Огнено жертвоприношение

48

Издадоха ми удостоверение, че нямам инфекциозно заболяване. Лекарите бяха удивени от възстановителните ми способности. Само ако знаеха… Привечер позвъни Пийт Маккинън. Той бе установил, че в Ню Орлиънс и Сан Франциско са избухнали пожари, подобни на устроените от нашия подпалвач. Не си спомних веднага защо са важни именно тези два града. А когато се досетих, попитах:

— А Бостън?

— Не, в Бостън не е имало пожари. Защо?

Не мисля, че ми повярва, когато отвърнах „нищо“, но за разлика от Долф той не започна да разпитва. Не бях готова да посоча с пръст Съвета на вампирите като виновник. Това, че мистериозните пожари бяха пламнали тъкмо в градовете, в които те пребиваваха, все още не означаваше, че те са извършителите. В Бостън нямаше пожари. Нищо не доказваше и фактът, че сега, когато Съветът бе в Сейнт Луис, те бяха започнали да избухват тук. Да, и великденският заек всяка година ми носи курабийки.

Споделих подозренията си с Жан-Клод.

— Но защо му е на Съвета да пали празни сгради, ma petite! Ако някой от тях може да предизвиква пожар, той няма да се хаби за изоставени постройки. Освен ако това не им носи някаква печалба.

— Имаш предвид финансов мотив? — попитах аз.

Той сви рамене.

— Възможно е, макар че ми се струва по-вероятно мотивът да е личен.

— Няма да мога да узная повече, ако не посоча на полицията членовете на Съвета на вампирите като заподозрени.

Той като че ли се замисли за миг.

— Струва ми се, че би могла да отложиш това стопроцентово самоубийство за после. Нека първо да преживеем тази вечер.

— Разбира се — казах аз.

Настъпващата вечер ме завари в къса черна бархетна рокля без ръкави, с триъгълно деколте. На талията беше пришита дантела, през която изкусително прозираше бледата кожа. Дългите черни чорапи достигаха до малко над средата на бедрото — там, където черният им еластичен дантелен връх почти докосваше дантелените краища на сатенените пликчета. Чорапите бяха с по-голям от необходимия размер. Жан-Клод ги беше купил — нарочно избираше такива. Вече бях пробвала да нося чорапи, дълги до бедрата, и трябваше да призная, че по-дългите стоят по-добре на късите ми крачка. Те някак подчертаваха каквото бе необходимо. Ако планирахме извънредни занимания, беше ми много приятно да гледам лицето на Жан-Клод, когато бях застанала пред него само по чорапи. Но така беше разочароващо и малко плашещо.

Категорично се бях отказала от велурените обувки на високи токчета, които той беше избрал, и вместо тях си сложих любимите черни обувки деколте. Не беше толкова шикозно и може би не така удобно, обаче токчетата бяха достатъчно ниски, че да мога да тичам или да нося припаднали леопарди, ако се наложеше.

— Ти си самото съвършенство, ma petite, само обувките…

— Не си го и помисляй — прекъснах го аз. — Бъди доволен, че съм с чорапи. Неприятна ми е дори мисълта, че участниците в тази вечеринка може да видят бельото ми.

— Говорила си със Странника за цената и отговорността. Сега отиваме да платим цената за твоите леопарди. Или вече съжаляваш за това?

Грегъри все още лежеше с шини в моята спалня, бледен и слаб. Вивиан се беше затворила в гостната и отговаряше едносрично, ако я попитаха нещо.

— Не, не съжалявам.

— Тогава да съберем цялата компания и да вървим — рече той, но не помръдна от мястото си. Така си остана да лежи по корем на бялото канапе, отпуснал глава върху скръстените си ръце. Ако беше някой друг, бих казала, че се е проснал на канапето, но не и за Жан-Клод. Той се беше изпънал, позираше, излежаваше се, но не бих казала, че се е проснал. Лежеше в цял ръст и само върховете на черните му ботуши висяха от края на канапето.

Вече го бях виждала в тази премяна, но повторението не го правеше по-малко красив. Харесваше ми облеклото му, харесваше ми да гледам как се облича и съблича.

— За какво мислиш? — попитах аз.

— Искам да си останем вкъщи тази вечер. Искам да сваля дрехите ти бавно, една по една, да се любувам на тялото ти.

Дори само от предложението му по тялото ми премина електричество.

— И аз бих искала — казах и коленичих на пода пред него. Пригладих късата пола, за да не се набръчква и да не се вдига нагоре. На това ме научи не той, а моята баба Блейк в онези времена, когато на неизменните неделни служби външният ми вид беше по-важен от самата проповед.

Опрях брадичка на дивана, близо до лицето му. Косата ми се разпиля и докосна ръцете и лицето му.

— И твоето бельо ли е така приятно при допир като моето? — попитах.

— Гладка коприна — тихо отвърна той.

Чувственият спомен за тялото му се възвърна, толкова силен, че се разтреперих. Усещах го през плътната коприна, почти живата структура, която имаше гладката тъкан върху тялото му. Наложи ми се да затворя очи, за да не прочете той тези мисли, изписани на лицето ми. Образът беше толкова ярък, че стиснах юмруци.

Усетих, че той се раздвижи и миг по-късно ме целуна по челото. Все още докосваше с устни кожата ми, когато прошепна:

— Мислите ти те издават, ma petite.

Повдигнах глава и устните му се плъзнаха по лицето ми. Той не помръдна, докато устните ни не се срещнаха. Тогава неговите се сляха с моите. Никой от нас не използва ръцете си, докосвахме се само с устни и езици. Лицата ни се притиснаха едно към друго.

— Позволете да ви прекъсна.

Познатият глас беше така наситен с гняв, че мигом се дръпнах от Жан-Клод.

В края на дивана стоеше Ричард и ни гледаше. Не го бях чула да влиза. А Жан-Клод дали го беше чул?

Разбира се. Бях убедена, че дори във вихъра на страстта Жан-Клод не би позволил на никого да се прокрадне незабелязано към него. Или може би просто не мислех, че мога да отвлека вниманието му до такава степен, че да е глух и сляп за всичко друго. Занижена самооценка? Умен?

Седнах на петите си и вдигнах поглед към Ричард. Той беше с черен фрак. Дългата му коса, събрана на конска опашка, бе толкова пристегната, че изглеждаше къса. От пръв поглед беше ясно, че Ричард е красив, но за да се види колко е съвършено лицето му, косата не трябваше да пада върху него. Изваяни скули, чувствени устни, трапчинка на брадичката. Хубавото му, познато лице ме гледаше високомерно. Ричард знаеше как ми въздейства и му се искаше да позавърти още малко ножа в раната.

Жан-Клод седна на дивана. Устните му бяха изцапани с червилото ми. Те аленееха като кръв на фона на бледата му кожа. Той бавно ги облиза, прокара пръст по горната устна, постави почервенелия пръст в устата си и го облиза съвсем бавно, преднамерено бавно. Гледаше ме, но шоуто беше предназначено за Ричард.

Аз му бях едновременно благодарна и ядосана за това. Той знаеше, че Ричард се опитва да ми причини болка, и му отвърна със същото. Но той го и провокираше, сипваше сол в раната.

На лицето на Ричард се изписа такова страдание, че аз отклоних поглед.

— Стига, Жан-Клод — казах. — Престани.

— Както желаеш, ma petite — самодоволно рече Жан-Клод.

Ричард отново ме погледна. Не извърнах очи. Може би и на моето лице се четеше болка. Той рязко се обърна и излезе от стаята.

— Сложи си пак от вкусното червило и да вървим.

В гласа на Жан-Клод звучеше съжаление така, както понякога в него се долавяше радост или сексуално желание. Хванах ръката му и нежно я приближих към устните си.

— Още ли се боиш от тях? Дори след съвместната ви публична изява? Ако искаха да ни убият, надали щяха да застанат заедно с теб пред камерите — докоснах крака му, прокарах пръсти по панталона над бедрото. — Господи, Странника дори се ръкува с кмета на Сейнт Луис.

Той ме погали с пръсти по бузата и после я обгърна с длан.

— Никога досега Съветът не се е опитвал да бъде в центъра на общественото внимание. Това е първото им излизане на съвсем новата за тях публична сцена. Но те хиляди години са били въплъщение на кошмари, ma petite. Един ден човешка политика няма да ги превърне в нещо друго.

— Но…

Той докосна с пръсти устните ми.

— Това е добър знак, ma petite. Съгласен съм с това, но ти не ги познаваш така, както аз ги познавам. Не си ги виждала в най-лошата им светлина.

Пред очите ми се мярна одраното, окървавено тяло на Рафаел, висящата във вериги Силви, тихият й безжизнен глас; Фернандо, изнасилващ Вивиан.

— Видях ги да вършат ужасни неща, откакто са в града, Жан-Клод. Ти създаде правилата. Те не могат да ни осакатяват, изнасилват и убиват. Какво остава?

Той нежно ме целуна по устните, стана и ми подаде ръка. Аз я приех и му позволих да ме изправи на крака. Той носеше шеговитата си маска, която аз някога смятах за истинското му лице. Сега знаех, че тя служи за прикритие. Той изглеждаше така, когато се боеше и не искаше да покаже, че го е страх.

— Плашиш ме — тихо казах аз.

Той се усмихна и рече:

— Не аз, ma petite, те ще се погрижат за това — за мен, за всички нас.

И след тези утешителни думи Жан-Клод отиде да събере останалите. Аз отидох за чантата си и за вкусното червило. Съветът също беше поставил някои свои условия. Никакво оръжие. Затова се бях облякла така: от пръв поглед се виждаше, че не нося нищо. Според Жан-Клод така нямаше да им се предостави предлог да ме обискират. Когато попитах дали това е чак толкова важно, той отвърна само: „По-добре да не им се дава повод да те докосват, ma petite. Повярвай ми.“

Аз му вярвах. И не исках никой от Съвета да ме докосва.

Предстоеше ни дълга нощ.