Огнено жертвоприношение

47

Опомних се на тревата, там, където преди бяхме седнали да поговорим двете с Каролайн. Повръщах вода и жлъчка и ми беше много зле, но бях жива. Жива — това беше хубаво. Почти толкова хубаво, колкото фактът, че до мен стоеше детектив Тами Рейнолдс и наблюдаваше спасителната група, заета с моето съживяване. Ръката й беше превързана и тя плачеше. После — нищо, сякаш някой смени канала и аз се свестих пред друго предаване.

Този път бях в болница и се изплаших, че само съм сънувала Рейнолдс и че тя всъщност е мъртва. На стол до леглото ми седеше Лари, отпуснал глава назад — спеше или пък сетивата му бяха притъпени от обезболяващите. Приех неговото присъствие като потвърждение, че Рейнолдс не ми се е присънила. Той нямаше да седи тук, ако неговата любима е загинала. Или поне нямаше да спи.

Той замига, погледът му беше размътен — навярно от лекарствата, помислих си.

— Как си?

— Ти ми кажи.

Той се усмихна, опита се да стане, но първо трябваше да си поеме дълбоко въздух.

— Ако не бях ранен, сега щях да помагам на Тами да спасява вампири.

Притискането в гърдите, което усещах, поотслабна.

— Значи тя е жива. Помислих си, че съм я сънувала.

Той пак замига.

— Да, жива е. И Рен също.

— Как така? — попитах аз.

Той се ухили.

— Един вампир, известен с прозвището Странника, изглежда е способен да се вселява в тела на други вампири. Каза, че бил член на техния Съвет и дошъл да помогне. Била си се обърнала за помощ към него.

Лари ме гледаше много внимателно и помътнелият му от лекарствата поглед се проясняваше. Той сякаш се опитваше да ме накара да говоря истината.

— Общо взето така беше — признах.

— Той овладя тялото на вампира, който нападна Тами и Рен. И ги спаси. Тами бръкнала в пастта на вампира и ръката й е счупена, но ще зарасне.

— А Рен?

— Добре е, но е съсипан от скръб по Такър.

— Значи тя не е успяла да се измъкне.

— Била е разкъсана, почти на две — поклати глава той. — Само защото е била в защитен костюм не се е разпаднала.

— Значи не ти се е наложило да я промушваш с кол — рекох.

— Вампирите сами бяха свършили тази работа. Изнесоха тялото на Такър, но не и телата на вампирите, които ти си убила. Те все още са си там.

Погледнах го.

— Нека да позная — таванът е пропаднал, нали?

— Не бяха минали и пет минути, откакто извадиха тялото на Такър и положиха теб на тревата, когато той рухна. Тялото на вампира, което Странника използва, се запали. Никога не бях виждал как горят вампирите. Беше впечатляващо и страшно. Отломките засипаха вампира. Не можеха да го изровят до падането на мрака, защото на слънце пак щеше да се запали. Докато се подготвяха, той сам се откопа.

— Нападнал ли е някого? — попитах аз.

Лари поклати глава.

— Изглеждаше напълно спокоен.

— Ти си бил там?

— Аха.

Не продължих да разпитвам. Нямаше смисъл да се безпокоя какво би могло да се случи, ако вампирът се беше освободил и бе освирепял. Замислих се над това, че Странника не е можел да понесе излагането на слънце, а Уорик можеше. Издръжливостта на слънчева светлина, дори на слаба и разсеяна, беше рядко умение сред ходещите мъртъвци. А може би Уорик беше прав. Може би това беше Божия милост. Коя бях аз, че да знам?

— Така ли ми се струва, или наистина не ти е трудно да се движиш и не те боли толкова много?

— Изминаха две денонощия. Вече оздравявам.

— Моля?

— Ти беше в безсъзнание повече от един ден. Вече е неделя следобед.

— Мамка му! — казах аз. Дали Жан-Клод се е срещнал със Съвета без мен? И дали „вечерята“, каквото и да означава това, вече се е състояла? — Мамка му! — повторих.

Все още намръщен, Лари заговори:

— Трябва да ти предам едно съобщение от Странника. Кажи ми защо изведнъж така се изплаши, и ще ти го предам.

— Нека просто да го чуя, Лари, ако обичаш!

Със същата намръщена физиономия той рече:

— Вечерята е отложена и ще се състои, когато се почувстваш достатъчно добре, за да присъстваш.

Облегнах се на възглавниците и дори не се опитвах да скрия какво облекчение изпитах.

— Анита, какво става, по дяволите?

Може би виновен беше шокът, който бях преживяла. Или пък не ми се искаше да лъжа в очите Лари. Каквото и да бе това, аз му разказах всичко, както си беше. За Ричард и за знаците. Той знаеше за тях, но не това, което бях разбрала неотдавна. Премълчах някои неща, но не много. Когато свърших, Лари пак седна на стола си. Изглеждаше смаян.

— Е, кажи нещо.

Той поклати глава.

— Света Богородице, не знам откъде да започна. Жан-Клод снощи даде пресконференция и до него седеше Странника. Те говореха за съюз между вампирите и хората. Странно, предвид ужасните събития напоследък.

— В чие тяло беше Странника? — попитах аз.

Лари настръхна.

— Тази е една от най-зловещите вампирски способности, струва ми се. Той използва някакъв вампир от Църквата на Малкълм. И Малкълм присъстваше на пресконференцията. Странника е използвал своите способности, за да помогне за спасяването на другите вампири, включително и на Малкълм.

— Кой беше преводач преди настъпването на нощта?

— Балтазар, неговият човешки слуга.

— Балтазар в служба на обществото, това наистина звучи зловещо.

Лари се намръщи.

— Той ми каза, че много си пада по червенокоси мъже. Шегува ли се?

Засмях се и от това ме заболя главата. Усилващото се главоболие изведнъж стана много осезаемо, сякаш през цялото време го е имало, само лекарствата го бяха притъпили. Съвременната фармакология е незаменима.

— Едва ли, но не се безпокой. Не си включен в менюто.

— А кой е включен? — попита Лари.

— Засега не знам. Долф разбра ли кой стои зад тези взривове и пожари?

— Да — отвърна той, сякаш тази единствена дума беше достатъчна.

— Разказвай де, иначе ще се измъкна от леглото и ще ти дам да разбереш.

— От „Хората преди всичко“ са били. Тази сутрин полицията е разбила щабквартирата им и е арестувала почти всичките им водачи.

— Чудесно — свъсих вежди, от което главата ме заболя още по-силно, после затворих очи и рекох: — Как от „Хората преди всичко“ са разбрали къде са чудовищата? Те имат частни домове, тайни дневни убежища. Как са разбрали къде са?

Чух, че вратата се отвори. Прозвуча гласът на Долф:

— Сред вампирите е имало предател.

— Здравей, Долф.

— Ти здравей. Приятно ми е да те видя в съзнание.

— Приятно е да бъдеш в съзнание — казах аз. — Какъв предател?

— Спомняш ли си Вики Пиърс и нейното малко представление в „Огнено жертвоприношение“.

— Да.

— Тя имала любовник от „Хората преди всичко“. На втория разпит го издаде.

— Как успяхте да я накарате да се разприказва?

— Изглежда са й платили за този малък спектакъл. Ние я заплашихме, че ще я обвиним в нападение и опит за предумишлено убийство. И тя веднага изплю камъчето.

— А какво свързва тази малка госпожица Синеока с вампира предател?

— Тя се е срещала с Хари, бармана и съдържателя на „Огнено жертвоприношение“.

Нищо не можех да разбера.

— Тогава защо му е била тази сцена в заведението? Защо сам да си създава ядове?

— Нейният любовник, който е човек, пожелал да й заплати за това. А тя на свой ред не е искала той да разбере за срещите й с Хари. Хари се съгласил, защото решил, че ще изглежда нелепо, ако неговият бар се окаже единственото вампирско заведение, където фанатиците не са извършили погром.

— Значи Хари е знаел за какво й трябва информацията? — не можех да повярвам, че вампир би сторил такова нещо, още по-малко толкова възрастен като Хари.

— Той е знаел. И си е взел своя дял от парите — отвърна Долф.

— Защо?

— Когато го намерим, ще го попитаме.

— Нека да позная. Изчезнал е.

Долф кимна.

— Не казвай на приятеля си, Анита.

— Няма да пипнете Хари без помощта на вампирите — те са единствената ви надежда.

— Да, но дали ще ни го предадат? Или просто ще го убият?

Извърнах глава, за да избегна погледа му.

— Те ще освирепеят.

— Не мога да ги виня за това, но го искам жив, Анита. Жив ми трябва.

— Защо?

— Не сме заловили всички активисти на „Хората преди всичко“. Не искам да се измъкнат и да поднесат още неприятни изненади.

— Имаш Вики. Нима тя няма да ти каже?

— Тя поиска адвокат и внезапно разви амнезия.

— По дяволите.

— Той ни трябва, за да ни каже дали се подготвят други погроми.

— Но вие не можете да го намерите — рекох.

— Така е — съгласи се Долф.

— И ти не искаш да кажа на Жан-Клод.

— Дай ни едно денонощие, за да установим къде е Хари. Ако не успеем, можеш да обявиш пред всички вампири, че го издирваме. Но преди да го убият, постарай се да изкопчиш от него информацията.

— Говориш така, сякаш ще присъствам на неговата смърт.

Долф не каза нищо, само ме погледна. Този път не извърнах глава.

— Аз не убивам за Жан-Клод, Долф, независимо какви слухове са достигнали до теб.

— Бих искал да ти повярвам, Анита. Дори не можеш да си представиш колко бих искал.

Легнах на възглавниците.

— Вярвай в каквото щеш, Долф. Твоя воля.

Той излезе и не каза нищо повече, сякаш всичко, което можеше да изрече, би било твърде болезнено, твърде крайно. Долф все така се опитваше да ни раздели, да ме отблъсне от него. Започвах да се безпокоя, че ще продължи да постъпва така, докато действително се окажем далеч един от друг. Щяхме да продължим да работим заедно, но нямаше да бъдем приятели. Главоболието ми се усили още не само защото лекарствата бяха престанали да действат.