Огнено жертвоприношение

19

Жан-Клод развърза ръцете на Джейсън и свали нашийника от врата му. Джейсън се сви на кълбо на пода. Той издаваше тихи звуци, по-прости и по-жални от думи.

Ивет се беше изправила на високите си токчета и си бе тръгнала. Уорик се възстановяваше, ако тази е точната дума. Той седна, все още покрит с остатъците от собствените си телесни течности, но очите му бяха ясни и сини и той изглеждаше невредим.

Странника в тялото на Уили се приближи към Жан-Клод.

— Ти ме впечатли неведнъж тази нощ.

— Правех го не за да впечатлявам, Страннико. Това е моят народ, това е моята земя и аз ги защитавам. Това не е игра — той извади отнякъде две носни кърпи и ми подаде едната. — За ръката ти, ma petite.

С другата кърпа започна да изтрива слузта по лицето на Джейсън.

Аз погледнах надолу — по лявата ми ръка се стичаше струя кръв. Бях забравила за нея, докато гледах разлагащия се Уорик. Ужасът беше по-силен от болката.

— Благодаря — взех от Жан-Клод парче синя коприна и се опитах да го вържа около раната, но с една ръка не можах да се справя.

Странника се опита да ми помогне да вържа импровизирания бинт. Аз се отдръпнах от него.

— Предлагам да ти помогна, не да ти причиня вреда.

— Не, благодаря.

Той се усмихна и отново се видя, че мисълта, пробягала по лицето му, не е на Уили.

— Ти си много разстроена, че се вселих в това тяло. Защо?

— Той ми е приятел — отвърнах аз.

— Приятелство? Говориш за приятелство с този вампир? Той е нищо. Сила, с която можеш изобщо да не се съобразяваш.

— Той ми е приятел не защото е силен или слаб. Просто ми е приятел.

— Отдавна никой не е говорил за приятелство в мое присъствие. Случвало се е да молят за милост, но не и да се позовават на приятелството.

Жан-Клод стана.

— Подобна мисъл не би минала през ума на другиго.

— Никой друг не би бил толкова наивен — отвърна Странника.

— Да, това е някаква форма на наивност — съгласи се Жан-Клод. — Така е, но кажи ми кога за последен път някой е имал куража да бъде наивен пред Съвета? При вас идват да искат власт, защита, отмъщение, но не и приятелство, не и вярност. Не, за това никой не моли Съвета.

Главата на Уили леко се наклони настрани, сякаш Странника се замисли.

— Тя предлага ли ми приятелство, или иска приятелство?

Понечих да отвърна, но Жан-Клод ме изпревари.

— Нима може да се предлага истинско приятелство, без да се иска в замяна същото?

Тогава отворих уста да кажа, че по-скоро бих се сприятелила с гладен крокодил, но Жан-Клод леко докосна ръката ми. Това беше достатъчно. „Ние имаме надмощие. Не разваляй играта.“

— Приятелство — рече Странника. — Да, не са ми го предлагали, откакто заех мястото си в Съвета.

И тогава аз казах, без първо да помисля:

— Вероятно мястото е много самотно.

Той пак се засмя с тази зловеща смесица от шумния кикот на Уили и лигаво хихикане.

— Тя е като вятър, който духа през пролуките на отдавна затворен прозорец, Жан-Клод. Смесица от цинизъм, наивност и сила — Странника докосна лицето ми и аз не му попречих. Обхвана с длан брадичката ми — един почти познат жест. — Тя определено има… обаяние.

Дланта му бавно се плъзна по бузата ми, но той изведнъж дръпна ръката си и потърка пръсти един о друг, сякаш опипваше нещо невидимо. Поклати глава.

— Аз и това тяло ще ви очакваме в стаята за мъчения — и веднага отговори на въпроса, който не успях да задам: — Няма да причиня вреда на това тяло, Анита, но то ми е необходимо, за да съм тук. Ще напусна този гостоприемник още щом се появи някой, когото ти ще предпочетеш да обсебя.

Той се обърна, огледа цялата група и спря погледа си на Деймиън.

— Мога да взема този. Струва ми се, че това ще хареса на Балтазар.

Поклатих глава.

— Не.

— И той ли ти е приятел?

— Не ми е приятел, но все пак е мой.

Странника наклони глава настрана и ме заразглежда.

— Той ти принадлежи? Как? Любовник ли ти е?

— Не — отново поклатих глава.

— Брат? Братовчед? Прародител?

— Не.

— Тогава как е… твой?

Не знаех как да го обясня.

— Няма да ти дам Деймиън, за да спася Уили. Ти сам каза, че няма да му причиниш вреда.

— Ако му бях причинил? Щеше ли да размениш Деймиън за своя приятел?

— Няма да обсъждам това с теб!

— Просто се опитвам да разбера колко е важен за теб всеки от приятелите ти, Анита.

Отново поклатих глава. Не ми харесваше посоката, в която поемаше този разговор. Ако кажех нещо неуместно, Странника можеше да започне да нарязва Уили на парчета. Виждах, че към това се върви. Пред мен имаше капан и всяка моя дума ме отвеждаше право към него.

— ma petite много цени приятелите си — намеси се Жан-Клод.

Странника вдигна ръка.

— Не, тя сама трябва да отговори на този въпрос. Искам да разбера смисъла на нейната вярност, не на твоята — той ме погледна от педя разстояние, неприятно близко. — Колко са важни за теб приятелите, Анита? Отговори на въпроса!

Намислих един отговор, който можеше да не отвежда натам, накъдето искаше Странника.

— Толкова, че съм готова да убивам заради тях.

Очите му се разшириха, устата му се отвори от изумление.

— Заплашваш ли ме?

Свих рамене.

— Зададе въпрос и аз ти отговорих.

Той отметна глава назад и се разкикоти.

— О, от теб би излязъл чудесен мъж.

Достатъчно дълго си имах работа с разни мачовци, за да знам колко искрен е този комплимент. Те никога не разбираха скритото в него косвено оскърбление. Е, добре, щом не режеха на парчета някой скъп за мен, няма да му обръщаме внимание.

— Благодаря — рекох.

Лицето му веднага стана безизразно, смехът изчезна от него като лош спомен. Единствено очите му, очите на Уили останаха живи, блестяха със сила, която пълзеше по кожата ми като хладен вятър. Странника ми предложи ръката си, както бе сторил по-рано Жан-Клод.

Обърнах глава към Жан-Клод и той едва забележимо кимна. Поставих окървавената си ръка върху китката на Странника и пулсът му учестено и силно заби под пръстите ми. В малката рана сякаш затуптя в същия ритъм второ сърце. Кръвта потече още по-силно, привлечена от неговата сила, потече по ръката ми към лакътя, капеше в ръкава на палтото и попиваше в тъмния плат. На китката на Странника се появиха тънки струйки кръв. Моята кръв.

Сърцето ми заби по-силно, усилваше страха, движеше по-бързо кръвта. Знаех, че той може да застави кръвта да изтече от малката рана. Да източи всичката ми кръв, всичката сила, просто за да покаже на какво е способен.

Сърцето ми биеше в ушите. Знаех, че трябва да дръпна ръката си, но не я владеех, сякаш нещо пречеше на заповедта на съзнанието ми да стигне до ръката.

Жан-Клод се пресегна към мен, но Странника каза:

— Не, Жан-Клод. Аз ще призная силата й, с която би трябвало да се съобразяваме, ако тя сама успее да се освободи от тази хватка.

Гласът ми беше хрипкав, задъхан, сякаш бях тичала, но можех да говоря, просто не можех да помръдна ръката си.

— Какво ще получа в замяна?

Той се засмя самодоволно. Стори ми се, че най-накрая бях задала въпрос, от който той остана доволен.

— Какво искаш?

Замислих се, а през това време пулсът в ръката ми биеше все по-силно и по-силно. Кръвта започваше да попива в ръкава на Странника, ръкава на Уили. Исках Уили да се върне.

— Неприкосновеност за мен, моя народ и моите приятели.

Той отметна глава назад и се захили гръмогласно. Този кикот секна внезапно, като в стопкадър.

— Отскубни се от хватката, Анита, и аз ще ти гарантирам онова, което искаш, но ако не успееш, какво ще получа аз?

Знаех, че това е уловка, знаех, но нямах представа как да се измъкна от нея. Ако кръвта ми продължаваше да изтича, щях да изгубя съзнание и това щеше да е краят.

— Кръв — отвърнах.

Той се усмихна.

— Аз и сега я имам.

— Ще ти дам да пиеш от мен доброволно. Това нямаш.

— Съблазнително е, но недостатъчно.

Пред погледа ми заплуваха сиви петна. По тялото ми изби студена пот, леко ми прилоша. Припадъкът вследствие загуба на кръв не настъпва бързо, но Странника го ускоряваше. Не можех да измисля какво да му предложа; изобщо ми беше трудно да мисля.

— Какво искаш?

Жан-Клод въздъхна, сякаш бях казала нещо, което не биваше да се казва.

— Истината.

Бавно се отпуснах на колене и щях да се строполя, ако не беше ръката на Странника, държаща ме за лакътя. Сивите петна пред погледа ми ставаха все по-големи. Все повече ми се виеше свят.

— Каква истина?

— Кой всъщност уби Земетръсеца? Кажи и си свободна.

Преглътнах трудно и прошепнах:

— Майната ти!

Свлякох се на земята, като все още се държах за него, кръвта ми все още течеше. Той се наведе над мен, но със замъглените си очи виждах само Уили, острите черти на лицето му, Уили с крещящите му костюми и още по-грозни вратовръзки. Уили, който обичаше Хана толкова нежно, че ми засядаше буца на гърлото. Протегнах ръка и докоснах това лице, прокарах пръсти по черната му блестяща, зализана назад коса, хванах брадичката му и прошепнах:

— Уили, ела при мен.

Той затрепери като от токов удар и аз разбрах. Тялото ми още беше вцепенено и безчувствено, но зрението ми се проясняваше. Гледах тези блестящи очи и мислех за Уили. Дълбоко в тях в отговор засвети една искрица, един ответен вик.

— Уили, ела при мен — този път гласът ми беше по-силен.

— Какво правиш? — попита Странника.

Аз не отговорих. Уили беше сред онези вампири, които съвсем случайно бях вдигнала от ковчезите им, заедно с Деймиън. И може би, може би той беше мой не само като приятел.

— С кръв те призовавам, Уили Маккой. Стани и ела при мен!

Третият пулс в ръката ми стана по-бавен. Сега Странника се опитваше да се измъкне, опитваше се да се изтръгне от хватката, създадена от самия него, но това се оказа нож с две остриета. Този нож режеше от двете страни и аз исках да направя по-голям и по-дълбок разрез.

— Ела, Уили. Вдигни се и тръгни към гласа ми, към ръката ми, към кръвта ми! Стани и ми отговори! Ела, Уили Маккой!

Уили започна да изпълва тези очи, както вода изпълва чаша. Почувствах как някаква сила изхвърля Странника. Аз го изгонвах, изтиквах и захлопвах в главата си една врата, за чието съществуване дори не подозирах. И в тялото на Уили също. Заставих Странника да се махне и той излетя с вой в тъмнината.

Уили ме загледа и това беше той, но никога преди не ме беше гледал така.

— Какво ще ми заповядаш, господарю?

Аз се смъкнах на пода и заплаках. Исках да му кажа: „Аз не съм твой господар“, но думите замряха в гърлото ми, погълнати от кадифената тъма, която се спусна пред зрението ми и скри от мен целия свят.