Огнено жертвоприношение

45

Час по-късно бях облечена в предпазен костюм от огнеупорен материал. Той беше, меко казано, обемист и неудобен и на жегата в Сейнт Луис скоро се превърна в преносима сауна. Лактите и китките ми пристегнаха с ремъци, херметизиращи мястото, където се съединяват ръкавиците и ръкавите. Опитах се да ходя и ботушите ми два пъти се изхлузиха, така че се наложи да пристегнат и краката ми. Чувствах се като космонавт, който е попаднал при неподходящ шивач. За да се влошат допълнително нещата, на гърба ми поставиха автономен дихателен апарат, но за щастие не акваланг, защото не се канехме да се спуснем под вода. Поне за това можех да бъда благодарна.

Вместо мундщук с регулатор имаше маска, която покриваше цялото ми лице, но по всичко останало страшно приличаше на акваланг. Имах сертификат за леководолаз — получих го още в колежа и редовно го заверявах. Ако пропуснеш срока, трябва да изкараш отново целия този проклет курс на обучение. Заверката беше по-малко неприятна. Отложих поставянето на маската колкото можах повече. След нещастен случай във Флорида бях развила клаустрофобия. Не толкова силна, че да се боя от асансьорите, но след като си сложих костюма, маската, скриваща цялото ми лице, и защитния шлем на главата, се паникьосах и просто не знаех какво да правя.

— Наистина ли смятате, че всичко това е необходимо? — попитах за не знам кой път. Ако просто ми бяха дали стандартна пожарникарска каска и дихателен апарат, щях да го преживея.

— Ако ще идвате с нас, да — отвърна ефрейтор Такър. Това, че беше с около осем сантиметра по-висока от мен, не й помагаше много. И двете изглеждахме така, сякаш носехме подарени дрехи.

— Има опасност от зараза, ако в подземието плуват трупове — поясни лейтенант Рен.

— Там наистина ли има толкова много вода?

Те се спогледаха.

— Никога ли не сте била в сграда след пожар? — попита Такър.

— Не.

— Когато влезем, ще разберете.

— Звучи зловещо.

— Нямах такава цел.

Такър почти нямаше чувство за хумор, а у Рен то беше в излишък. Той беше твърде внимателен, докато се намъквахме в костюмите. Провери дали здраво ми е стегнал ремъците и дори ме дари с ослепителната си усмивка. Но всичко това беше твърде прикрито. Не беше достатъчно очевидно, че да кажа: „Виж какво, аз вече имам приятел.“ Доколкото знаех, той с всички се държеше така и бих изглеждала като глупачка, ако приемех това лично.

— Сложете си маската и ще ви помогна да закрепите шлема.

Поклатих глава.

— Просто ми дайте обикновен шлем и аз ще използвам акваланга.

— Анита, ако паднете във водата и шлемът не е затворен херметически, няма да има никаква полза от костюма.

— Ще поема риска — отвърнах аз.

Такър се намеси.

— Вие едвам се дотътрихте от камиона дотук. Когато посвикнете, ще ви е по-лесно, но в дълбока вода дори на нас понякога ни е трудно да се задържим на краката си.

Отново поклатих глава. Сърцето ми затупа толкова силно, че ми беше трудно да дишам. Поставих маската на лицето си, вдишах дълбоко и се чу този ужасен звук. Сякаш вместо мен дишаше Дарт Вейдър. Във водата, в мрака, дишането ти е единственият звук, който чуваш. Той може да стане оглушително силен, ако очакваш смъртта.

— Тук този ремък трябва да се пристегне — каза Рен и започна да го оправя, сякаш бях петгодишна и ме пращаха да си поиграя в снега.

— Мога и сама — чу се гласът ми чрез откритата радиостанция, монтирана в маската.

Рен вдигна ръцете си в ръкавиците, като не преставаше да се усмихва. Не беше лесно да го засегнеш — вече бях пробвала. Той беше от онези весели добряци, на които сякаш нищо не може да навреди. Никога не се доверявайте на хора, които постоянно се усмихват. Те или се опитват да ви продадат нещо, или не са особено умни. Рен не изглеждаше глупав.

Така или иначе, не успях да стегна ремъците на проклетата маска. Никога не съм могла да търпя да работя, навлечена с нещо по-дебело от хирургически ръкавици. Смъкнах маската и първото ми вдишване беше доста шумно, доста дълго. Потях се, не само от горещината.

Браунингът и файърстарът бяха в пожарната кола. Джобовете на костюма бяха достатъчно за половин дузина пистолети. На гърба си в импровизиран калъф носех и пушка със скъсена цев от комплекта ми с бойно снаряжение. Да, това е незаконно, но преди време Долф не възрази, когато заедно преследвахме един освирепял вампир, от онези, които са като дрогирани с „ангелски прах“ — не чувстват болка, а физически са по-силни от обикновените вампири. Адска сила с кучешки зъби. Показах на Долф пушката и той се съгласи. Последния път всичко приключи с двама мъртви охранители и един полицай новак, размазани из целия коридор. Сега поне Долф и неговите хора имаха сребърни куршуми. Той и Зебровски едва не загинаха, защото имаха само обикновени — доста хартия се изписа по този повод. Тогава им подарих за Коледа една кутия сребърни, преди да започнат да ги получават служебно. Не исках да ги видя мъртви поради липса на сребро в куршумите.

Ножовете бях оставила в ножниците им на китките. Носенето на ножове с оголени остриета в джобовете на водонепроницаем и херметически запечатан костюм е донякъде признак на пораженство. Ако изгубех и двата си пистолета и ми се наложеше да се докопам до ножовете под костюма, тогава с нас щеше да е свършено и не си струваше да се безпокоя. Сребърният ми кръст висеше непокрит на врата ми. Той беше най-доброто възпиращо средство срещу младите вампири. Те не можеха да устоят на кръста, ако той се носи с вяра. Бях срещала само един вампир, способен да си пробие път покрай пламтящ кръст и да ми навреди. Но той е вече мъртъв. Забавно е колко много вампири свършиха така.

Такър се приближи към мен.

— Ще ви помогна да си стегнете маската.

Поклатих глава.

— Нека до последния момент да я оставим така, както е. Колкото по-малко време съм с нея, толкова по-добре.

Тя облиза устните си, понечи да каже нещо, но не се реши, после попита:

— Добре ли сте?

В нормална ситуация бих отвърнала „разбира се“, но сега те разчитаха на мен, може би животът им зависеше от мен. Страхувах ли се? Страхувах се.

— Не съвсем — казах честно.

— Имате клаустрофобия, нали? — попита тя.

Вероятно съм изглеждала изненадана, защото тя каза:

— Много хора искат да бъдат пожарникари, но всред огъня, с маска и когато димът е толкова гъст, че не виждаш собствените си ръце, клаустрофобията пречи много.

— Разбирам — кимнах.

— Има такова упражнение при тренировката, когато ти завързват очите и те карат да боравиш със снаряжението си пипнешком, сякаш си попаднал в гъст дим и нищо не виждаш. То показва на кого тази работа не е по силите.

— Мога да понеса костюма, но без дихателния апарат. За всичко е виновно съчетанието между костюма и това, че слушам собственото си дишане. Малко след завършването на колежа претърпях злополука при гмуркане.

— Ще се справите ли? — попита тя, не с тон на обвинител, просто искаше да знае.

— Няма да ви изоставя в нужда — кимнах аз.

— Не питах за това.

Спогледахме се.

— Дайте ми няколко минути. Просто не знаех какво представлява този предпазен костюм. Всичко ще е наред.

— Сигурна ли сте?

Кимнах.

Тя не каза нищо повече, просто се отдалечи и ме остави да се съвзема.

Рен беше отишъл да поговори с Фултън. Рен и Такър щяха да дойдат с нас, защото и двамата имаха медицинска подготовка и можеше да ни потрябват. Но определено не исках и Фултън да идва с мен в тъмнината при вампирите. Просто той се държеше малко странно. Не го винях, но и не исках да прикрива гърба ми. Разбира се, ако се вземеше под внимание как се мъча да овладея дишането си и потенето, не беше изключено и мен да не ме искат там. По дяволите! Можех да се справя. Трябваше да се справя.

Детектив Тами Рейнолд дойде при нас, клатушкайки се в собствения си костюм. За Долф не се беше намерил подходящ размер и затова Рейнолдс щеше да ме прикрива. Страхотно! Не бих изпратила пожарникарите вътре, ако Тами щеше да бъде единственото им прикритие.

Тя някак беше успяла да надене раменния си кобур над костюма. Той беше с един ремък, обхващащ раменете, без колан, който се прокарва през ремъците. Когато ходех по магазините, кобурът от този вид обикновено се измяташе постоянно. Това отчасти се дължеше на тесните ми рамена. Налагаше се час по час да го оправям. Никога вече не си купувам вещи, които после ще ми създават допълнителни грижи и ще ми губят времето. Нито рокли, нито кобури.

Рейнолдс ми се усмихна.

— Лари е много разочарован, че не може да дойде с нас.

— Какво облекчение за мен — казах аз.

Тя се намръщи.

— Мислех, че ще поискате той да ви пази гърба.

— Да, но пистолетът няма да му помогне, ако таванът се срути върху нас.

— Смятате, че ще се срути? — попита тя.

Свих рамене и се съсредоточих върху обличането, върху дребните детайли, върху кротките закачки на Рен. Съумях да се откъсна от мисълта, че се каним да вървим по под, който във всеки момент може да рухне под нас, а после да се спуснем под него и да очакваме да падне върху нас, докато газим през водата, пълна с ковчези и вампири. Какво по-добро от това?

— Да кажем, че съм предпазлива.

— И не искате да рискувате живота на Лари.

— Правилно. Не ми харесва мисълта, че той може да пострада — докато изричах тези думи, аз не откъсвах поглед от нея.

Тя премигна със светлокафявите си очи и се усмихна.

— И на мен, Анита. И на мен.

Кимнах и изоставих темата. Бях изпълнила родителската си роля. Дори не знаех защо нямам доверие на Тами. Женска интуиция, а може би вече на никого за нищо нямах доверие. Възможно е.

Такър се върна при нас.

— Време е да сложим маската — тя гледаше право в очите ми.

Кимнах. Тя ми помогна да наглася маската на лицето си. Затворих очи и се съсредоточих върху дишането си вдишване, издишване, вдишване, издишване. Ако при гмуркане дишаш твърде бързо, може да ти се пръснат белите дробове. А сега това беше просто начин да се избегне хипервентилацията.

Такър постави шлема на главата ми. Гледах я и знаех, че очите ми са леко разширени.

По радиостанцията в маската се разнесе радостният глас на Рен:

— Дишайте спокойно, Анита!

— Така и правя — рекох аз и ми се стори странно, че съм в състояние да говоря нормално, когато собственото ми гръмко и хрипкаво дишане звучеше зловещо в ушите ми. Не можеш да говориш с мундщук в устата, но бях разбрала, че може да се крещи, ако той се стисне между зъбите. Под водата звуците не отекват.

С шлем върху маската видимостта не беше от най-добрите. Опитах се да завъртя глава, за да определя колко се е стеснило полезрението ми. Почти нямах периферно зрение.

— Нищо не се вижда — чу се гласът на Тами по радиостанцията.

— Ще свикнеш — отговори Такър.

— Надявам се, че няма да сме чак толкова дълго в това нещо, че да се свиква — казах аз.

— Ако кажем „бегом“, бягайте с всички сили — рече Такър.

— Защото има опасност подът да пропадне, нали затова? — попитах аз.

Стори ми се, че тя кимна, но беше трудно да се определи през всичките пластове.

— Именно.

— Добре, когато се приближим до стълбището, аз ще ви поведа напред и ако кажа „бягайте с все сила“, значи вампирите искат да ни изядат.

Рен и Такър се спогледаха.

— Ако изкомандвате „бягайте“, веднага хукваме — каза Рен.

— Разбрано — рече Такър.

— Чудесно — честно казано, много беше приятно, когато не се налагаше да споря с никого. Невероятно облекчение. Ако не се потях като дебелана, заслушана в собственото си дишане, туптящо като в „Издайническото сърце“12, и ако не трябваше отново да се уча да ходя в тези ботуши с метални подкови, бих казала, че работата с пожарната команда е развлечение. Но уви, не беше така. Бих предпочела да се спусна по въже със спецотряд в зоната на стрелба, вместо да се влача в костюм на мумия и да се старая да не го изгубя. Това беше просто една фобия, по дяволите. Нямаше нищо страшно. Нищо не ме заплашваше. Но тялото ми не слушаше здравия разум. Това е то фобията. Доводите не й влияят.

Рен пръв стъпи на пода, който издаде звук, подобен на стон на спящ великан. Рен застина, после тропна с крак толкова силно, че сърцето ми едва не изскочи през устата.

— Не трябва ли да сме по-тихи? — попитах аз.

Гласът на Рен прозвуча в ухото ми:

— Вървете непосредствено след мен. Не се отклонявайте, не се разпръсквайте.

— Защо? — попитах.

— Защото ако подът е твърд там, където стъпвам, това не означава, че и на друго място ще е такъв.

— Аха.

Вървях току зад Рен, така че гледах отблизо неговия малък танц с потропване, но той не ме успокояваше. Такър вървеше зад мен, а детектив Рейнолдс беше най-отзад.

Бях раздала кръстове на всички, за да си ги сложат в джобовете. Защо не на врата, като мен? Защото Такър и Рен носеха по един пакет непрозрачни чували за трупове. Планът беше да напъхаме вампирите в чувалите и да ги качим горе. В линейката на „Бърза помощ“ и в чували те щяха да бъдат в безопасност до настъпването на нощта. Ако се справехме успешно с тази задача и таванът не рухнеше до смрачаване, щях много да се ядосам. Само да не пропаднеше, докато сме долу. Тогава вече нямаше да се ядосвам.

Следвах Рен дисциплинирано, като послушница. Все пак трябваше да кажа:

— Дори без този костюм моите крачки са по-малки от вашите, а в него съм почти като саката. Може ли да не крача толкова широко?

— Ако вървите точно зад мен, да — отвърна Рен.

Какво облекчение. Подът беше покрит с отломъци.

От почернелите дъски стърчаха гвоздеи. Вече разбирах какъв е смисълът от металните подметки и бях благодарна за тях, но от това те не станаха по-леки.

Някаква тръба беше прокарана през дупка в пода. Това беше голям твърд шланг на смукателна помпа, която бе поставена отвън. Отводняваха подземието. Ако сградата беше водонепроницаема, тя щеше да е пълна с вода до тавана. Успокоителна мисъл.

Фултън бе повикал цистерна за изпомпваната вода. Явно той считаше вампиризма за инфекциозна болест. Да, беше заразен, само че не така, както си мислеше той. Но Фултън беше командващ потушаването на пожара, а вече разбирах, че на мястото на пожара това звание е равностойно на Бог. С Бог никой не спори. Можеш да му се сърдиш, но това нищо няма да промени.

Концентрирах се върху движението си, внимавах за отломъци и вървях по стъпките на Рен. Светът изчезна някъде, остана само придвижването напред. Слънцето прежуряше, по гърба ми се стичаше пот, но всичко това не беше важно. Трябваше само да се движа, а не да мисля. Дишането ми вече се беше нормализирало, когато се блъснах в гърба на Рен.

Вцепених се, боях се да помръдна. Какъв беше проблемът?

— Какво става? — попитах.

— Стълбището — отвърна той.

О, помислих си. Сега аз трябваше да водя. Но не бях готова. Честно казано, не бях сигурна, че ще мога да се изкача по стъпалата в този костюм. Просто нямах представа колко трудно щеше да ми бъде.

— Стълбището е най-опасното място в сгради като тази — каза Рен. — Ако нещо се срути, то ще е стълбището.

— Опитвате се да ни вдъхнете кураж ли? — попита Рейнолдс.

— Само да ви подготвя — отвърна той. — Ще проверя първите няколко стъпала. Ако ми се видят стабилни, ще се върна и Блейк ще тръгне напред.

Той вече не се шегуваше, беше много делови и отново бяхме преминали на фамилни имена.

— Внимание, на стъпалата има тяло — рече той, стъпи на първото стъпало и тропна с крак толкова силно, че подскочих.

Тялото на стълбището беше черно, овъглено. Устата беше разтворена в беззвучен вик. Човек трябваше да се вгледа отблизо, за да види кучешките зъби. Зъбите на вампирите всъщност не са много големи. Сухожилията бяха толкова опънати, че може би щяха да се скъсат при докосване. Тялото изглеждаше крехко, сякаш ако го пипнеш, ще се разпадне. Спомних си за Лари и черепа, който беше станал на пепел в ръцете му. Това тяло изглеждаше по-крепко, но не много. Възможно ли беше този вампир да е жив? Останала ли беше в него някаква искра, та с падането на нощта той да се размърда и да се съживи? Нямах никаква представа. Би трябвало да е станал на пепел. Би трябвало да продължи да гори на дневна светлина, колкото и вода да бяха излели върху него.

Гласът на Рен ме накара да се опомня:

— Анита, можеш ли да ни поведеш?

Погледнах надолу и видях, че Рен вече е слязъл почти до средата на стълбището. Краката му бяха затънали в тъмнината като в локва. Той толкова се беше спуснал, че някой напорист вампир можеше да го сграбчи за крака и да го повали. Не бях забелязала веднага. Моя беше грешката.

— Върни се, Рен — казах.

Той се подчини, явно беше забравил за възможната опасност. По дяволите.

— Стъпалата са бетонни — рече той — и е сигурно. Няма да имате проблеми.

— Налага ли се да тропвам с крак на всяко стъпало?

— Така ще бъде по-безопасно — отвърна той.

— Ако усетя, че стъпалото поддава, да викам ли?

— Да — каза той и мина бързо покрай мен. Взрях се в непрогледната тъмнина.

— Едната ми ръка трябва да е свободна, за да се държа за перилата в този костюм, а другата за пистолета. Нямам свободна ръка за прожектора — рекох.

— Мога да се опитам да осветявам пътя ви, но няма да е там, където е необходимо.

— Не се безпокойте за това, докато не поискам.

Изтече цяла минута, може би дори две, докато извадя браунинга от джоба на костюма. В едната ми ръка определено щеше да има пистолет. Наложи се да използвам и двете си ръце в дебелите ръкавиците, за да сваля предпазителя. Проврях пръст под спусъка. В нормалното си облекло никога не нося така оръжието, но показалецът ми в ръкавицата не искаше да се помести на спусъка. Вече бях готова да тръгна. Ако поставех пистолета на предпазител, в никакъв случай нямаше да успея да стрелям навреме. Тренирала бях стрелба със зимни ръкавици, но не бях и сънувала, че ще ми се наложи да стрелям по вампири в защитен костюм на пожарникар. По дяволите, дотогава изобщо не знаех що за чудо е този костюм.

— Защо спряхте? — прозвуча гласът на Фултън.

Бях забравила, че той чува всичко, което си говорим. Сякаш подслушваше.

— Тези проклети ръкавици не са подходящи за стрелба.

— Какво означава това? — попита той.

— Означава, че вече съм готова да сляза долу — отвърнах аз.

Държах браунинга с дулото нагоре и малко напред. Ако паднех в костюма и произведях случаен изстрел, щях много да се постарая да не улуча някой от вървящите зад мен. Интересно ми беше дали детектив Тами бе извадила пистолета си. Дали беше добра в стрелбата? Как ли се държеше в критични ситуации? Бързо се помолих да не се наложи да разберем това, хванах се здраво за перилото и стъпих на първото стъпало. То не поддаде. Взрях се в гъстата тъма пред нас, която започваше някъде от средата на стълбището. Слънчев лъч я преряза като нож.

— Е, да вървим, момчета и момичета — казах аз.

И ние тръгнахме.