Огнено жертвоприношение

14

Стъпалата, водещи надолу, бяха по-високи от обикновените, сякаш не бяха правени за хора. Затръшнах вратата с крак, защото не исках да се докосвам до кръвта. Виковете на Лив почти заглъхнаха. Все още можеше да се доловят, подобни на жужене на насекомо, но вратата беше добре звукоизолирана — явно за да притъпява виковете отдолу. Разбира се, сега там цареше мъртва тишина, толкова дълбока, че можеше да се чуе.

Жан-Клод се спускаше по неудобните стъпала с естествената си грация, като голям котарак. На мен ми се наложи да повдигна полите на палтото с лявата си ръка, за да не го настъпвам. На осемсантиметровите си токчета аз не слизах, а по-скоро куцуках по стъпалата.

Жан-Клод почака на извивката на стълбището пред площадката.

— Мога да те нося, ma petite.

— Не, благодаря.

Ако свалях обувките си, щеше да се наложи да придържам и дългата си рокля, а ми бе необходима свободна ръка за пистолета. Ако трябваше да избирам да вървя бавно и с пистолет в ръка или бързо, но ръцете ми да са заети с дрехите, предпочитах първото.

Стълбището беше празно и толкова широко, че по него можеше да мине малка кола. Вратата в долния му край беше от масивен дъб, обкована с желязо, като врата на подземен затвор. Хубава аналогия със събитията от тази вечер.

Жан-Клод дръпна тежката врата към себе си и тя се отвори. Обикновено беше заключена. Той се обърна към мен:

— Съветът може да поиска да приветствам официално всеки вампир вътре.

— Тоест може да ти направят същото, каквото ти стори с Лив?

Той се усмихна едва забележимо.

— Ако не призная господството им над мен, тогава може би да.

— Ами ако го признаеш? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Ако се бяхме обърнали към Съвета за някаква помощ, тогава нямаше да упорствам. Просто щях да призная тяхното превъзходство и точка. Не съм достатъчно силен, за да вляза в Съвета. Знам това.

Той прокара длани по воланите на ризата си и оправи маншетите на сакото си така, че дантелата по китките му да изглежда колкото се може по-ефектно. Когато Жан-Клод беше нервен, той често отделяше голямо внимание на външния си вид. Но, разбира се, когато не нервничеше, също обичаше да се занимава с него.

— Дочувам някакво „но“ — казах аз.

Той ми се усмихна.

— Oui, ma petite. „Но“ се състои в това, че те дойдоха при нас. Нахлуха в нашата земя. Раниха наши съграждани. Ако ние без борба ги признаем за по-висшестоящи от нас, може да поставят на мое място нов Господар. Да ми отнемат всичко, което съм придобил.

— Аз си мислех, че само със смърт може да се свали Господар.

— Най-накрая ще стигнат и до това.

— Тогава ще се вмъкнем насила.

— Не можем да победим със сила, ma petite. Това, което сторихме с Лив, се очакваше. Тя трябваше да си понесе наказанието. Но в борбата на живот и смърт ще победи Съветът.

Смръщих чело.

— Не можем просто да им кажем, че са повече от нас и са по-страшни. И да се бием не можем. Тогава какво можем да правим?

— Да играем тяхната игра, ma petite.

— Каква игра?

— Тази, която преди много години овладях, докато бях още в двора. Това е комбинация от дипломация, перчене и оскърбления — Жан-Клод повдигна към устните си лявата ми ръка и нежно я целуна. — В някои отношения ти играеш много добре, в други — много зле. Дипломацията не ти е силна страна.

— Затова пък съм много добра в перченето и нанасянето на оскърбления.

Той се усмихна, без да пуска ръката ми.

— Така е, ma petite, наистина е така. Прибери оръжието. Не казвам да не го използваш, но внимавай по кого стреляш. Не всичко, което ще видиш тази вечер, може да бъде поразено дори със сребърни куршуми — той килна глава настрана, сякаш се замисли. — Макар че, щом заговорихме за това, ще ти кажа, че аз все още нито веднъж не съм присъствал на опит да се убие член на Съвета с модерни сребърни боеприпаси — Жан-Клод се усмихна. — Но може и да стане — той поклати глава, сякаш искаше да прогони от ума си тази картина. — Обаче ако се стигне до убийство на член на Съвета със сребърни куршуми, значи всичко е изгубено и ще ни остава единствено да вземем в плен толкова врагове, колкото успеем.

— И да спасим колкото се може повече от нашите — добавих аз.

— Ти не знаеш какво представляват те, ma petite. Ако ние загинем, то няма да има пощада за онези, които ни останат верни. Всяка истинска революция започва с изтребване на привържениците на предишния режим.

Той леко докосна дясната ми ръка — деликатно напомняне. Все още държах в нея пистолета си. Кой знае защо не ми се искаше да го прибера.

Но го прибрах, със свален предпазител. Не исках да знаят, че нося пистолет, значи не биваше да продължавам да го държа в ръка. А свалих предпазителя, защото не исках да си прострелям крака. Това щеше да бъде смущаващо и болезнено и вероятно нямаше да направи впечатление на Съвета. Не разбрах какво имаше предвид Жан-Клод под „игра“, но от доста време си имам работа с вампири и знам, че понякога, ако им направиш впечатление, можеш да си тръгнеш жив. Разбира се, понякога може, така или иначе, да те убият. Понякога с перчене можеш да си спечелиш единствено по-бавна смърт, както едно време някои индиански племена са измъчвали само онези врагове, които според тях са били достойни за тази чест. Можех да мина и без нея. Но понякога ти се предоставя възможност да се спасиш посред някое мъчение. Ако просто ти изтръгнат гръкляна, няма други варианти. Така че ние определено щяхме да се опитаме да ги впечатлим. Ако не можехме, щеше да ни се наложи да ги убием. Ако и това не ни се удадеше… тогава те щяха да ни убият. Лив беше едва началото на вечерната забавна програма.

И гостната се оказа празна стая с каменни стени. Всички старания на Жан-Клод бяха отишли на вятъра — на пода лежаха купчини бели и черни платове и парчета натрошено дърво. Недокоснат беше само портретът над фалшивата камина — този на Жан-Клод, Джулиана и Ашър, последният без белези. Мислех, че ни очаква неприятна изненада, но само Уили Маккой стоеше пред студената камина, с гръб към нас и поставени на кръста ръце. Жълтеникавозеленото му сако беше в рязък контраст с пригладената му назад черна коса. Единият му ръкав беше скъсан и изцапан с кръв. Уили се обърна към нас. Кръв течеше от дълбока рана на челото му и той я попиваше с кърпичка с изрисувани на нея танцуващи скелети. Кърпичката беше копринена, подарък от приятелката му — стогодишна вампирка, която неотдавна се присъедини към нас. До високата, дългонога и красива Хана, Уили изглеждаше още по-нисичък, неугледен и въобще… Уили.

Той ни се усмихна.

— Колко хубаво, че дойдохте.

— Стига сарказъм — прекъснах го аз. — Къде са всички? — тръгнах към него, но Жан-Клод ме спря, като ме хвана за ръката.

Уили се усмихваше почти мило и гледаше Жан-Клод така, сякаш очакваше нещо. Никога преди не бях виждала такова изражение на лицето му.

Погледнах за миг Жан-Клод. Беше си сложил съвършената маска на лице — непроницаемо, предпазливо. Не… излъчващо страх.

— Какво става тук? — попитах аз.

— ma petite, позволи ми да ти представя Странника.

Смръщих вежди към него.

— Моля?

Уили се засмя — със същия дразнещ хаплив смях, както обикновено, но този път преминаващ към ниско, злорадо ръмжене, от което ми се изправиха косите. Гледах го и съзнавах, че на лицето ми е изписано изумление.

Наложи ми се да преглътна, преди да мога да заговоря, макар че не знаех какво да кажа.

— Уили?

— Той вече не може да ти отговори, ma petite.

Уили стоеше и ме гледаше. Приживе беше тромав като мечок. И след смъртта му нещата не се бяха подобрили. Не бе прекарал като мъртвец достатъчно дълго, за да овладее онзи свръхестествен маниер на движение като на другите вампири. Понесе се към нас на вълната на плавната си грация. Това не беше Уили.

— По дяволите — тихо казах аз. — Временно ли ще е така, или завинаги?

Непознатият в тялото на Уили отново се засмя.

— Аз просто наех тялото му. Наемам страшно много тела, нали Жан-Клод?

Почувствах, че Жан-Клод ме дърпа назад — не искаше да се приближаваме. Аз не се възпротивих и отстъпихме. Странно беше усещането да отстъпвам пред Уили. Той беше един от най-безобидните вампири, които бях виждала. Сега ръката на Жан-Клод трептеше от напрежение. Чувах как сърцето му бие в главата ми. Страх го беше и неговата боязън се предаде и на мен.

Странника спря, сложи ръце на хълбоците си и се засмя.

— Страхуваш се да не те използвам пак за свой кон ли, Жан-Клод? Ако наистина са ти стигнали силите да сразиш Земетръсеца, то би трябвало да си достатъчно силен да се противопоставиш и на мен.

— По природа съм предпазлив, Страннико. Тази моя привичка не отслабва с годините.

— Езикът ти винаги е бил чудесен, и не само той.

Намръщих се на тази двусмислица — не бях сигурна нито че съм го разбрала добре, нито че бих искала.

— Пусни Уили.

— Нищо лошо няма да му се случи — каза вампирът.

— Уили все още е в тялото — рече Жан-Клод. — Все още усеща, вижда. Ти само си го избутал, Страннико, но не си го изместил.

Погледнах Жан-Клод. Лицето му беше безизразно.

— Говориш така, сякаш знаеш от личен опит — отбелязах аз.

— Някога Жан-Клод беше едно от любимите ми тела. Двамата с Балтазар много често го използвахме.

Балтазар излезе от далечния коридор, сякаш тъкмо тези думи очакваше. Може би точно така си и беше. Той се усмихваше, но това бе по-скоро зъбене, отколкото усмивка. Закрачи из стаята в белия си елегантен костюм, в който приличаше на дребен мошеник. Застана зад Уили и постави ръце на малките рамене на дребосъка. Уили, тоест Странника, се облегна на гърдите на Балтазар. По-едрият Балтазар го прегърна. Двамата бяха любовници.

— Той осъзнава ли какво се върши с тялото му? — попитах аз.

— Да — отвърна Жан-Клод.

— Уили не си пада по мъже.

— Така е — потвърди Жан-Клод.

Преглътнах и се опитах да мисля логично, но не ми се получаваше. Вампирите не са способни да си присвояват телата на други вампири. Просто не е възможно. Но аз гледах познатото лице на Уили, съзирах чуждите мисли в кафявите му очи и разбирах, че това е истина.

Тези кафяви очи ми се усмихваха. Сведох поглед. Ако Странника можеше да ме измъчва чрез очите на Лив дори когато не беше в тялото й, то сега със сигурност можеше да ме погълне. Отдавна не бях практикувала този трик — да гледам лицето, без да попадам в погледа. Беше като при игра на гоненица — вампирът се опитва да хване погледа ми, аз се старая да избегна неговия. Беше дразнещо и плашещо.

Жан-Клод ме предупреди, че тази вечер силовите методи няма да ни помогнат. Той не се шегуваше. Ако някой вампир се беше вмъкнал в Уили против волята му, бе упражнил над него сексуално насилие, аз щях да го застрелям. Но това бе тялото на Уили и той щеше да си го възвърне. Надупчването му с куршуми не беше добро решение. Трябваше да намеря по-удачно.

— Странника харесва ли жени? — попитах аз.

— Искаш да предложиш себе си на мястото на Уили ли? — учуди се вампирът.

— Не, просто се питах дали би ти харесало, ако ситуацията се преобърне.

— Никой друг не притежава способността да се вмъква в чуждо тяло, освен мен — каза Странника.

— А дали ще ти хареса, ако някой те принуди да правиш секс с жена?

Уили наведе глава настрани със съвсем неприсъщо за него изражение. Усещането за промяна беше толкова силно, че тръпки ме побиха.

— Никога не съм изпитвал влечение към женско тяло.

— Струва ти се отвратително.

Уили, тоест Странника, кимна.

— Да.

— Тогава пусни Уили. Намери някой, който не би имал нищо против.

Странника се сгуши в обятията на Балтазар и ми се изсмя в лицето.

— Призоваваш ме да проявя милосърдие?

— Не мога да те застрелям — свих рамене аз. — Ти си член на Съвета и се надявах това да означава, че имаш повече принципи от останалите. Струва ми се, че не съм била права.

Той погледна Жан-Клод.

— Твоят слуга винаги ли говори вместо теб?

— Тя се справя доста добре — отвърна Жан-Клод.

— Ако се опитва да апелира към чувството ми за почтеност в играта, значи ти нищо не си й разказал за някогашния си живот с нас в двора.

Жан-Клод продължи да държи свободно ръката ми в своята, но се отдръпна на крачка от мен. Усетих как преднамерено изправи рамене, сякаш леко се беше прегърбил и свил от страх. Знаех, че е изплашен, но вече се беше взел в ръце. Храбрият Жан-Клод. Аз не бях особено изплашена. Но все още не знаех всичко, което той знаеше.

— Аз не живея с миналото — каза Жан-Клод.

— Срам го е от нас — рече Балтазар и потърка буза о бузата на Уили. После нежно го целуна по слепоочието.

— Не, бои се от нас — отвърна Странника.

— Какво искаш от мен, Страннико? Защо Съветът е нахлул в моите земи и е пленил моите вампири?

Тялото на Уили се оттласна от Балтазар и застана пред него. Уили обикновено изглеждаше по-нисък, отколкото беше в действителност — все се прегърбваше. Сега обаче изглеждаше строен и самоуверен. Странника беше дарил Уили с грациозност и самоувереност, каквито никога преди не бе имало у него.

— Ти погуби Земетръсеца, но не зае мястото му в Съвета. Няма друг начин да влезеш в Съвета, освен да убиеш негов член. Имаме вакантно място, което можеш да заемеш само ти, Жан-Клод.

— Не го искам този пост и не съм достатъчно силен да се задържа на него.

— Ако не си достатъчно силен, тогава как уби Оливър? Той беше страховита природна стихия — Странника тръгна към нас, следван от Балтазар. — Как го уби?

Този път Жан-Клод не се стъписа. Ръката му стисна по-силно моята, но той не помръдна от мястото си.

— Той се съгласи да не призовава земята против мен.

Вампирът и неговият слуга взеха да кръжат около нас като акули. Единият се въртеше надясно, другият наляво, така че беше трудно да не ги изпускаш от поглед.

— И защо му е било да слага предел на силите си?

— Защото той освирепя, Страннико. Оливър искаше да върне времето, когато вампирите бяха извън закона. Земетресение би могло да разруши града, но вината за него нямаше да падне върху вампирите. Той искаше да покори моите вампири и да устрои кървава баня, след която пак щяха да започнат да ни преследват. Оливър се страхуваше, че накрая ние ще унищожим всички хора, а с това и себе си. Смяташе, че сме твърде опасни, за да ни се дават права и свободи.

— Получихме доклада ти — каза Странника и спря до мен. Балтазар застана от другата страна, до Жан-Клод. Като огледални отражения един на друг. Не знаех дали вампирът командва своя слуга, или всяко движение беше отработвано векове наред. — Запознат съм с идеите на Оливър.

Приближих се към Жан-Клод.

— Само вампири ли умее да покорява, или и хора?

— Ти си в безопасност от него, ma petite.

— Чудесно — казах аз.

Вгледах се в Странника и ме хвана страх колко бързо и лесно започнах да свиквам, че това тяло е Странника, а не Уили.

— Тогава защо самите вие не спряхте Оливър? — попитах аз.

Странника се приближаваше все повече и вече само няколко сантиметра го деляха от мен.

— Той беше член на Съвета. Членовете на Съвета не могат да се бият до смърт помежду си. А само истинска смърт можеше да спре Оливър.

— И вие го пуснахте, въпреки че знаехте какво крои — казах аз.

— Знаехме, че е напуснал страната, но не знаехме накъде е поел, нито какви са плановете му.

Странника вдигна ръка към лицето ми. Балтазар повтори същото, като вдигна ръка към лицето на Жан-Клод. Малката ръка на Уили увисна пред мен.

— Вие го обявихте извън закона — рече Жан-Клод. — Всеки вампир, който го намери, може да го убие, без да нарушава нашите правила. Това значи „извън закона“.

Странника съвсем леко докосна лицето ми — треперещо, колебливо докосване.

— И ти си помисли, че няма да дойдем при теб, тъй като си ни спестил труда сами да го намерим и заловим?

— Oui.

Балтазар престана да гали лицето на Жан-Клод и застана до своя господар. Ръката на по-нисичкия се плъзгаше по лицето ми и Балтазар наблюдаваше това. Стори ми се озадачен, удивен. Нещо ставаше, но не разбирах какво.

Странника хвана брадичката ми и обърна лицето ми към себе си. Той плъзна ръка по скулите, после зад шията, завря пръсти в косата ми.

Аз се дръпнах.

— Мислех, че не си падаш по момичета.

— Не си падам — той стоеше и ме гледаше втренчено. — Имаш изумителна сила.

Ръката му се спусна твърде бързо и не успях да реагирам. Дори не я видях. Той ме хвана за косите и погледът му, погледът на Уили, посрещна моя. Този път успях да се предпазя, да се подготвя, но все пак примрях, сърцето ми слезе в петите. Очаквах отново да ме погълне онази студена чернота. Ала нищо не се случи. Стояхме на сантиметри един от друг. Просто очи като очи. Чувствах как силата му пулсира надолу по ръката към ледените му пръсти, но не беше голяма.

Той обхвана с длани лицето ми, сякаш искаше да го целуне. Намирахме се толкова близо един до друг, че следващите му думи прозвучаха интимно, макар че не бяха такива.

— Мога да те подчиня с поглед, Анита, но би било хабене на енергия, за която ще съжалявам още преди да е съмнало. Тази нощ ти два пъти рани Лив. Аз я лекувам, но и за това е необходима сила.

Той се отдръпна от мен и обхвана с ръце тялото си, сякаш от съприкосновението си е мен беше получил повече, отколкото при обикновен допир. С три плъзгащи се крачки той застана лице в лице с Жан-Клод.

— Нейната сила е опияняваща. Можеш да завиеш с нея хладната си кожа и да сгряваш сърцето си цяла вечност.

Жан-Клод изпусна бавна въздишка.

— Тя ми е слуга.

— Естествено — съгласи се Странника. — Преди сто години аз можех да се вселя в теб, без да докосвам гладката ти кожа. Сега не мога. Тя ли ти даде такава сила?

Той се пресегна към лицето на Жан-Клод, както към моето преди малко. Дръпнах Жан-Клод назад и застанах между тях.

— Той е мой, няма да го деля с теб!

Жан-Клод ме прегърна през раменете.

— Ако ни оставиш на мира, аз ще позволя на Балтазар и на всеки, когото посочиш, да ме използва, но доброволно никога вече няма да стана твой кон, Страннико!

Кафявите очи на Уили стрелнаха Жан-Клод. В тези познати очи блестеше проницателност, плашеща сила.

— Аз съм член на Съвета. Ти не си. Нямаш избор.

— Искаш да кажеш, че ако той заеме мястото в Съвета, и с пръст няма да можеш да го докоснеш? — попитах аз.

— Ако му стигнат силите да запази мястото в Съвета, аз няма да съм в състояние да се вмъкна в красивото му тяло дори ако притисна устни към него.

— Искам да проверя правилно ли разбрах. Ако той заеме мястото, ти все пак ще се опиташ да се вселиш в него насила, защото успееш ли, значи не е достатъчно силен да бъде член на Съвета? Ако пък не заеме мястото, пак ще го покориш.

Странника мило ми се усмихна и очите му радостно заблестяха, очите на Уили.

— Съвсем правилно.

— Защо при вашия народ винаги е в сила параграф 22? Вие не вършите нищо друго, освен мъчения — рекох аз.

— Съдиш ли ни? — попита той. Гласът му изведнъж стана по-нисък и по-дълбок от гласа, който можеше да произведе гърлото на Уили.

Той внезапно направи крачка напред и аз се озовах плътно до двамата. Кожата ми запламтя от силата им, сякаш се оказах между два огъня, но те не горяха. Силата на Странника беше подобна на силата на Жан-Клод — студена, рееща се, като докосването на смъртта, като дъха на гроба.

Неволно ахнах от тази сила и кожата ми настръхна.

— Върви си!

Опитах се да го отблъсна от нас, но той хвана ръката ми при китката с внезапно стремително движение, толкова бързо, че почти не го видях. От допира на голата му кожа през мен премина студена вълна, сякаш ме прободе копие от лед. Той рязко ме откъсна от Жан-Клод.

Хвана ме за другата ръка и още щом ме докосна, студът изчезна. Силата му премина бързо през мен като топла вълна, но това не беше неговата сила. Познато ми беше това усещане за топлина. Ричард. Жан-Клод черпеше от силата на Ричард, както правех аз по-рано.

Той прогони от мен силата на Странника, както лятната жега разтопява лед. Странника ме пусна пръв и отстъпи назад, потривайки ръка в палтото си, сякаш го заболя.

— Жан-Клод, ти си голям палавник.

Жан-Клод ме притегли към себе си, поставяйки ръка на шията ми така, че пръстите му допираха кожата. По моята и по неговата кожа все още играеше онази електрическа топлина и в този момент разбрах — Ричард е почувствал, че спешно се нуждаем от него.