня в къщата, с вградена в пода мраморна вана. Не толкова голяма, колкото ваната на Жан-Клод в „Цирка“, но подобна. Горният и долният й край бяха обкръжени с бели свещи — недокоснати, свежи, нови, очакващи настъпването на вечерта. Той бе избрал свещи с аромат на мента. Харесваше ароматизираните свещи с мирис на нещо, което става за ядене. Явен беше фетишизмът му по отношение на храната.

Към сребърния свещник беше прикрепена още една картичка. На плика не беше написано нищо, но — да го наречем интуиция — аз го отворих.

В картичката пишеше:

Последното изречение беше на френски и означаваше „Мечтая за теб.“ Тази картичка дори не беше подписана. Той беше толкова самоуверен. Ако можех да вярвам на думите му, за почти четиристотин години аз бях единствената жена, която му беше отказала. Но дори аз накрая се бях предала. Трудно е да не бъдеш самоуверен с толкова завоевания. Честно казано, би ми се искало да напълня ваната, да запаля свещите и да го чакам гола и мокра да се събуди от дневната си почивка. Това беше много, много примамлива идея. Само че домът ни беше пълен с гости, ако и Ричард останеше да пренощува, щеше да ни се наложи да се държим прилично. Ако Ричард ме беше изоставил заради друга жена, нямаше да преживея това чак толкова зле, колкото него, но не бих могла да остана под същия покрив и да слушам как се люби с нея. Дори моите нерви не биха били достатъчно здрави. И аз определено нямах намерение да поставя Ричард в такова положение. Не и нарочно.

Наложи ми се два пъти да отида от банята до спалнята и обратно. Първо, забравих да си взема нормален сутиен — сутиените без презрамки не са за продължително носене. Второ, смених с джинси грабнатите в бързината шорти.

Всеки път, когато влезех или излезех, усещах, че Ричард ме наблюдава. Зейн и Шери ни следяха с поглед като раздразнени кучета, които очакват да ги сритат. Напрежението все повече се сгъстяваше и леопардите го чувстваха. Сякаш Ричард мислеше много усилено и аз усещах този растящ натиск, който можеше да свърши с укори или с кавга.

Накрая си обух нови джинси с чудесен тъмносин цвят, който никога не се запазва твърде дълго, яркосин деколтиран пуловер без ръкави, бели спортни чорапи и бели кецове „Найк“ с черни кантове. Напъхах повечето стари дрехи в плетения кош за мръсно бельо и най-отгоре сложих роклята. Тя, разбира се, беше с обозначение „само химическо чистене“. Мушнах файърстара отпред в джинсите. За него имах вътрешен кобур, но той беше в спалнята. Не ми беше чак толкова необходим, че да се налага да мина още веднъж покрай Ричард. Боях се да не предизвикам съдбата. В края на краищата той щеше да настоява да поговорим, но аз не бях готова. Може би никога нямаше да съм готова конкретно за този разговор.

Преметнах през ръката си чуждото палто с тежкия браунинг в единия му джоб. Автоматът висеше на рамото ми като дамска чанта. Когато спалнята се освободеше, щях да го скрия в шкафа. Носиш ли толкова много заредени оръжия, номерът е да не ги оставяш да се търкалят където ти падне. Ликантропите са страхотни бойци, но повечето не знаят как се борави с огнестрелно оръжие. Има нещо изкусително в оставеното без надзор оръжие, особено ако е такова мощно като автомата. Той просто предизвиква у теб физически сърбеж да го вземеш, да се прицелиш и да пуснеш един откос. Или държиш оръжието в безопасност, незаредено и на предпазител, или винаги го носиш със себе си. Това е правилото. Отклониш ли се от него, позволяваш на осемгодишните хлапета да отнесат главите на малките си сестрички.

Влязох в гостната. Грегъри го нямаше на кушетката. Предположих, че са го отнесли в спалнята и отидох да проверя. Би било адски глупаво да позволя да отвлекат Грегъри от моята гостна, без да забележа.

Шери и Ричард го слагаха на леглото, а Зейн им помагаше. Грегъри вече идваше в съзнание, простенваше. Ричард забеляза, че надничам през вратата.

— Просто исках да видя как е Грегъри.

— Не, ти проверяваш дали не са го пипнали лошите.

Сведох поглед, после пак го вдигнах.

— Да.

Можехме да продължим разговора, но Грегъри се събуди, когато поставиха краката му в шините. Той застена. Лекарствата се извеждат невероятно бързо от организма на ликантропите. Шери напълни една спринцовка с някаква прозрачна течност и аз избягах. Не обичам инжекциите. Но, честно казано, не исках Ричард да ми чете лекция за пистолетите. Това, че беше ликантроп, не бе единственият ни проблем. Ричард смяташе, че убивам твърде лесно. Може и да беше прав, но аз вече неведнъж му бях спасявала кожата с бързо натискане на спусъка. Докато той със своята педантичност неведнъж ме беше излагал на опасност.

Върнах се по стълбището, поклащайки глава. Защо изобщо си досаждахме? По толкова много важни въпроси не бяхме на едно мнение. Нищо нямаше да излезе. Да, ние се желаехме и дори се обичахме. Но това не беше достатъчно. Ако не можехме да постигнем компромис по всички останали въпроси, накрая просто щяхме да се разкъсаме един друг. Най-добре би било да се разделим колкото се може по-безболезнено. Моята глава напълно се съгласяваше с тази логика, но другите части на тялото ми се противяха.

Долових аромат на кафе и тръгнах към кухнята. Тя би била много хубаво място, ако готвех или приемах гости там. Шкафчетата бяха изцяло от тъмно дърво, в средата на стаята имаше много свободно пространство, а над шкафчетата — куки за тенджерите и тиганите. Наличният кухненски инвентар не беше достатъчен за запълването дори на едно шкафче, камо ли за цялото останало бляскаво пространство. От всички помещения в моя нов дом, кухнята най-много ме караше да се чувствам като неканен гост. Тя беше твърде далеч от представата ми за онова, което сама бих избрала.

Рони и Луи седяха край малката ми двуместна кухненска масичка. Тя беше поставена върху издигната платформа в тристранен еркер. Това място беше проектирано за голяма кухненска маса за обеди и вечери и моето мъничко кътче за закуски би изглеждало временно решение, ако не бяха цветята. Те заемаха голяма част от масичката, бяха още един сюрприз.

Не беше необходимо да ги броя, за да знам, че са дузина бели рози и една-единствена червена. Жан-Клод ми изпращаше бели рози години наред, но откакто станахме любовници, се появи тринайсета роза. Червена, кървавочервена, остров на страстта, изгубен в морето от бяла чистота. Тук нямаше картичка, защото не беше необходима.

Джамил се беше облегнал на стената близо до Рони и Луи и посръбваше кафе. Когато влязох, той млъкна, от което си направих извода, че вероятно говори за мен. Може би не, но надвисна тежко мълчание, а Рони много се стараеше да избягва погледа ми. Луи напротив, гледаше ме твърде упорито. Да, Джамил вече се беше раздрънкал.

Не исках да знам какво им е наприказвал, преди да глътна малко кофеин. Налях си кафе в чаша с надпис:

Тази чаша беше в офиса ми, докато моят шеф не ме обвини в заплашване на клиентите. Все още не си бях избрала друга. На нея трябваше да има подходящ дразнещ надпис.

На шкафа бе поставена нова блестяща кафеварка с още една картичка. Отпих глътка кафе и отворих плика.

Последната дума на френски означаваше „кухня“. Той често вмъкваше френски думи в бележките си и дори след като беше живял сто години в тази страна, понякога забравяше правилните английски думи и изрази. Речта му беше безупречна, но мнозина говорят втори език по-добре, отколкото пишат на него. Разбира се, това можеше да е косвен начин да ме учи на френски — и постигаше ефект. Той пишеше бележка, аз после го търсех да го питам какво иска да каже. Когато ти шепнат на ухото сладки думи на френски, това е страхотно, но след известно време започваш да се замисляш какво означават те и да задаваш въпроси. Имаше и други уроци, но за тях не бих говорила открито.

— Хубави цветя — каза Рони. Гласът й беше неопределен, но тя съвсем ясно бе изразила пред мен мнението си за Жан-Клод. Смяташе го за нагъл тип. Права беше.

Според нея той бе въплъщение на злото. С това не бях съгласна.

Седнах на другия край на осмоъгълника, с гръб към стената, главата ми беше малко по-ниско от нивото на прозореца.

— Стига конско за днес, Рони, става ли?

Тя повдигна рамене и отпи от кафето.

— Ти си голямо момиче, Анита.

— Именно — прозвуча доста сприхаво.

Поставих автомата на пода до мен, заедно с палтото. Вдишах аромата на кафето — черно и гъсто. Понякога добавям захар и сметана, но първата чашка за деня предпочитам да е чисто.

— Джамил ни запозна с последните събития — заговори Луи. — Ти и Ричард наистина ли призовахте силата посред „Цирка“?

Глътнах кафе, преди да отговоря:

— Така изглежда.

— Плъхолаците нямат еквивалент на вълчата лупа, но нормално ли е да бъде призовавана силата по този начин?

Рони поглеждаше ту един, ту друг от нас с леко разширени очи. Разказвах й всичко, което се случваше в живота ми. Тя се беше мъкнала с мен и с чудовищата достатъчно дълго, за да срещне Луи, но за нея този свят все още беше странен и нов. Понякога си мислех, че би се чувствала по-добре, ако стои по-далече от чудовищата, но, както сама обичаше да казва, и двете бяхме големи момичета. Понякога дори носеше пистолет. Така че можеше да решава сама за себе си.

— Вече повече от десет години съм върколак — отговори Джамил. — Това е третата ми глутница. Никога досега не съм чувал лупа да помага на своя Улфрик да призове сила извън лупанария — мястото, където сме силни. Повечето лупи не могат го да направят дори там. Рейна беше първата от познатите ми, която умееше да призовава сила вътре в лупанария. Тя можеше да прави разни неща, които увеличаваха силата й, и то не при пълнолуние, но нищо подобно на онова, което почувствах днес.

— Джамил казва, че си помогнала на Ричард да предизвика прилив на сила, достатъчна да го излекува — добави Луи.

Повдигнах рамене, внимателно, за да не разлея кафето.

— Помогнах на Ричард да се справи със своя звяр. Това предизвика… нещо. Не знам какво.

— Ричард изпадна в ярост и ти му помогна да се овладее? — попита Луи.

Погледнах го и попитах на свой ред:

— Ти виждал ли си го какъв е, когато изгуби самоконтрол?

— Веднъж — кимна той.

Спомних си и потреперих.

— Веднъж е напълно достатъчно.

— Но ти му помогна да се справи със звяра си.

— Така е — каза Джамил. Тонът му издаваше задоволство.

Луи го погледна и поклати глава.

— Какво става? — попитах аз.

— Казвах на Ричард, че няма да се почувства по-добре, докато не те премахне напълно от живота си. Мислех, че трябва да те забрави, за да се излекува.

— Сега си на друго мнение, така ли?

— Ако ти можеш да помогнеш на Ричард да обуздае своя звяр, значи си му необходима. На мен ми е все едно как ще се разберете, Анита. Но ако съвсем скоро не направи нещо, той ще загине. Готов съм почти на всичко, за да предотвратя това.

За първи път разбрах, че Луи вече не ми симпатизира. Той беше най-добрият приятел на Ричард. Разбирах го. Ако беше зарязал Рони така грубо, както бях постъпила с Ричард, и аз щях да съм му много ядосана.

— Дори ще го насърчиш пак да се срещне с мен? — попитах аз.

— Ти това ли искаш?

Поклатих глава, без да го погледна в очите.

— Не знам. Свързани сме един с друг за цяла вечност. Твърде дълго, за да сме в непрекъсната вражда.

— Твърде дълго, за да те виждам в прегръдките му — каза Ричард, който се показа на вратата.

В гласа му нямаше горчивина, а само умора. Гъстата му коса и мускулестото тяло бяха покрити с бяла прах. Дори по джинсите му имаше прах. Приличаше на персонаж от порнофилм, в който сръчен общ работник утешава самотна домакиня. Ричард се приближи към розите.

— Вечно да виждам бели рози с твоето име в тях — той докосна единствената червена роза и се усмихна. — Хубава символика.

Ръката му се сви в юмрук около тъмночервеното цвете, а когато разтвори пръсти, листенцата се разпръснаха по масата. Капка кръв падна на светлата й повърхност. Ричард се беше убол на трън.

Рони се вторачи в съсипаната роза. Погледна ме изпод вежди, а аз дори не знаех с какво изражение на лицето да й отвърна.

— Детинщина — казах.

Ричард се обърна и протегна ръка към мен.

— Много жалко, че нашият трети приятел не е тук, за да излиже кръвта.

Почувствах, че устните ми се извиха в неприятна усмивка и отговорих, преди да успея да се възпра. А може би просто се бях уморила да се сдържам.

— В тази стая има поне трима, които с удоволствие биха излизали кръвта по кожата ти, Ричард. Аз не съм сред тях.

— Кучка си ти! — Той стисна юмруци.

— Бау-бау.

— Престанете и двамата! — извика Луи и стана.

— Ще престана, ако и той престане — заинатих се аз.

Ричард само извърна глава и заговори, без да гледа никого конкретно.

— Сменихме чаршафите на леглото, но все още съм целият в кал — той разтвори длан. Кръвта се разтече по линиите на ръката като река по руслото си. Ричард обърна към мен гневен поглед. — Може ли да ползвам някоя от баните? — той бавно вдигна ръка към устата си и още по-бавно и демонстративно облиза кръвта по кожата си.

Рони леко въздъхна, почти изохка. На мен не ми призля; вече бях гледала този спектакъл.

— На горния етаж има баня с душ. По коридора, вратата срещу спалнята.

Ричард бавно пъхна пръст в устата си, сякаш току-що беше изял печено пиле, толкова вкусно, че пръстите си да оближеш. Той не откъсваше поглед от лицето ми. Придадох си най-равнодушното изражение. Онова, което искаше от мен, бе всичко друго, но не и равнодушие.

— Какво ще кажеш за онази фантастична вана долу? — попита той.

— Заповядай, чувствай се като у дома си — отвърнах и отпих от кафето. Бях самото безразличие. Едуард би се гордял с мен.

— Жан-Клод няма ли да бъде недоволен, ако използвам вашата скъпоценна вана? Знам колко обичате водата и двамата.

Някой му беше казал, че с Жан-Клод се бяхме любили в банята в „Цирка“. Искаше ми се да знам кой и щях да му дам да разбере. Лицето ми пламна; не можех да овладея смущението си.

— Най-сетне някаква реакция — каза той.

— Накара ме да се смутя. Доволен ли си?

— Да, доволен съм — кимна той.

— Тогава върви да вземеш душ, Ричард, или вана, ако предпочиташ. Запали проклетите свещи, забавлявай се.

— Ти ще дойдеш ли при мен?

Имаше време, когато повече от всичко друго исках да чуя подобно предложение от Ричард. От гнева, прозвучал в гласа му, очите ми почти се просълзиха. Не заплаках, но ми беше тежко.

Рони стана и Луи я хвана за лакътя. Всички, седящи и стоящи, се опитваха да се престорят, че не са свидетели на нещо твърде интимно.

Две дълбоки вдишвания и се съвзех. Не, той нямаше да ме види да плача. За нищо на света.

— Не аз отидох във ваната при Жан-Клод, а той дойде при мен, Ричард. Ако ти не беше такъв недодялан бойскаут, сега може би щях да съм с теб, а не с него.

— Нужно беше само едно хубаво чукане, нали? Толкова лесно ли беше за теб?

Скочих на крака, кафето се разля по ръката ми и покапа на пода. Оставих чашата на масата, при което се оказах съвсем близо до Ричард.

Рони и Луи се бяха отдръпнали от масата, освобождавайки място за нас. Струва ми се, че биха излезли от кухнята, ако бяха сигурни, че няма да се сбием. Джамил бе оставил кафето си, сякаш се приготвяше да се хвърли да ни разтървава. Но беше твърде късно да бъдем спасявани, отдавна беше късно.

— Нещастник — казах аз. — Заради теб стана така с нас.

— С нас тримата — уточни той.

— Прекрасно — рекох. Очите ми горяха, гърлото ми се сви. — Може би едно хубаво чукане наистина щеше да е достатъчно. Не знам. А твоите високи идеали стоплят ли те нощем, Ричард? Високите ти морални принципи правят ли те по-малко самотен?

Той направи последната крачка и ние почти се докоснахме. Гневът му преминаваше през мен като електрически ток.

— Ти ме измами, но сега в леглото ти е той, а аз нямам никого.

— Тогава си намери, Ричард, намери си някого, но престани с това. Чуваш ли? Престани.

Той отстъпи назад толкова рязко, че аз се олюлях. Излезе от стаята с широки крачки, оставяйки след себе си следа от гняв, подобна на дразнещ парфюм.

Останах за миг на мястото си, после рекох:

— Излезте, всички.

Мъжете излязоха, но Рони остана. Нямаше да се разплача, честна дума, но тя докосна раменете ми, прегърна ме изотзад и прошепна:

— Толкова съжалявам!

Можех да понеса всичко, само не и съчувствие. Заплаках, скрила лицето си с ръце, криех го от всичко и от всички.