Огнено жертвоприношение

15

От далечния коридор се разнесе шум и всички се обърнахме натам. Не познах мъжа. Беше висок, слаб, мургав — може би испанец или нещо още по-екзотично. Беше облечен само с черен сатенен панталон със сребърни шевици по крачолите. Водеше за ръка Хана, приятелката на Уили. Тя се дърпаше.

По страните й се стичаха сълзи, почернени от размазания грим. Скъпата й фризура все още обрамчваше лицето, широките й скули и сочните устни все така привличаха погледа. Но сега лицето й беше като маска — черни сълзи и размазано по брадичката червило, подобно на рана.

— Защо я доведе тук, Фернандо? — попита Странника.

— Моят баща също е член на Съвета, като теб, Страннико.

— Не оспорвам това.

— Но ти му забрани да дойде на тази първа среща.

— Ако той е член на Съвета, нека да ме подчини на волята си. — Гласът на Странника звучеше подигравателно. — Всички сме членове на Съвета, но не сме равни.

Фернандо се усмихна, сграбчи украсената с мъниста синя рокля на Хана и я разпори по гърба. Хана изпищя. Странника се олюля и постави длан на лицето си.

— Сега ще я чукам — каза Фернандо.

Балтазар закрачи към тях, но от коридора излязоха два леопарда, големи колкото понита. Единият черен, другият с жълти петна. Всеки от тях сам можеше да разкъса Балтазар. С гърлено ръмжене те застанаха на едрите си меки лапи между Балтазар и Фернандо.

Фернандо обхвана Хана през талията и вдигна роклята й над бедрата. Показаха се бледосини жартиери. Хана се обърна и така го зашлеви, че той залитна назад. Тя беше крехка и женствена, но все пак беше вампирка и можеше с такава сила да го запрати в твърдата каменна стена, че той да си остане залепен там.

Фернандо я удари по гърба. Кръв изби по устните й като блестящи рубини и тя, полузашеметена, седна на пода. Силата на Фернандо закипя из стаята, сякаш дотогава той я беше сдържал. Върколак. Може би от същата порода като леопардите, пазещи гърба му? Но не това беше важно сега. Той сграбчи Хана за роклята отпред, постави я на колене и отново замахна да я удари със свободната си ръка.

Извадих браунинга от джоба на палтото си. Уили падна на колене, вдигна поглед и прошепна:

— Зъби на ангел…

Той се опита да стане, но не можа. Жан-Клод го хвана под мишниците и го вдигна без усилие.

Фернандо пак удари Хана. Не много силно, но главата й се люшна назад и тя примря.

— Сигурно те обича безумно, щом като се бори със Странника винаги, когато някой те обиди.

Жан-Клод постави ръка на рамото ми и аз успях да се взема в ръце. Вече бях насочила браунинга към Фернандо и трябваше бавно да издишам въздуха от дробовете си, за да не се изкуша да натисна спусъка. Предпазителят беше свален, макар да не помнех кога съм го направила. Защо се целех във Фернандо, а не в котенцата му? Леопардите можеха да вземат разстоянието между нас за един миг, но аз знаех кой е техният алфа. Премахни предводителя и котките ще отидат да си играят на друго място.

Жан-Клод с едната си ръка подкрепяше Уили, а с другата все още държеше моята, сякаш се боеше от онова, което можех да сторя.

— Фернандо — заговори той, — ти свърши онова, за което са те изпратили. Странника бе заставен да си тръгне, а ще му е необходимо малко време, докато си намери друг гостоприемник. Можеш да пуснеш Хана.

Фернандо ни се ухили и белите му зъби блеснаха на фона на смуглото лице.

— Не мисля така — той постави Хана на колене, обхвана я така, че ръцете й се оказаха притиснати към тялото, и се опита да я целуне. Хана изви глава и запищя.

Уили вече можеше да стои на краката си без чужда помощ. Той се откъсна от Жан-Клод.

— Няма да ти позволя да й причиниш болка!

Черният леопард легна по корем и запълзя към нас.

— Ако ще ги премахваме, трябва да е сега — казах аз. — Първо Фернандо, после някой от леопардите, ако ми остане време. Ако не… ще решаваме проблемите един по един.

— Не още, ma petite. Падма, бащата на Фернандо, няма да губи скъпоценното си време да измъчва второстепенни герои. Странника ще се върне съвсем скоро.

— Странника няма да ми даде да я пробвам, когато се върне — рече Фернандо. С едната си ръка той притисна Хана към себе си, а с другата вдигна роклята й.

— Той наистина ли си мисли, че ще стоим и ще гледаме как я изнасилва? — попитах аз.

— Моят баща е Господарят на зверовете. И ти няма да се осмелиш да ми попречиш, защото те е страх от гнева му.

— Ти просто не ме разбираш, Фернандо! — пистолетът ми беше насочен право в главата му. — Хич не ми пука кой е баща ти. Или ще я пуснеш и ще кажеш на покритите си с козина приятелчета да се оттеглят, или баща ти много ще се разстрои.

— Не бива да ме разстройваш — обърнах глава към коридора, откъдето се чуваше този глас, но пистолетът в ръката ми не помръдна.

Вампирът, застанал на вратата, беше индиец. Облечен беше в нещо като дълга туника — в златистожълто и бяло, а когато влезе в стаята, туниката заблещука. Пак обърнах поглед към сина му. Не можех да следя повече от едно чудовище.

Жан-Клод пусна ръката ми и направи няколко крачки встрани и зад мен, като внимаваше да не застане пред насочения ми пистолет.

— Падма, Господарю на зверовете, добре дошъл в моя дом.

— Жан-Клод, Господарю на града, здравей. Твоето гостоприемство надмина всичките ми очаквания — той се засмя, но това беше просто смях. Театрален, неприятен, дори зловещ, но от него не ме полазиха тръпки.

— Кажи му да пусне Хана — рекох.

— Ти явно си Анита Блейк, слугата на Жан-Клод.

— Да, приятно ми е. Сега кажи на сина си да пусне нашата вампирка или ще направя голяма дупка в него.

— Няма да посмееш да навредиш на сина ми.

Мой ред беше да се засмея — рязко, отривисто и не много весело.

— Синът ти каза почти същото. И двамата грешите.

— Ако убиеш сина ми, аз ще убия теб. Всички ви ще убия.

— Добре, нека да проверя дали правилно съм разбрала. Ако той не я пусне, какво ще прави с нея?

Фернандо се засмя с нисък съскащ смях. Този смях ми беше повече от достатъчен. Някъде по това красиво тяло имаше черна козина и големи, подобни на копчета, очи. Плъхолак.

— Тя ще бъде моя, защото Странника е забранил, но моят баща я даде на мен.

— Не! — извика Уили и направи крачка напред, но Жан-Клод го задържа.

— Това не е твоя битка, Уили.

Фернандо прокара ръка по слабините на Хана. Само ръката на Жан-Клод удържа Уили да не се нахвърли на превръщачите.

— Господарю, помогни ми! — застена Хана.

— Той не може да ти помогне, дете — рече Падма. — На никого от вас не може да помогне.

Отместих прицела на пет сантиметра от главата на Фернандо. Изстрелът отекна в голямата стая. Куршумът удари в каменната стена. Всички застинаха.

— Следващият куршум ще е в черепа на Фернандо — предупредих аз.

— Няма да посмееш — заяви Падма.

— Каза го вече. Да се разберем, Зверски господарю — Фернандо няма да изнасили Хана. Ще го убия, преди да го е сторил.

— Тогава аз ще убия теб.

— Чудесно, но това няма да съживи сина ти — бавно издишах въздуха от дробовете си и почувствах, че ме обзема спокойствие — Решавай, Зверски господарю.

— Аз съм Господарят на зверовете — каза той.

— Не ме интересува, ако ще да си Дядо Коледа. Той или ще я пусне, или ще умре.

— Жан-Клод, укроти си слугата!

— Ако ти можеш да я укротиш, Падма, давам ти това право. Но бъди внимателен. Анита никога не блъфира. Тя ще убие сина ти.

— Решавай — тихо казах аз. — Мисли, мисли, мисли…

Много ми се искаше да натисна спусъка. Много, защото бях напълно убедена, че ако не го убия сега, ще ми се наложи да го убия по-късно. Твърде нагъл беше, за да отстъпи, твърде заслепен от собствената си сила, за да пусне Хана, но в същото време тя не можеше да бъде негова. Изключено беше да премине тази граница и да остане жив.

— Пусни я, Фернандо — заповяда Падма.

— Татко? — възкликна в шок синът.

— Тя ще натисне спусъка, Фернандо. Тя иска да го натисне. Нали, Анита?

— Да.

— Куршумите са сребърни, струва ми се? — поинтересува се Падма.

— Никога не излизам от къщи без тях.

— Пусни я, Фернандо. Дори аз няма да мога да те спася от сребърен куршум.

— Не, тя е моя! Ти обеща!

— На твое място бих се подчинила на баща ти, Фернандо.

— Ще ме послушаш ли, сине мой?

В гласа на Падма имаше нещо, от което през стаята премина топло течение. Намек за гняв. Нещо прелетя над кожата ми, поток от сила, но не точно вампирска сила. Падма не се опитваше да овладее Жан-Клод. В тази сила имаше привкус на по-топла кръв, електрически танц, издаващ ликантропа. Нещо, което беше невъзможно. Вампирът не може да бъде ликантроп, както и ликантропът — вампир.

Фернандо се сви, като притискаше към себе си Хана като кукла и криеше лицето си в русата й коса.

— Да, татко. Никога няма да се възпротивя на волята ти.

— Тогава постъпи, както ти казах.

Фернандо отблъсна Хана. Тя се втурна към Уили. Той я прегърна и започна да попива с копринена носна кърпа кръвта по лицето й.

Свалих пистолета.

Фернандо ме посочи с мургава ръка.

— Може би ще поискам да ми позволят да си поиграя с теб.

— Няма да ти е лесно, плъхче. Да видим дали ще имаш мъжеството да изпълниш заплахите си — провокирах го. Исках да ми се нахвърли. Трябваше ми повод да го убия. Лошо! Лошо! Трябваше да се успокоя, иначе заради мен щяха да убият всички ни.

Черният леопард, висок почти до раменете ми, запълзя по корем към мен. Мускулите му се напрягаха и потреперваха от напрежение. Пистолетът ми вече беше насочен в него.

— Дори не се опитвай!

— Елизабет — каза Падма.

Името ме слиса. Веднъж бях виждала Елизабет в човешки образ, макар и от разстояние. Тя беше от местните леопардлаци. А дотогава смятах, че леопардите са част от антуража, който Падма води със себе си. След като Елизабет беше местна, значи другият леопард също можеше да е тукашен. Знаех само, че може да е всеки, с изключение на Зейн и Натаниел. Но Зейн ме беше признал за своя алфа и така се беше спасил. Ако самият той бе алфа, то победата над него ми гарантираше власт над всички леопарди и следователно никой от тях не беше тук. Поне теоретично. Тъй като бях човек, а не ликантроп, Господарят на зверовете все пак можеше да призове леопардите. Но аз щях да се опитам да ги запазя невредими. Интересно дали Елизабет бе направила подобен опит?

Тя се озъби на него, на мен, на всички. Зъбите й бяха с цвят на слонова кост и на по-малко от три метра бяха страшно впечатляващи. От такова разстояние дори обикновен леопард можеше да впие зъби в гърлото ми, преди да успея да произведа смъртоносния изстрел. Едрият дивеч не се ловува с пистолет.

Леопардът се приближи още, пълзейки по корем.

— Елизабет!

Тази единствена дума обжари кожата ми, принуди ме трескаво да си поема въздух. Леопардът рязко спря, сякаш имаше поводи и някой ги беше дръпнал. Затъркаля се по пода, взе да пори с лапи въздуха.

— Тя те мрази, Анита — каза Падма. Сега гласът му вече бе обикновеният, но все така въздействаше на леопардлака. Имах усещането, че по кожата ми пъплят мравки и малките им крачета са нажежени до червено ръжени.

Погледнах Жан-Клод. Дали и той усещаше същото? Ала неговото лице беше безизразно, непроницаемо. Дори да изпитваше болка, тя оставаше скрита.

А едва ли беше добре да призная, че аз изпитвам болка.

— Престани — казах.

— Тя ще те убие, ако я пусна. Ти уби този, когото тя обичаше, техния водач. Иска да си отмъсти.

— Ти вече показа кой е главният тук. Сега я пусни.

— Състрадание към същество, изпълнено с ненавист към теб?

Падма се плъзна из стаята, като едва докосваше с крака пода, сякаш летеше, понесен от вихъра на собствената си сила.

Аз би трябвало да усетя вампирската му сила, но той беше почти непроницаем, сякаш нещо го защитаваше от мен. Отново погледнах Жан-Клод. Дали щяха да му стигнат силите да ни опази невредими? Доколко му беше помогнал нашият триумвират? Лицето му не ми каза нищо, а не се решавах да попитам, не и в присъствието на Господаря на зверовете.

Леопардът лежеше на хълбок и дишаше тежко. Зелените му очи ме гледаха и този поглед не беше дружелюбен.

— Когато ги повиках — заговори Падма, — тя се опита да сключи сделка с мен. Те нямат дори алфи и все пак тя се опита да преговаря. Обеща без съпротива да доведе всички леопарди и да правят каквото им кажа, ако й позволя да те убие… ако й помогна да те убие.

Господарят на зверовете махна с ръка зад гърба си и до него застана невисока, стройна жена, която явно чакаше в коридора да я повикат. Като добре дресирано куче. Тя беше гола, ако не се брои една огърлица, която сигурно тежеше около два килограма и беше от бляскави диаманти. Кожата й имаше смугъл оттенък, който подсказваше, че в жилите й тече смес от африканска и европейска кръв. Лицето й бе цялото в синини, които слизаха надолу по тялото й и ставаха по-тъмни. Тя беше една от най-красивите жени, които съм виждала, дори със синините. Идеално сложена от главата до нежните ходила. Очите й бяха кафяви и тя бързо преместваше поглед ту към леопарда на пода, ту към Жан-Клод, а после към Фернандо. Най-накрая се спря на мен.

В този поглед се четеше молба и дори без думи беше ясно какво иска тя. „Помогнете ми!“ Разбрах това, но не разбирах защо аз трябваше да й помогна.

— Когато Елизабет дойде, тя доведе със себе си всички останали. Избрах си Вивиан за подарък. — Падма разсеяно я погали по косата, както се гали кученце. — За всяка травма, която й нанасям, аз й давам подарък. Ще бъде богата, ако оцелее.

Въздухът около тази жена трепереше като мараня над асфалтирано шосе в горещ ден. Още един леопардлак, когото не познавах. Колко ли бяха общо? Колко ли от своите бе предала Елизабет в ръцете на злодеите?

— Какво е това? Таткото и синчето провеждат семейна тренировка по изнасилване? — попитах аз.

— Досадна си ми, Анита Блейк! — намръщи се Падма.

— И ти на мен — казах аз.

— Ние принудихме Странника да напусне тялото на гостоприемника си, но неговата сила все още те закриля. Той не искаше да ти позволи да почувстваш нещастието на твоите вампири. А сега, струва ми се, те пази от пълния прилив на моята сила. Жалко. Ти би се разтреперила от страх.

Жан-Клод леко докосна рамото ми и аз веднага разбрах. Не бях дошла да си разменяме остроумия с Господаря на зверовете. Да го убия — тази идея беше примамлива, но аз бях виждала по-стари вампири, които не бе възможно да ликвидираш със сребърни куршуми. С моя късмет не бе изключено Падма да се окаже точно такъв.

Той повика при себе си леопардите. Жълтият се отърка о краката му като голям котарак. Елизабет седеше неподвижно, като добре тренирано куче.

Уили и Хана бяха забравили за всички в стаята. Той нежно я докосваше, сякаш тя беше от стъкло. Целуваха се — непорочни докосвания на устните, единствено любов и нежност. Беше красива гледка.

— Разбираш ли сега защо я дадох на сина си? Когато я обиждат, и на двамата им е непоносимо тежко. Телата им бяха нужни на Странника.

Вторачих се в него. Противно ми беше още тогава, когато си помислих, че той го прави, защото Хана е красива и привлекателна, но да знаеш, че жестокостта му е била преднамерена, бе още по-отвратително.

— Ти си гадно копеле!

— Искаш да ме ядосаш ли? — попита Падма.

— Анита, моля те — каза Жан-Клод и докосна ръката ми. Той рядко се обръщаше към мен с истинското ми име. И това обикновено беше свързано или с нещо много сериозно, или с нещо, което не ми харесва. Но този път беше и едното, и другото.

Така и не узнах какво се каня да отвърна, защото в този миг Странника внезапно свали щита си. Мощта на Падма се стовари върху нас, загърмя над мен, изпълни главата ми, оплете всичките ми мисли. Паднах на колене, сякаш бях ударена с чук между очите. Жан-Клод устоя, но аз усетих как се олюля до мен. Падма се разкикоти.

— Той не може да намери друг гостоприемник и не може повече да държи щита си.

Някакъв глас премина като вятър през стаята. Не знам дали го чувах с ушите си, или беше просто в главата ми.

— Ще се нуждае от силите си в коридора. Затова реших да сваля щита. Стига игри, Падма. Нека да види какво го очаква.

В тези думи имаше някакъв мирис: на прясно разорана земя, на корени, изтръгнати от почвата. Почти усещах роненето на тучна черна пръст между дланите си. Стиснах в ръце браунинга така, че те затрепериха, но въпреки това не успях да премахна усещането за пръст между дланите ми и оръжието. Не успях дори когато се вторачих в дръжката на пистолета и видях, че е чиста.

— Какво става? — попитах, удивена и много доволна, че съм могла да свържа две думи.

— Те са членове на Съвета — отвърна Жан-Клод. — Борят се ожесточено.

— По дяволите — рекох.

Падма се засмя, загледан в мен, и аз разбрах, че е съсредоточил върху ми цялата си мощ. Силата му ме блъскаше, врязваше се в мен. Усещането беше нещо средно между това да хванеш оголен кабел, по който тече ток, и да пъхнеш същата ръка в огъня. Електрическата топлина прояждаше тялото ми. Огнената жар се нагнети вътре в мен и се заизвива като юмрук, който ставаше все по-голям и по-голям. Ако Падма разтвореше пръсти, щеше да ме разкъса със силата си. Закрещях.