Огнено жертвоприношение

11

Сградата на „Цирка на прокълнатите“ някога е била голям склад. Отпред прилича на пътуващ цирк, фасадата му е цялата облепена с афиши за шоуто на изродите, има и светеща реклама с танцуващи клоуни. Отзад е просто една тъмна стена.

Спрях джипа на паркинга за служителите. Не беше голям, тъй като почти целият персонал живееше тук. Ако не напускаш това място, за какво ти е автомобил? Оставаше да се надяваме, че на нас все пак ще ни потрябва отново.

Изключих двигателя и в колата стана съвсем тихо. И двамата вампири бяха потънали в дълбоко мълчание и аз неволно поглеждах към тях, за да се убедя, че все още са там. Бозайниците умеят да се спотайват, но заекът, замрял в очакване лисицата да мине покрай него, целият трепери. Диша все по-учестено, сърцето му силно тупти. Вампирите повече приличат на змиите, които се проточват по цялата си дължина и застиват. Те не създават нито усещането, че са спрели да се движат, нито че движението им ще се възобнови. В такъв мъртъв момент змията изглежда нереална, повече прилича на предмет на изкуството, на нещо изваяно, не живо. Жан-Клод сякаш беше потънал в кладенеца на безмълвието, където е забранено всяко движение, дори дишането.

Отново погледнах Ашър. Той седеше на задната седалка напълно неподвижно — една съвършена, но лишена от живот златна статуя.

Мълчанието изпълни джипа като ледена вода. Прииска ми се да плесна с ръце, да извикам, да предизвикам някакъв шум, за да се сепнат и съживят отново. Но знаех, че няма да има никакъв смисъл. Резултатът щеше да бъде само мигване и поглед, който нямаше да бъде и може би никога не е бил човешки.

Роклята ми силно шумеше по тапицерията.

— Дали ще ме обискират?

В наситената с напрежение тишина гласът ми прозвуча глухо.

Жан-Клод изящно мигна, после обърна глава към мен. Погледът му беше по-скоро спокоен, отколкото празен. Бях започнала да се чудя дали тази неподвижност при вампирите не е форма на медитация. Ако оцелеехме тази нощ, щях да ги попитам.

— Това е предизвикателство, ma petite. Те няма да ни попречат да бъдем опасни. Макар че на твое място аз не бих изложил на показ оръжието си. Това пистолетче е чудесно.

— Имах предвид още оръжия — поклатих глава аз.

— Още ли? — повдигна вежди той.

Обърнах се към Ашър. Той примигна и вдигна поглед към мен. Включих осветлението и за първи път видях истинския цвят на очите му. Бяха сини. Но тази характеристика не е съвсем точна. Те бяха толкова светлосини, колкото тъмносини бяха очите на Жан-Клод. Бледо, студено сини, поразителното синьо на очите на хъски. Но не само очите, а и косите видях по-добре. По-рано ми се сториха златисти — естественият златист цвят на тъмен блондин. На по-правдивата светлина в автомобила разбрах, че това не е просто илюзия на слабото осветление, те наистина бяха златисти. Такъв цвят бях виждала само на етикет на бутилка или на кутия с боя за метали. Съчетанието от очите и косите бе пленително. Без белезите, той би изглеждал нереално красив.

Преместих погледа си към другия вампир. Той беше по-красив и нямаше белези. Красотата на Ашър беше съвсем малко по-мъжка.

— Една и съща вампирка ви е родила, нали? — попитах.

Жан-Клод кимна, Ашър просто ме погледна.

— Тя какво, да не е искала да създаде разплодник за неестествено красиви расови вампири?

Ашър се засмя отривисто, със смях, подобен на лай. Той хвана с пръсти кожата на изранената част на лицето си и така я дръпна, че тя се отлепи и разкри бледата вътрешна обвивка на очна ябълка. Лицето се превърна в противна маска.

— Намираш ме за хубав, така ли, Анита? — той пусна кожата и тя се върна на мястото си, еластична, и в това си качество съвършена.

Погледнах го.

— Какво искаш да чуеш от мен, Ашър?

— Искам да се ужасиш. Искам да видя на лицето ти онова, което виждам на всички лица вече двеста години — отвращение, омерзение, ужас.

— Съжалявам — казах аз.

Той се наведе напред, като изложи белезите на светлината. Явно притежаваше умение да разбира как биха изглеждали те на съответното осветление и къде ще паднат сенките. Вероятно години наред бе практикувал.

Аз просто го гледах. Гледах светлите му, съвършени очи, гъстата вълна от златисти коси, пълните устни. После свих рамене.

— Какво мога да кажа? Аз съм от тези, които си падат по косите и очите, а ти имаш великолепни коси и възхитителни очи.

Ашър се метна обратно на седалката си. Той ни гледаше и в очите му гореше страшен гняв. Толкова страшен, че дори изпитах боязън.

— Ето — рече той. — Ето, ти се боиш от мен. Виждам твоя страх, чувствам го, усещам вкуса му — той се усмихна самодоволно, дори тържествуващо някак.

— Кажи му от какво се боиш, ma petite.

Погледнах Жан-Клод, после пак Ашър.

— Не белезите ме плашат, Ашър, а твоята омраза.

Той се наведе напред и, вероятно не нарочно, косата му се разпиля по лицето като воал.

— Да, моята омраза плаши. Вдъхва ужас. И помни, Анита Блейк, тя е насочена срещу теб и твоя господар.

Разбрах, че има предвид Жан-Клод и повече не можех да споря, макар че ми се искаше.

— Омразата ни обезобразява — казах.

Той изсъска срещу мен и в този звук нямаше нищо човешко.

Погледнах го с досада.

— Хайде стига, Ашър. Не си забавен. Неведнъж съм виждала това. Ако искаш да се правиш на голям лош вампир, нареди се на опашката.

С внезапно гневно движение той свали палтото си. След палтото на седалката се сгърчи кафявото му сако от туид. Ашър обърна главата си и аз видях, че белезите се спускат надолу по врата му и се скриват под яката на бялата му риза. Той взе да я разкопчава.

Погледнах бегло Жан-Клод. Той седеше с безизразно лице. Предоставил беше на мен да се оправям както мога. Нищо ново.

— Не че не съм поласкана от предложението, но обикновено мъжете при мен не се събличат още на първата среща.

Той се озъби срещу мен и оголи гърдите си на светлината, без да измъква ризата от панталона си. Белезите се спускаха по кожата, сякаш някой беше прокарал разделителна линия през средата на тялото му. Едната половина беше бледна и съвършена, а другата — чудовищна. По лицето и шията бяха действали по-внимателно, отколкото по гърдите. Изгарянията бяха прокарали дълбоки бразди. Кожата дотолкова се беше сгърчила, че вече дори не изглеждаше истинска. Белезите преминаваха по корема и под колана на панталона.

Гледах, защото той така искаше. Когато най-накрая успях да го погледна в очите, не ми бяха останали думи. Преди време ми промиха със светена вода раната от ухапване на вампир. Това се нарича прочистване, но може да се назове и мъчение. Пълзях, ругах и повръщах. Дори не можех да си представя каква огромна болка е трябвало да изтърпи Ашър.

Очите му бяха облещени, свирепи и страшни.

— Белезите стигат чак до долу — рече той.

Тогава през ума ми преминаха видения, които предпочитах да забравя. На много неща можех да кажа: „Ау!“, но това би било твърде хлапашко и жестоко; „Съчувствам ти“ — това пък съвсем неуместно. Широко разтворих ръце и коленичих на седалката с лице към Ашър.

— Вече те питах веднъж, Ашър. Какво искаш да чуеш?

Той се дръпна колкото се може по-далече от мен и отново се притисна към вратата на джипа.

— Защо тя не извръща поглед? Защо не ме презира? Защо не е отвратена от това тяло?

„Както той бе отвратен.“ Тези неизречени думи увиснаха във въздуха със силата и напрежението на мълния.

— Ти и в моите очи не съзираш ужас, mon ami — рече Жан-Клод.

— Не, там виждам нещо по-лошо. Виждам съжаление — отвърна Ашър.

Отвори вратата на джипа, без да се обърне, и аз бих казала, че е паднал от колата, но това не беше така. Понесе се нагоре, без дори да докосне земята. Над мен се изви и зафуча вихрушка и Ашър изчезна.