Огнено жертвоприношение

13

Страничната врата на „Цирка“ нямаше дръжка. Единственият начин да се влезе вътре е някой да ти отвори. Предпазни мерки. Жан-Клод почука и вратата сама се отвори навътре. И остана отворена — очакваща и зловеща.

Зад вратата имаше малък склад, от чийто таван висеше кабел с монтирана гола крушка в края. Покрай стената имаше няколко куфара и нищо повече. Една врата вдясно отвеждаше в главните помещения на „Цирка“, където посетителите обикновено се возеха на виенско колело и ядяха захарен памук. Вляво имаше по-малка врата и натам нямаше нито ярки светлини, още по-малко захарен памук.

Лампата се клатушкаше насам-натам, сякаш някой току-що я беше бутнал. Светлината от нея танцуваше и се сливаше с мрака. На лявата врата нещо блесна. Нещо, прикрепено към повърхността й.

Блъснах вратата в стената само за да се убедя, че зад нея няма никого. После се облегнах на нея и извадих браунинга.

— Спри клатенето на крушката — казах аз.

Жан-Клод се пресегна и хвана крушката. Наложи му се да застане на пръсти. Този, който я беше разклатил, бе не по-нисък от метър и осемдесет.

— В помещението няма никого, ma petite — рече Жан-Клод.

— Какво е това на вратата? — попитах аз.

Нямах никаква представа какъв може да е този плосък и тънък предмет. Но каквото и да беше, бе заковано за вратата със сребърни гвоздеи.

Жан-Клод въздъхна дълбоко.

— Mon Dieu!

Преминах през помещението, държейки с две ръце насочения към пода браунинг. Жан-Клод каза, че в помещението няма никого, и аз му вярвах, но на себе си вярвах повече.

На вратата се показа Лив. Тя се олюляваше, отпред тялото й беше покрито с кръв, ала гърлото й беше невредимо. Дали пък Странника не й бе помогнал, след като ние се отдалечихме? Лив се закашля така, че беше болезнено дори да я слуша човек.

— Исках да погледам лицата ви, когато видите какво е сторил Господарят на зверовете — каза тя. — Странника не позволи той и неговите сътрудници да ви се представят лично. Ето визитната картичка на Господаря на зверовете. Харесвате ли я?

В гласа на Лив звучеше хищен, противен ентусиазъм. Какво, по дяволите, имаше на вратата?

Дори когато застанах по-близо, не можах да разбера какво е. От него по вратата се стичаха тънки струйки кръв. В спарения въздух се застояваше сладникавата й металическа миризма. Предметът беше тънък, почти като лист хартия, но при допир повече приличаше на пластмаса. Беше извит по краищата и придържан от пет сребърни гвоздея.

Внезапно ужасна мисъл ми мина през главата. Толкова ужасна, че очите ми не се съгласяваха с нея. Направих три крачки назад и се опитах да видя очертанието. Ето, ето ги — две ръце, два крака, рамене. Това е човешка кожа! Щом разгледах формата й, нямаше смисъл да се заблуждавам. И знаех, че тази нощ, когато затворя очи, картината няма да изчезне. Това разтегнато нещо неотдавна е било живо.

— А къде са дланите, ходилата? — попитах аз и гласът ми прозвуча странно, хладно, почти равнодушно. Устните и пръстите на ръцете ми затрепериха от истински ужас.

— Това е просто задната част на нечие тяло, а не цялата кожа, ma petite. Трудно е да се смъкне кожата от дланите и ходилата, когато жертвата все още се съпротивлява — рече Жан-Клод. Гласът му беше съвсем глух, хладен.

— Все още се съпротивлява? Искаш да кажеш, че кожата е смъкната от жертвата приживе?

— Ти си полицейският експерт, ma petite.

— Нямаше да има толкова много кръв, ако жертвата не е била жива — досетих се аз.

— Да, ma petite.

Знаех, че е прав. Но гледката на закована за врата човешка кожа ме беше изумила. Дори аз виждах такова нещо за първи път.

— Господи! Сребърните гвоздеи означават, че жертвата е била вампир или ликантроп, нали?

— Много е вероятно — отвърна Жан-Клод.

— Значи е още жив?

Той се обърна към мен и погледът му беше едновременно празен и красноречив. Жан-Клод го умее.

— Бил е жив, когато са смъкнали кожата. Ако е бил вампир или ликантроп, не е достатъчно да му се смъкне кожата, за да бъде убит.

Аз цялата се разтреперих. Не просто от страх, а от ужас. Ужас от хладнокръвието и бездушието на извършителите.

— Ашър спомена за някакъв Падма. Той ли е Зверският господар?

— Господарят на зверовете — поправи ме Жан-Клод. — Не можеш да го убиеш за това провинение, ma petite.

— Грешиш — отвърнах аз. Ужасът ме обхващаше като ледена кора под кожата, но по-силен от него беше гневът. Яростта. А под яростта имаше страх. Страх от този, способен да съдере кожата на някого още докато е жив, само за да покаже на какво е способен. Това говореше за извършителя — че не се подчинява на никакви правила. А на мен съвсем определено ми говореше, че съм длъжна да го убия още щом го видя.

— Днес не можем да го накажем, ma petite. По-важното сега е дали ще оцелеем всички ние. Помни това и смири гнева си.

Не можех да извърна поглед от вратата.

— Гняв е меко казано.

— Тогава смири яростта си. Длъжни сме да спасим другите.

— Ако все още са живи.

— Всички бяха живи, когато се качих горе да ви чакам — каза Лив.

— Чия е тази кожа? — попитах аз.

Тя се разкикоти с обичайния си неприятен смях. Вече беше добре, всичките й рани бяха зараснали.

— Познай — рече тя. — Ако отгатнеш, ще ти кажа, но само ако отгатнеш.

Едва се овладях да не насоча браунинга в нея. Поклатих глава.

— Не, Лив, няма да играя никакви игри с теб. Истинските игри дори не са започнали, те ни предстоят долу.

— Добре казано, ma petite. Да слизаме.

— Не — възрази Лив. — Не, ще отгатваш! Отгатни кой е това! Искам да видя лицето ти, искам да видя мъката в очите ти, когато започнеш да изреждаш мислено един по един всичките си приятели, Анита. Искам да наблюдавам какъв ужас се изписва на лицето ти, когато започнеш да си представяш какво може да сме причинили на всеки от тях.

— Какво съм ти сторила, Лив? — попитах аз.

— Застана на пътя ми — отвърна тя.

Поклатих глава и насочих пистолета в нея.

— Имаш три тежки провинения, Лив.

— За какво говориш? — намръщи се тя.

— Първо, ти ни предаде. Второ, опита се да ме подчиниш с поглед. Отчасти и аз имам вина за това, така че бих могла да не го броя. Но ти си положила клетва да защитаваш народа на Жан-Клод. Заклела си се да използваш чудесното си тяло, силата си, за да защитаваш слабите. Заклела си се да защитаваш този, на когото е принадлежала кожата. Ти си го предала. Предала си го на адски мъки. Това е третото ти провинение, Лив.

— Не можеш да ме убиеш, Анита. Странника ще ме излекува, каквото и да ми направиш.

Стрелях в дясното й коляно. Тя падна на пода, хвана с ръце коляното си, загърчи се, запищя.

Усетих, че се усмихвам много неприятно.

— Надявам се, че боли, Лив. Надявам се, че адски боли.

Температурата в помещението не се понижи, а просто падна като камък. Стана толкова студено, че очаквах да видя дъха си. Лив престана да пищи и ме загледа с виолетовите си очи. Ако можеше да убива с поглед, аз щях да падна на място.

— Нищо не можеш да ми направиш, Анита. Моят Господар няма да позволи. — Лив се изправи на крака и накуцвайки едва забележимо, тръгна към вратата със страшното украшение. Тя опъна края на кожата и посочи дупките в нея, които нямаха нищо общо с дрането. — Аз пих от него, докато го измъчваха. Пих кръвта му, докато крещеше. — Лив извади пръстите си, омазани с кръв, и ги облиза, като ги налапваше един по един. — Ммм, вкусно!

Трябваше само да отгатна кой е и тя щеше да потвърди. Трябваше само да се съглася да играя нейната игра. Стрелях в другото й коляно.

Тя се свлече на пода с писъци.

— Не разбра ли? Нищо не можеш да ми направиш!

— Струва ми се, че мога, Лив. Мога да ти причиня болка — пак прострелях дясното й коляно. Тя легна по гръб, пищеше и ту се хващаше за треперещите си колене, ту отдръпваше ръце, защото я болеше от собственото й докосване.

От силата на Странника кожата ми настръхна. Да, той наистина възнамеряваше да я излекува. И ако не се канех да я убия, щеше да е добре да съм далече, когато тя се изправи на крака. Познавах Лив и бях наясно, че когато стане, няма да е на себе си от ярост. Друго не можеше и да се очаква. Всъщност, ако бях изчакала да се изправи, това щеше да бъде самоотбрана. Разбира се, преднамерена самоотбрана.

— Да вървим, ma petite, остави я. Странника едва ли ще прояви снизхождение за втори път, или този ще бъде третият? Сега ще започне да я лекува, както той си знае — ще редува снизхождението с наказание. Предимно такива са даровете на Съвета.

Жан-Клод отвори вратата на стълбището към подземието и се изцапа с кръв. Протегна мръсната ръка пред себе си, сякаш не знаеше къде да я дене. Накрая премина през вратата и се избърса в стената, като остави кървава диря по нея.

— Колкото повече се бавим, толкова повече мъчения ще измислят.

С тези утешителни думи Жан-Клод заслиза по стъпалата. Аз хвърлих последен поглед към Лив. Тя лежеше на хълбок и крещеше, че ще ме види мъртва. Трябваше да стрелям в главата й, та мозъкът й да се разпръсне по пода. Ако бях истински безпощадна, точно така щях да постъпя. Но не бях. Пощадих й живота и я оставих да сипе закани. Едуард щеше да бъде много недоволен.